Дайте съвет- караме се за глупости, как да постъпя

Аз също смятам,че гледането на малко дете си е тежка работа и не е ясно как един болен човек я върши и ако е толкова тежко болен ,че не може да работи,защо са му поверили малко дете.
За един мъж,още повече с характер,какъвто описва авторката,освен самана болест,съссипващо и и стоенето в къщи и смяната на ролите.
И моят съвет е да се включва ,колкото може в бизнеса,да се редуват да гледат детето и да го запишат на детско заведение.
Щом материално са добре/могат да поемат разходите за лечение/,  и до сега са имали добър семеен живот, с разговори и леки отстъпки от двете страни,пак ще се оправят.
Неприятно впечатление прави описването на "ината" и желанието да става "на моята" ,като симпатични черти. Не,това са отрицателни черти и трябва да се стремите да ги преодолявате.

Авторке,това ли беше?Няма ли да се явиш повече?

Аз не прочетох мъжът да гледа детето по цял ден, пише, че му прави закуска, готви му, успокоява го; пише, че детето е с възрастни по цял ден и обожава баща си.
Според мен човекът си е сериозно болен, което го кара да е нервен, избухлив и яден. Сериозна болест, коятоне се оправя с години, е сериозно изпитание и за най-здравата психика.
Авторката сама признава, че не е на неговата вълна по отношение на болестта му, което още повече му трупа.
Не е лесно, и за двамата във връзката е изпитание продължително боледуване.

Авторката се фръцна с една редакция на първия пост и едва ли ще пише пак. Не знам какво е очаквала да получи като отговори...

О, това съм го пропуснала. Щом е така, явно няма смисъл и ние да продължаваме да пишем тук.

Ако долу-горе по този начин диалогира и с мъжа си, няма да е зле да я подкрепите да го зарязва че да се отърве човека.

Авторке, в правото си си да се обиждаш, защото част от коментарите съдържаха оценки. Хората не са съвършени. Но мисля, че разговорът за съществото на проблема би могъл да бъде полезен, каквато е била и първоначалната ти идея.
Аз се питам с какво ти неглижираш болестта на мъжа ти или защо той остава с такова впечатление. Може би ако успееш да го убедиш, че не е прав за това, защото в душата си ти не я неглижираш, а си притеснена и уплашена колкото него, това би била една крачка.

Понеже доста хора коментираха, без да са съвсем наясно със ситуацията на авторката , ще публикувам неин цитат от 2020г.
"Но преди година му откриха сериозна  автоимунна болест, която няма лечение, и лекари в българия и сиптомите все повече се развиват. Уморява се адски много, не работи вече почти , лошо му е постоянно, не спи, болестта е адска. И всичко придружено с отчайващ ужасен песимизъм и депресия от негов а страна. Не иска нишо да правим, да ходим, да пътуваме (още повече сега не можем), по цял ден е вкъши на компютъра или лежи, потънал в адска депресия, Едвам го накарам да отидем до някъде, на ресторант сме били през 2019 , всичко е опасно,заради ковид, ужасно драматизращо, уморен е.
Паралелно аз се грижа за малкото ми детенце и ми е трудно да осъвмествам грижи за двамата и да работя (фрилансър съм), което допълнително ме изнервя и ставам още по нетърпелива към псотоянните му оплаквания.
Имаме разговори, в които той ми казва,че аз буквално игорнорирам състоянието(което наистина е така, не го питам как е ) и той се чувства подтиснат и сам .Опитвам се , старая се да съм по състрадателна, но всичко ми идва в повече,
Искам да го измъкна от депресията, да спре да мисли всеки ден колко му е температурата, как това е сипмтом на мозъчно увреждане и т.н , колко е зле,
Незнам как да подходя наистина, не ми стигат силите вече, "

Теди мила, разбирам отчаянието ти, любимия човек, вече не е този който е бил преди 10 години. Не знам какво да те посъветвам, може би семейна терапия с психолог, и на двама Ви много ви се е натрупало. Страх, гняв, песимизъм, а паралелно отглеждате много малко дете, което също е натоварващо. Мисля, че любовта не си е отишла, но имате нужда от помощ на професионалист, за да ви помогне всеки от вас да разбере чувствата на другия.

Ама тя тука твърди, че бащата гледал детето, а не, че тя прави и двете. Това е коренна промяна в сюжета.

Постът е от 2020. Тогава явно е било бебе, те имат нужда от майка си само по това време. Вероятно като е поотраснало го е поел бащата. Какво неясно има?

Пчеличке, авторката никъде не твърди, че съпругът ѝ гледа детето .
Ще цитирам пак : "След като малкия се роди,  нормално като при всички - напрежение, партньора ми много се включваше и ми помагаше,заедно с бабите,защото аз трябваше да работя. Става в 5 да му прави закуска, готви му всеки ден за да яде прясна храна, успокоява го , когато е ядосан. Детето е разглезено, макс обгрижвано, леко асоциално, по цял ден е с възрастни, и обожава баща си."

Теодора  е на ръба на силите си и се опитва да намери решение, мисля че семеен терапевт може да им помогне, но само ако и двамата имат желание да се получи.

Авторката можеше с един коментар да изясни каква е реалната ситуация, след като явно всички са я разбрали грешно. Щеше да срещне и повече разбиране. А не да си редактира първият пост и да се изниже тихичко. Съгласна съм с Pako1, че ако по същия начин "решава" проблемите у дома, вместо да имат истински диалог, е нормално съпругът й да се чувства неглижиран.

Ами ето, тя сама е писала, че дори не пита болния си съпруг как е. Нормално е той да си помисли, че нея не я интересува.
Според нея той драматизира, а в действителност автоимунните заболявания са си доста сериозни.

Ако трябва да налучквам вероятно става въпрос за множествена склероза. Съответно никак не е за подценяване. Човек не може да предвиди какво го чака. Вместо да се обръща към психиатър? за незначителни проблеми, да търси помощ как той да приеме и подобри начина си на живот тепърва. Само да мрънка и да се оплаква, с нищо не помага. Положението няма да стане по-цветущо, ако се лекува само следствието.

Аз пък, ако съм болна и партньорът ми постоянно ме пита как съм и ми напомня, че съм болна, ще издивея и ще го убия. Бих желала да се отнасят с мен като с нормален човек, а не постоянно да ми напомнят, че живея преброени дни. И това определено не го наричам неглижиране, а такт. Все пак тя вади хилядарките и ги плаща всеки месец за да може мъжът й да поддържа оптимално ниво на живот. Дали щеше да го прави, ако не й пукаше и го неглижираше?