Търсим новини,но може и те да ни намерят!
- Публикувана: 21 юли 2022, 22:59 ч.
- Последно мнение: 20 септ. 2022, 13:46 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 421
Добро утро момичета
Първи септемврийски ден - нека новият месец да ни донесе така чаканите новини.
Търпеливи сме, но цяло лято да не знаем какво, къде и как - време е вече да се информираме.
Сега да пием по кафе и да си подредим задачите за днес. Лично аз се заемам с най-прозаичното за сезона и след малко се упътвам към пазара.
Новата история на Енгин в бр.46 на списанието.
Превод Barisea, с благодарност.
МОМИЧЕТО НА ТЕЛЕФОНА
Kafasına Göre, 46
Telefondaki kız
Треснах звънящия всеки ден в един и същи час домашен телефон. Който и да звънеше, знаеше кога съм сам вкъщи. Вдигна ли слушалката, следваше дълго мълчание и после отсреща се чуваше някакъв преправен глас.
Опитваше се да говори с неясен престорен тембър, за да звучи като по-млад. Дълго време смятах, че едно момче от класа се опитва да имитира момичешки глас за да си прави майтап.
Опитах се да позная тембъра по лицата на тийнейджърите, които познавах, трябваше да познавам или с които просто си бях казвал „здрасти“. Когато нашите не бяха вкъщи, телефонът почваше да звъни отчаяно и не спираше, докато не вдигна. Тогава не съществуваше технологията „тих режим“ и можех да осигуря тишина, само като го изключа или обърна слушалката. След два месеца разбрах, че гласът принадлежи на момиче. Единственият начин да разбереш пола на един човек беше по поведението. Всички останали начини бяха повод за клетви от свекърви, снахи и целия род. Така че, изригнах и изплюх всички възможни ругатни, които знаех, на един дъх, колкото позволяваше диапазонът на диафрагмата ми. След кратко мълчание единственото, което тя каза, бе:
- Успокой се, моля те. Само искам да поговорим.
Нейното спокойствие ме вбесяваше всеки път, затова продължих да я псувам, добавяйки дори най-далечните ѝ роднини. Когато положението стана непоносимо, разказах всичко на нашите. В условията на технология от 90-те, си сменихме номера на телефона. Не успяхме да открием момичето, което ме тормози, защото звънеше от монетен автомат. Баща ми поучаваше всички вкъщи: „Ето какво става, като давате номера на непознати. Даже на листче не го пишете.“
След една седмица спокойствие позвъняванията се възобновиха, но тя бе зарязала фалшивия глас и говореше с истинския си. Сякаш отвърна на смяната на номера ни – все едно каза: „Тук съм“. Възникна ситуация, която не можех да разреша, и колкото и да питах, не получавах отговор; това ме накара да направя списък на заподозрените измежду най-близките си роднини.
- Откъде знаеш кога майка ми и баща ми не са вкъщи?
- Не мога да ти отговоря на този въпрос.
Издирвах собственичката на гласа из улиците, които гледат към нашата къща; сред всички, посещаващи телефонните кабини в района; проследявах съмнителните лица от момента, в който излязат от къщи. Но телефонът всеки път звънваше в мига, в който вляза у нас. От този момент нататък това стана единственото, което ме интересува. Забравих училището и поставих момичето в центъра на живота си. Не беше някаква платонична любов, нищо подобно. Ако беше, щях да усетя някакви романтични нотки в гласа ѝ. Пълната катастрофа в бележника, който ми връчиха в края на срока, разкри всичко. Всеки път, когато сядах да уча, гласът в ухото ми се смесваше с останалите, които познавах. Гледах с подозрение всеки познат. Не можех да ям, да си спомня неща, които обичам; дори не излизах навън – вместо да се срещам с приятели, висях до телефона. Като някакъв копой записвах в тетрадката си всичко, което тя казваше, довършвах всяко нейно изречение в ума си и се опитвах да ги поставя на логичните им места. Сякаш това момиче се опитваше да ми каже нещо. Изключването на телефона не бе решение – освен, че вкъщи имахме нужда от него, аз бях воден от разяждащо любопитство – всеки път го включвах отново, без дори да усетя.
И всеки път като го включех, телефонът почваше да диша и звъни дълбоко. Чувствах се като виртуален герой във видео игра, който е изгубил всичките си суперсили заради лошо здраве. Бях в капана на реалността от 90-те, технологиите ме лишаваха от шанса да видя някога личността срещу себе си, в главата ми се въртеше мисълта, че тя е само дигитален образ. Майка ми стана подозрителна по този въпрос и почна да мисли, че телефонните обаждания са само в главата ми. Тя излизаше за работа, след това и баща ми, след това се връщаха по обиколни улици и се промъкваха като крадци през прозореца на задната стая с цел да атакуват звънящия телефон. Но щом баща ми влезеше вкъщи, телефонът спираше да звъни и съмнението в моето умствено здраве се засилваше. Веднъж татко си взе свободен ден и както си беше по костюм, двамата зачакахме телефонът да звънне. Знаех, че ще звънне в мига, в който той излезе.
- Не ме разигравай така, караш ме да изглеждам луд.
- Не ми е това целта...
- А каква ти е целта?
- Да разговарям с теб, да споделя с теб неща, които не съм успяла да кажа на никого.
- Защо с мен?
- Колко пъти ще отговарям на този въпрос?
- Докато ми кажеш истината. Както забелязваш, вече спрях да те псувам, опитвам да те разбера.
- Благодаря, но да се опитваш да разбереш някого не означава да знаеш неговата истина.
- Сигурна ли си, че си на петнайсет? Или се опитваш да звучиш като по-млада?
- Защо да го правя?...
- Може би, за да се правиш на загадъчна и да говориш, все едно знаеш много?
- Искам да споделя с теб чувствата си и нещата, които знам.
Започнах да разказвам на това плашещо ме момиче, което ме бе заинтригувало, всичко, което искаше да чуе от тийнейджърския ми ум. Нашите и приятелите ми смятаха, че сприятеляването ми с нея е само в главата ми и че положението ми се влошава. Учителите в училище, бабичките в квартала, старите собственици на магазинчета ме гледаха със съжаление и някои от тях казваха: „Да пази Бог“, чукаха на дърво и се почесваха по задниците. В училище никой не говореше с мен, защото майките им смятаха, че състоянието ми може да е заразно и заплашваха децата си със страшни изречения. Превърнах се в самотно петнайсетгодишно момче с лоши оценки, което не яде. Майка не можеше да понася повече това и ме заведе на психолог. Психологът се усмихваше и помислих, че не ме взема на сериозно, защото се насилваше да слуша това, което му разказвах.
- Значи никой не е чувал гласа на момичето по телефона?
- Нямаше начин.
Изреченията, които съставях, почнаха да напомнят на нейните. Почнах да говоря самохвално и да прибавям лъжи. Почнах да приличам на нея и да мисля като нея. Не знам как го постигна, но никога не бях се чувствал по-истински и лек. Тялото ми беше на петнайсет, но душата ми беше вече зряла. Лъжите се смесваха с очарованието на юношеството и отлитаха. По нейна препоръка се опитах да чета Марсел Пруст, Албер Камю и Достоевски. Макар отначало да не разбирах нищо, усещах, че са добри за нещо в мен, очертаваха нов път пред мен.
Психологът си намести очилата, притисна носа си с пръст и положи усилие да бъде искрен:
- Има ли име това момиче?
Беше ясно, че не ми вярва. Попита ме дали има име, за да види дали ще измисля някакво.
- Никога не ми го е казвала.
- Защо?
- Каза, че ще го науча като му дойде времето.
- Как се обръщаш към нея?
- Каза да я наричам „момичето на телефона“.
- „Момичето на телефона“, ясно...
Бабите в квартала, както и далечни роднини посъветваха мама да ми лее куршум. Опитаха се да ме спасят с помощта на молитви, а докато седях със затворени очи, аз се опитвах да разбера каво става,. Усещах как ритуалът, с който ме избавяха от уроки, източваше от мен повечето щастие, което бях изпитвал от много време насам. В началото бях бесен на момичето на телефона, но сега бях благодарен за нещата, които ме накара да изпитам. Не скрих това и ѝ го казах:
- Благодаря ти за чувствата, които ме накара да изпитам.
На следващите сеанси психологът се помъчи да ми постави диагноза, да обобщи ситуацията. Фактът, че никой не звънеше, когато нашите са у дома, беше доказателство, че технически аз не съм луд. Въпреки това, не можех да накарам никого да ми повярва. Разни клюкари от квартала разпространиха слуха, че аз сам се обаждам на себе си. Бях един лош побъркан юноша, от когото най-добре да стоиш далеч.
Психологът написа нещо на един лист с усмивка на лице ш се опита да прозвучи топло:
- Може ли за следващата ни среща да запишеш всичко, което ти е казала?
- Като история или като записки?
- Както искаш.
Веднага щом се прибрах, с помощта на откъсите от нейни изречения, които бях записвал, описах всичко, което ми беше казала, и как ме караше да се чувствам. При последното обаждане събрах всичката си смелост и казах на момичето, което някога псувах:
- Нека не се крием повече... нека се видим. Време е да се срещнем лице в лице.
Сеансите при психолога, леенето на куршум и молитвите приключиха, татко закри телефона, за да разреши проблема окончателно. Екзорсизмът най-сетне изгони дявола и всичко свърши. Вече нямахме телефон...
Докато мислех какъв разказ да напиша за списанието (Kafasına Göre), изведнъж в ума ми изплуваха спомени за нещата, които бях преживял преди много години. Както и очаквах, сред старите си тетрадки открих историята, която бях записал за психолога. Не я промених много, защото исках да звучи достоверно, записах я и я изпратих да бъде публикувана в следващия брой. След по-малко от час телефонът ми почна да звъни. Редакторката на списанието Идил ми се обаждаше винаги, след като прочете новия ми разказ, за да обсъдим редакцията. На екрана ми се изписа анкарски номер.
- Ало?
- ...
- Ало?
- Аз съм момичето на телефона...
Новата история на Енгин в бр.46 на списанието.
Превод Barisea, с благодарност.
МОМИЧЕТО НА ТЕЛЕФОНА
Kafasına Göre, 46
Telefondaki kız
Треснах звънящия всеки ден в един и същи час домашен телефон. Който и да звънеше, знаеше кога съм сам вкъщи. Вдигна ли слушалката, следваше дълго мълчание и после отсреща се чуваше някакъв преправен глас.
Опитваше се да говори с неясен престорен тембър, за да звучи като по-млад. Дълго време смятах, че едно момче от класа се опитва да имитира момичешки глас за да си прави майтап.
Опитах се да позная тембъра по лицата на тийнейджърите, които познавах, трябваше да познавам или с които просто си бях казвал „здрасти“. Когато нашите не бяха вкъщи, телефонът почваше да звъни отчаяно и не спираше, докато не вдигна. Тогава не съществуваше технологията „тих режим“ и можех да осигуря тишина, само като го изключа или обърна слушалката. След два месеца разбрах, че гласът принадлежи на момиче. Единственият начин да разбереш пола на един човек беше по поведението. Всички останали начини бяха повод за клетви от свекърви, снахи и целия род. Така че, изригнах и изплюх всички възможни ругатни, които знаех, на един дъх, колкото позволяваше диапазонът на диафрагмата ми. След кратко мълчание единственото, което тя каза, бе:
- Успокой се, моля те. Само искам да поговорим.
Нейното спокойствие ме вбесяваше всеки път, затова продължих да я псувам, добавяйки дори най-далечните ѝ роднини. Когато положението стана непоносимо, разказах всичко на нашите. В условията на технология от 90-те, си сменихме номера на телефона. Не успяхме да открием момичето, което ме тормози, защото звънеше от монетен автомат. Баща ми поучаваше всички вкъщи: „Ето какво става, като давате номера на непознати. Даже на листче не го пишете.“
След една седмица спокойствие позвъняванията се възобновиха, но тя бе зарязала фалшивия глас и говореше с истинския си. Сякаш отвърна на смяната на номера ни – все едно каза: „Тук съм“. Възникна ситуация, която не можех да разреша, и колкото и да питах, не получавах отговор; това ме накара да направя списък на заподозрените измежду най-близките си роднини.
- Откъде знаеш кога майка ми и баща ми не са вкъщи?
- Не мога да ти отговоря на този въпрос.
Издирвах собственичката на гласа из улиците, които гледат към нашата къща; сред всички, посещаващи телефонните кабини в района; проследявах съмнителните лица от момента, в който излязат от къщи. Но телефонът всеки път звънваше в мига, в който вляза у нас. От този момент нататък това стана единственото, което ме интересува. Забравих училището и поставих момичето в центъра на живота си. Не беше някаква платонична любов, нищо подобно. Ако беше, щях да усетя някакви романтични нотки в гласа ѝ. Пълната катастрофа в бележника, който ми връчиха в края на срока, разкри всичко. Всеки път, когато сядах да уча, гласът в ухото ми се смесваше с останалите, които познавах. Гледах с подозрение всеки познат. Не можех да ям, да си спомня неща, които обичам; дори не излизах навън – вместо да се срещам с приятели, висях до телефона. Като някакъв копой записвах в тетрадката си всичко, което тя казваше, довършвах всяко нейно изречение в ума си и се опитвах да ги поставя на логичните им места. Сякаш това момиче се опитваше да ми каже нещо. Изключването на телефона не бе решение – освен, че вкъщи имахме нужда от него, аз бях воден от разяждащо любопитство – всеки път го включвах отново, без дори да усетя.
И всеки път като го включех, телефонът почваше да диша и звъни дълбоко. Чувствах се като виртуален герой във видео игра, който е изгубил всичките си суперсили заради лошо здраве. Бях в капана на реалността от 90-те, технологиите ме лишаваха от шанса да видя някога личността срещу себе си, в главата ми се въртеше мисълта, че тя е само дигитален образ. Майка ми стана подозрителна по този въпрос и почна да мисли, че телефонните обаждания са само в главата ми. Тя излизаше за работа, след това и баща ми, след това се връщаха по обиколни улици и се промъкваха като крадци през прозореца на задната стая с цел да атакуват звънящия телефон. Но щом баща ми влезеше вкъщи, телефонът спираше да звъни и съмнението в моето умствено здраве се засилваше. Веднъж татко си взе свободен ден и както си беше по костюм, двамата зачакахме телефонът да звънне. Знаех, че ще звънне в мига, в който той излезе.
- Не ме разигравай така, караш ме да изглеждам луд.
- Не ми е това целта...
- А каква ти е целта?
- Да разговарям с теб, да споделя с теб неща, които не съм успяла да кажа на никого.
- Защо с мен?
- Колко пъти ще отговарям на този въпрос?
- Докато ми кажеш истината. Както забелязваш, вече спрях да те псувам, опитвам да те разбера.
- Благодаря, но да се опитваш да разбереш някого не означава да знаеш неговата истина.
- Сигурна ли си, че си на петнайсет? Или се опитваш да звучиш като по-млада?
- Защо да го правя?...
- Може би, за да се правиш на загадъчна и да говориш, все едно знаеш много?
- Искам да споделя с теб чувствата си и нещата, които знам.
Започнах да разказвам на това плашещо ме момиче, което ме бе заинтригувало, всичко, което искаше да чуе от тийнейджърския ми ум. Нашите и приятелите ми смятаха, че сприятеляването ми с нея е само в главата ми и че положението ми се влошава. Учителите в училище, бабичките в квартала, старите собственици на магазинчета ме гледаха със съжаление и някои от тях казваха: „Да пази Бог“, чукаха на дърво и се почесваха по задниците. В училище никой не говореше с мен, защото майките им смятаха, че състоянието ми може да е заразно и заплашваха децата си със страшни изречения. Превърнах се в самотно петнайсетгодишно момче с лоши оценки, което не яде. Майка не можеше да понася повече това и ме заведе на психолог. Психологът се усмихваше и помислих, че не ме взема на сериозно, защото се насилваше да слуша това, което му разказвах.
- Значи никой не е чувал гласа на момичето по телефона?
- Нямаше начин.
Изреченията, които съставях, почнаха да напомнят на нейните. Почнах да говоря самохвално и да прибавям лъжи. Почнах да приличам на нея и да мисля като нея. Не знам как го постигна, но никога не бях се чувствал по-истински и лек. Тялото ми беше на петнайсет, но душата ми беше вече зряла. Лъжите се смесваха с очарованието на юношеството и отлитаха. По нейна препоръка се опитах да чета Марсел Пруст, Албер Камю и Достоевски. Макар отначало да не разбирах нищо, усещах, че са добри за нещо в мен, очертаваха нов път пред мен.
Психологът си намести очилата, притисна носа си с пръст и положи усилие да бъде искрен:
- Има ли име това момиче?
Беше ясно, че не ми вярва. Попита ме дали има име, за да види дали ще измисля някакво.
- Никога не ми го е казвала.
- Защо?
- Каза, че ще го науча като му дойде времето.
- Как се обръщаш към нея?
- Каза да я наричам „момичето на телефона“.
- „Момичето на телефона“, ясно...
Бабите в квартала, както и далечни роднини посъветваха мама да ми лее куршум. Опитаха се да ме спасят с помощта на молитви, а докато седях със затворени очи, аз се опитвах да разбера каво става,. Усещах как ритуалът, с който ме избавяха от уроки, източваше от мен повечето щастие, което бях изпитвал от много време насам. В началото бях бесен на момичето на телефона, но сега бях благодарен за нещата, които ме накара да изпитам. Не скрих това и ѝ го казах:
- Благодаря ти за чувствата, които ме накара да изпитам.
На следващите сеанси психологът се помъчи да ми постави диагноза, да обобщи ситуацията. Фактът, че никой не звънеше, когато нашите са у дома, беше доказателство, че технически аз не съм луд. Въпреки това, не можех да накарам никого да ми повярва. Разни клюкари от квартала разпространиха слуха, че аз сам се обаждам на себе си. Бях един лош побъркан юноша, от когото най-добре да стоиш далеч.
Психологът написа нещо на един лист с усмивка на лице ш се опита да прозвучи топло:
- Може ли за следващата ни среща да запишеш всичко, което ти е казала?
- Като история или като записки?
- Както искаш.
Веднага щом се прибрах, с помощта на откъсите от нейни изречения, които бях записвал, описах всичко, което ми беше казала, и как ме караше да се чувствам. При последното обаждане събрах всичката си смелост и казах на момичето, което някога псувах:
- Нека не се крием повече... нека се видим. Време е да се срещнем лице в лице.
Сеансите при психолога, леенето на куршум и молитвите приключиха, татко закри телефона, за да разреши проблема окончателно. Екзорсизмът най-сетне изгони дявола и всичко свърши. Вече нямахме телефон...
Докато мислех какъв разказ да напиша за списанието (Kafasına Göre), изведнъж в ума ми изплуваха спомени за нещата, които бях преживял преди много години. Както и очаквах, сред старите си тетрадки открих историята, която бях записал за психолога. Не я промених много, защото исках да звучи достоверно, записах я и я изпратих да бъде публикувана в следващия брой. След по-малко от час телефонът ми почна да звъни. Редакторката на списанието Идил ми се обаждаше винаги, след като прочете новия ми разказ, за да обсъдим редакцията. На екрана ми се изписа анкарски номер.
- Ало?
- ...
- Ало?
- Аз съм момичето на телефона...
Благодаря за разказа момичета
Месец септември е вече тук,така че чакаме някоя голяма новина! Дали няма да ни изненада приятно ...!
Хубав ден и приятно четене на разказа, аз го започвам!
Нашият човек работи. Какво точно - като му дойде времето ще разберем.
Знаем си го колко обича да си върши тихо работата, без да афишира абсолютно нищо.
Дори ваканционните снимки /от Каш/ обикновено са пускани от хората около него.
Ако не са те, няма и да знаем че е някъде, че се гмурка и... филан-фидан или как беше точно израза.
Ще си се надяваме на новини, на снимки...
Другите от гилдията пускат и заради тези които предпочитат анонимността и спокойствието.
Скрит текст:
Довечера сме на Диемата, а сега се упътвам къмто работата.
Иначе за пореден ден се разправям с печени пиперки / ако знаете какви мутанти предлагат - около 15-18 за 3 кг/. Взимам по толкова, за да не ми се увиждат.
Предпочитам всеки ден да ходя до пазара /разходка и трупане на крачки в програмата на телефона/ и да ги опека във фурната, после редя в пакетчета и във фризера, отколкото наведнъж 30 кг....хваща ме нервата с многото кг. Не, че не съм го правила в коалиция с родата и скромните 100 кг. Но установих, че не е моето...
Иначе за пореден ден се разправям с печени пиперки / ако знаете какви мутанти предлагат - около 15-18 за 3 кг/. Взимам по толкова, за да не ми се увиждат.
Предпочитам всеки ден да ходя до пазара /разходка и трупане на крачки в програмата на телефона/ и да ги опека във фурната, после редя в пакетчета и във фризера, отколкото наведнъж 30 кг....хваща ме нервата с многото кг. Не, че не съм го правила в коалиция с родата и скромните 100 кг. Но установих, че не е моето...
