Да, звучи нелогично...
За първи път от мнооого време насам мога смело да твърдя, че всичко ( разбира се, почти всичко) ми е наред!
Няма от какво да се оплача, нямам сериозни проблеми, нищо не ме тревожи кой знае колко. Имам стабилен човек дп себе си, с когото се обичаме и разбираме ( разбира се, с някои дребни караници и разминавания, то няма как). Той ме подкрепя страшно много във всичко, дава ми крила и спокойствие, за да си "гледам живота", както казва той самият. В работата се старая много, имам успехи, имам много планове и мечти, които ме мотивират. Мога вече да си купувам нещата, които искам, без да броя стотинки и да се чудя как ще изкарам месеца със заплатата. Започнах да правя хубави подаръци на родителите ми, да помагаме на нуждаещи се, с колкото можем... Здравето ми е под добър контрол в момента. Прекарвам свободното си време така, както винаги съм мечтала, имам тази възможност.
Въобще, достигнах етап, в който мога да бъда щастлива и да се радвам на живота. Но... Винаги в мен има едно обаждащо се чувство на вина, което не ми дава да съм напълно щастлива и доволна. Мисля, че ти се корени в това, че мои близки роднини имат сериозни проблеми, които са си перманентни, и така и ще си останат във времето... Винаги съм се опитвала да им помагам, с каквото мога, раздавам се, насреща съм, давам и време, и емоции, и средства, ако има нужда. Но това е техния кръст, аз не мога да го взема.
Проблемът е там, че техните проблеми стоят като отпечатък и в моята душа, прояждат ме, карат ме да се чувствам виновна : " Как може да си щастлива и да нямаш сериозни проблеми, когато ние сме нещастни!?"
Само искам да споделя, че не се касае за здравословни проблеми, а за семейни, лични- нещастие в брака, безпаричие, проблеми със съпруга, хазарт...
Вие изпитвали ли сте такова чувство, ще се радвам да чуя и вашата гледна точка!
За първи път от мнооого време насам мога смело да твърдя, че всичко ( разбира се, почти всичко) ми е наред!
Няма от какво да се оплача, нямам сериозни проблеми, нищо не ме тревожи кой знае колко. Имам стабилен човек дп себе си, с когото се обичаме и разбираме ( разбира се, с някои дребни караници и разминавания, то няма как). Той ме подкрепя страшно много във всичко, дава ми крила и спокойствие, за да си "гледам живота", както казва той самият. В работата се старая много, имам успехи, имам много планове и мечти, които ме мотивират. Мога вече да си купувам нещата, които искам, без да броя стотинки и да се чудя как ще изкарам месеца със заплатата. Започнах да правя хубави подаръци на родителите ми, да помагаме на нуждаещи се, с колкото можем... Здравето ми е под добър контрол в момента. Прекарвам свободното си време така, както винаги съм мечтала, имам тази възможност.
Въобще, достигнах етап, в който мога да бъда щастлива и да се радвам на живота. Но... Винаги в мен има едно обаждащо се чувство на вина, което не ми дава да съм напълно щастлива и доволна. Мисля, че ти се корени в това, че мои близки роднини имат сериозни проблеми, които са си перманентни, и така и ще си останат във времето... Винаги съм се опитвала да им помагам, с каквото мога, раздавам се, насреща съм, давам и време, и емоции, и средства, ако има нужда. Но това е техния кръст, аз не мога да го взема.
Проблемът е там, че техните проблеми стоят като отпечатък и в моята душа, прояждат ме, карат ме да се чувствам виновна : " Как може да си щастлива и да нямаш сериозни проблеми, когато ние сме нещастни!?"
Само искам да споделя, че не се касае за здравословни проблеми, а за семейни, лични- нещастие в брака, безпаричие, проблеми със съпруга, хазарт...
Вие изпитвали ли сте такова чувство, ще се радвам да чуя и вашата гледна точка!
. Щастието ти не е породено от чуждо нещастие и не е на негов гръб, какво те кара да се чувстваш виновна 
