Лорито, как се казва втората след Кая? Нещо не се ориентирах... Иначе добре звучи.
- Публикувана: 19 авг. 2022, 10:04 ч.
- Последно мнение: 14 окт. 2022, 09:34 ч.
В момента чета... 79
Чета Глад на Алма Катсу.
В началото съм и ми харесва начина на писане.
Напоследък нямам много свободно време за четене и май се приспивам с нея.
Изрових доста неща в Нета по темата, видях снимка на съпругата на Джордж Донър и за мен е доста пресилено, че авторката я представя като неустоима красавица.
Но в името на художествената измислица -ще го приема.
В началото съм и ми харесва начина на писане.
Напоследък нямам много свободно време за четене и май се приспивам с нея.
Изрових доста неща в Нета по темата, видях снимка на съпругата на Джордж Донър и за мен е доста пресилено, че авторката я представя като неустоима красавица.
Но в името на художествената измислица -ще го приема.
Снощи четох малко от “Момичето от влака” на Паула Хоукинс (беше леко отклонение от списъка ми за четене), но ми се стори толкова скучно написана, изобщо не ме увлече историята, особено с описанието на постоянното алкохолизиране на едната “героиня”, че превключих на Wikipedia, за да прочета набързо сюжета (исках само да разбера идеята и историята, която докъдето четох още доникъде не беше стигнала) и поне за мен това беше оптималното решение относно тази книга.
За пореден път се убеждавам, че как ще се възприеме една книга много зависи от това какво е четено преди (или паралелно с) нея.
А книгата на Хавиер Мариас ще бъде включена в номинациите ми за тази година.
За пореден път се убеждавам, че как ще се възприеме една книга много зависи от това какво е четено преди (или паралелно с) нея.
А книгата на Хавиер Мариас ще бъде включена в номинациите ми за тази година.
Най-после прочетох Невидимите фурии на сърцето - казвам най-после, защото книгата си е дългичка, но четох и други неща междувременно. Но това определено е една от най-хубавите ми книги някога и със сигурност от най-хубавите за годината, така че ще я включа в номинациите ми. Много хубав портрет на Ирландия през един период от 70 години - от 1945-а до 2015-а. Честно казано, не знаех много за съвременна Ирландия, мислех, че влиянието на католицизма не е чак толкова силно.
Сега се колебая между две книги - Стреляй, аз вече съм мъртъв на Хулия Наваро или Звярът на Кармен Мола (това е книгата, с която тримата автори под този псевдоним спечелиха наградата "Планета", исторически трилър е, действието се развива в Мадрид през 1843 година). И двете не са преведени на български, поне засега, въпреки че отзивите специално за книгата на Хулия Наваро са много добри. Мислех и за Сърце тъй бяло на Хавиер Мариас, но май ще я оставя за по-нататък.
Чета и втората книга за Трейси Кросуайт на Робърт Дъгони.
Скрит текст:
Не знам, за мен книгата е много разчувстваща и замисляща, а и информативна, защото в крайна сметка авторът Джон Бойн е хомосексуален и вероятно черпи от личния си опит и от опита на свои познати за тази история.Е, оказва се, че не е така - или поне в този период, когато живее героят в книгата, Сирил Ейвъри, не е било така. Ирландия за 70-те години на неговия живот е много изостанала страна в начина на мислене на населението и държавната политика - страна, където хомосексуалните са не просто преследвани и хвърляни в затвора, а и убивани безнаказано. В онази Ирландия е било всеобщо достояние, макар и да не се е говорело открито, че свещениците невинаги са толкова морални, колкото би трябвало, а всъщност може да имат връзки и с жени, и с мъже или дори да правят секс с деца. В същата тази Ирландия много деца са били зачевани от неомъжени майка - дали заради изнасилване, включително от роднини, дали заради невинни любовни увлечения, но после е трябвало да бъдат дадени за осиновяване, защото в противен случай животът на жената е щял да бъде напълно съсипан. Един от героите казва, че сексът е нещото, за което всички ирландци непрекъснато мислят, но никой не си признава. И разбира се, хомосексуалният Сирил през немалка част от живота си е бил принуден да крие истинската си същност, а майка му пък е била принудена да го даде за осиновяване, защото е роден извънбрачно. Да, но лъжите, колкото и необходими да са били, унищожават приятелствата и засилват самотата, в която хората като Сирил живеят.
Сега се колебая между две книги - Стреляй, аз вече съм мъртъв на Хулия Наваро или Звярът на Кармен Мола (това е книгата, с която тримата автори под този псевдоним спечелиха наградата "Планета", исторически трилър е, действието се развива в Мадрид през 1843 година). И двете не са преведени на български, поне засега, въпреки че отзивите специално за книгата на Хулия Наваро са много добри. Мислех и за Сърце тъй бяло на Хавиер Мариас, но май ще я оставя за по-нататък.
Чета и втората книга за Трейси Кросуайт на Робърт Дъгони.
аз съм до средата на Фуриите, но нищо от това, което споделяш, не изпитвам. хаха. нито ми е разчувстваща, нито замисляща. да, интересна ми е. върви леко, главният герой е симпатичен, но до там. преди да я започна, четох за автора, имах опасения, че е хомосексуален предвид тематиката на книгата, но не открих информация, поне на български. това за църквата и аз си го мислех колко роля е играела поне през 40,50 години, по-натам ще видим.
Ами намерих информация, примерно тук: https://www.irishpost.com/news/transgender-activists-call-boycot … e-new-book-166003
Прочетох "Хартиеният дворец" - Миранда Каули Хелър, от съфорумка.
Не съм впечатлена, явно от добрите отзиви тук очаквах нещо и аз не знам какво. Стори ми се най-нормална история. Нищо фрапиращо и чак толкова въздейващо като сюжет.
Ако някой желае книгата нека пише да му я изпратя, нека продължим пътя ѝ във форума, само ще помоля, след това пак да се пусне тук за предаване нататък.
Не съм впечатлена, явно от добрите отзиви тук очаквах нещо и аз не знам какво. Стори ми се най-нормална история. Нищо фрапиращо и чак толкова въздейващо като сюжет.
Ако някой желае книгата нека пише да му я изпратя, нека продължим пътя ѝ във форума, само ще помоля, след това пак да се пусне тук за предаване нататък.
Аз много бих искала да прочета “Хартиения дворец”, ако вече друг не е изявил желание 
За да не е спам, остават ми последните 15% от “Огън и кръв”. Изданието на Бард е скандално. На моменти сериозно се замислях дали не чета фен превод, но сравних с хартиеното издание на сестра ми и е същата работа.
За да не е спам, остават ми последните 15% от “Огън и кръв”. Изданието на Бард е скандално. На моменти сериозно се замислях дали не чета фен превод, но сравних с хартиеното издание на сестра ми и е същата работа.
Аз зарязах "Еничар" на Токораз Исто, отдавна не се бях мъчила с толкова зле написана книга. Да, авторът безспорно притежава завидни исторически познания, които за съжаление ярко контрастират с абсолютната липса на талант и умения да ги предаде в художествен текст. Мъка, невероятна мъка е да се чете подобен текст. А обемът на "творбата" е огромен, и цялата поредица е в няколко тома. Много си е повярвал....
В момента си оправям вкуса със Стайнбек - "Зимата на нашето недоволство", която обаче пак ми върни бавно, за съжаление имам 1/2 час за четене вечер, преди заспиване, което неминуемо се отразява на адекватното ми възприемане на текста.
И тъй като един ден забравих Киндъла, подхванах на телефона "Японският любовник" на Рани Маника, която много ме увлече и вече преполових.
В момента си оправям вкуса със Стайнбек - "Зимата на нашето недоволство", която обаче пак ми върни бавно, за съжаление имам 1/2 час за четене вечер, преди заспиване, което неминуемо се отразява на адекватното ми възприемане на текста.
И тъй като един ден забравих Киндъла, подхванах на телефона "Японският любовник" на Рани Маника, която много ме увлече и вече преполових.
Аз завърших " Големи лъжи в малкото градче" на Даян Чембърлейн.
Хареса ми книгата , увлече ме историята. Мудно ми тръгна, но в един момент с нетърпение очаквах края и развръзката. Любимите ми две времеви линии ( минало, настояще), образите са добре изградени, атмосферата - различни нюанси. Сблъсък на различия( визирам Севера и Юга в Щатите), привидно доброжелателство, мимикрия ( в смисъл изграждане на приятелство в зависимост от обществената рамка. Важно е какво ще кажат хората).
Средна оценка ще поставя на книгата, т.к. въпреки че ми хареса нещо не ми достигна за по- пълно удовлетворение.
Хареса ми книгата , увлече ме историята. Мудно ми тръгна, но в един момент с нетърпение очаквах края и развръзката. Любимите ми две времеви линии ( минало, настояще), образите са добре изградени, атмосферата - различни нюанси. Сблъсък на различия( визирам Севера и Юга в Щатите), привидно доброжелателство, мимикрия ( в смисъл изграждане на приятелство в зависимост от обществената рамка. Важно е какво ще кажат хората).
Средна оценка ще поставя на книгата, т.к. въпреки че ми хареса нещо не ми достигна за по- пълно удовлетворение.
Завърших Бащата на другия и признавам, че е точно в момент, в който съм се размислила за отношенията между баща и син, провокирана от хита на Netflix - Dahmer - Monster: The Jeffrey Dahmer Story (за него ще пиша в скрит текст).
Смея да твърдя, че имам много коректни лични впечатления от Иран (и по-специално Техеран) и то именно от периода, в който е писана книгата. Въпреки това, не съм съгласна с гръмките заключения, цитирани в изданието, че романът е метафора за цензурата, овладяла страната…
Нито и че: В Бащата на другия авторката говори за страха, просмукал се в Иран, застиването между стремежа към истина и политическа коректност…
Да, на около пет страници е синтезирано добре положението, разделението дори между иранците, лутането, страхопочитанието към функционери и политици - водещи фигури от Ислямската революция…
Обаче на останалите (над 200) е разказана душегубната битка затова как можеш да обезвериш, обезсърчиш и обезличиш собственото си дете. И обратното - как едно малко дете може да прекърши един родител. Много сложна психологическа схватка, в която няма победител, няма дори логика. А само едно сърце, което не успява да се свърже с друго.
Земята на обичта сякаш остава далечна и чужда за героите в историята. Те не говорят, не разбират и не учат езика на обичта и нежността. Нараняват се с действия, без нито един от тях да е виновен.
Не могат да прощават и не могат да уважават.
Сложна, тъжна и трудна книга за мен, защото кънти от всяка страница безмилостната критика на едно дете към най-близките му и света въобще. А ако се изгубят доверието и чувството за принадлежност на децата, то това е страшно.
Малко и за споменатия в началото сериал в
Смея да твърдя, че имам много коректни лични впечатления от Иран (и по-специално Техеран) и то именно от периода, в който е писана книгата. Въпреки това, не съм съгласна с гръмките заключения, цитирани в изданието, че романът е метафора за цензурата, овладяла страната…
Нито и че: В Бащата на другия авторката говори за страха, просмукал се в Иран, застиването между стремежа към истина и политическа коректност…
Да, на около пет страници е синтезирано добре положението, разделението дори между иранците, лутането, страхопочитанието към функционери и политици - водещи фигури от Ислямската революция…
Обаче на останалите (над 200) е разказана душегубната битка затова как можеш да обезвериш, обезсърчиш и обезличиш собственото си дете. И обратното - как едно малко дете може да прекърши един родител. Много сложна психологическа схватка, в която няма победител, няма дори логика. А само едно сърце, което не успява да се свърже с друго.
Земята на обичта сякаш остава далечна и чужда за героите в историята. Те не говорят, не разбират и не учат езика на обичта и нежността. Нараняват се с действия, без нито един от тях да е виновен.
Не могат да прощават и не могат да уважават.
Сложна, тъжна и трудна книга за мен, защото кънти от всяка страница безмилостната критика на едно дете към най-близките му и света въобще. А ако се изгубят доверието и чувството за принадлежност на децата, то това е страшно.
Малко и за споменатия в началото сериал в
Скрит текст:
Адски мъчително и тегаво преживяване. Обезпокоително на толкова много нива.
Един баща, опустошен от чудовище, което е всъщност негов син. Гледах го с буца в гърлото и отново си мислех за грешките, които един родител може да допусне. От друга страна се изправя старанието на едно дете да е обичано и желанието му да не е само. И което после се превръща в изрод. Потресаваща история.
Един баща, опустошен от чудовище, което е всъщност негов син. Гледах го с буца в гърлото и отново си мислех за грешките, които един родител може да допусне. От друга страна се изправя старанието на едно дете да е обичано и желанието му да не е само. И което после се превръща в изрод. Потресаваща история.