За помощта към пълнолетните деца - да се оправят сами или да им се помага?

Да, мисля, че е въпрос на семейна култура, ценности и модел, как ще се развиват отношенията, кой на кого, как ще помага. Аз не мога да си представя, родителите ми да се ме подкрепяли по стратегическите въпроси и един ден, аз да ги отрежа. Просто разбиранията ми не са такива. И не виждам нищо лошо в чувството, сигурно ще го наречете "дълг", аз по скоро бих го нарекла обич. Аз така го разбирам, обичам някого, помагам, дали ще е с пари или с друг вид помощ, според ситуацията. Дали ще е дете или родител или друг член от семейството, както дойде.
Но ето, това което FeverRay разказва, за мен е тъжно. Може би тук е премината границата от подкрепа към разглезване (не критикувам, просто си анализирам).
Не критикувам и хората, които вярват, че децата трябва да бъдат абсолютно независими, веднага щом станат пълнолетни. Щом така са решили, тяхно си право. Просто, от това, което аз съм видяла, съм безкрайно благодарна на моите родители за подкрепата и съответно, ще дам максималното от себе си, да подкрепя моето дете, да има по-добър старт. Ако реши да ме прави млада баба (то аз хич не съм млада вече де), ще се радвам, защото много обичам децата по принцип и стига да имам сили, бих помагала физически в гледането на внуци.

Аз не разбирам отделените деца, устроени и самостоятелни, защо приемат финансови дотации от родителите си.
Кеш пара, защо?

Аз ще се доуточня, че явно не е достатъчно това, което написах по-назад. Винаги бих помагала при нужда.
Няма как да дундуркам цял живот детето си. Все пак нали и сама трябва да се бори в живота и да поеме по своя път, аз и баща й няма да сме вечни, нито парите ще ни падат като дъждец отгоре.
Нашите ме издържаха изцяло докато бях студентка, защото по мое време работещи студенти нямаше или бяха единици. Също така ми купиха жилище, което е огромна помощ.

Да, защо, ако са наистина самостоятелни?

За помагането при нужда мисля, че сме единодушни. Въпросът е защо без реална нужда се предлага/натрапва и съответно се приема помощ?

По-малкото съпротивление.
Защо да се мориш да си готвиш/переш/гледаш детето/..., като мама може да го направи вместо теб?

Ясно, че е по-лесно да има кой друг да го направи, но това е далеч от самостоятелност.

Докато завърши висше образование. След това при някаква сериозна нужда.

Защо децата да не приемат пари от родителите си, ако не са зависими от тях, а си имат кариера и собствени средства. Например ако родителите ми са много заможни, защо да не се включат в ключови моменти като например образование за внуците, закупуване на дом и т.н. В един момент, когато възрастните си отидат, всичко тяхно пак ще бъде за по-младите, но няма да са послужили да облекчат живота в ключов момент. Подчертавам, не става дума за плащане на ток и купуване на ядене, а за големи неща.

Навик. А и родителите се радват да помагат с нещо. Как отделените и самостоятелни стари родители приемат помощ? Ми няма лошо който има възможност да помогне с нещо. Не става въпрос да се лишава за да храни дерибеи.

 Може и да са заможни и пак да не ти дават 1 стотинка.
Дядо ми например тържествено заяви, че ще си вземе парите в гроба докато собствената му дъщеря мизерстваше.
След като се спомина в наследство не беше оставено почти нищо. А имаха доста пари приживе. Една стотинка не видяхме - живяхме като скотове. Разбира се за синчето и пари и образование и апартамент... а пък майка ми нали изтеглила късата пръчка, че се е родила момиче... да се оправя. Това явно делене предизвика такава злоба, която повече от 30 години не може да спре.

Ами съжалявам за случилото се в твоето семейство! Говоря принципно, за мен парите е добре да са навън и да се ползват, за да направят живота по-лесен и добър, а не да се кътат. Разбира се, ако възрастните хора са осигурили за себе си спокойствие и достойни старини и имат в излишък средства - не говоря за баба, която с пенсия от 200 лева издържа деца.

Много интересна тема. Бих искала да се включа, но не зная какво точно да кажа. Аз пиша от гледната точка на детето. Родителите ми не са прекалили (според моите виждания) в материалната помощ, сама изкарвам парите си, но не мога да надмогна емоционалната си зависимост от тях. Не знам как точно се е получило това. Имам предвид, че не съм от тези, за които бяхте писали по-рано - да очаквам майка ми да ми готви или чисти и т.н. И въпреки това имам зависимост от тях.
Тя беше строга с мен, (но не в степен на деспотство, просто по-изискваща, което винаги съм смятала за нормално и че е помогнало да стана отличник в училище, да съм отговорна и т.н.), но в същото време битови неща е правила много за мен и едва сега се уча сама да си ги правя. Обаче усещам, че проблемът не е точно в битовизмите. Научих всички домакински задължения, но тази емоционална зависимост пак си остава. Какво имам предвид под това: чувството, че трябва да живея живота си според това какво ще ги направи тях щастливи, чувството, че нямам право да се "излагам", да правя грешки, да не съм "конвенционална" в личния си живот. Все още не съм имала сериозна връзка и една от причините е притеснението ми какво ще кажат родителите. А най-големият парадокс е, че те са нормални хора, обичащи, дори при разговори споделих на майка ми тези мои мисли и страхове и тя беше шокирана, че мисля така и че се съобразявам твърде много с тях. Но това е... не мога да го преодолея все още. Много странен парадокс. Не знам дали обясних достатъчно ясно, надявам се, че да. Имам чувството, че ако "скъсам пъпната връв", ще бъде адски драматично и страшно и непоносимо като емоция.

Редно е да помогнеш за образование. Редно е, ако детето ти е в беда, да го подкрепиш. Редно е да му дадеш да разбере, че родителите винаги ще са на негова страна.
И е редно да го оставиш на мира, ако не ти иска помощ.

Малко ще коментирам пост от другата тема, който касае метафората за граденето на живота на децата върху раменете на родителите. Много харесвам тази метафора, тя си е почти и буквално истина - когато децата са малки, бащите ги слагат на конче на раменете си и така децата виждат отвисоко и надалеч.
Децата стъпват на раменете ни още от момента, в който се родят дори само заради това, че са наши деца, попиват навици, култура, знания, умения. Дори фамилията, която носят вече е стъпване върху раменете - синът на Х, дъщерята на У. Те имат принадлежност и се ползват от благата на името. Не виждам никакъв смисъл всяко поколение да бъде отрязвано от възможността да стъпи на родителските рамене и да започва всичко от нулата. Така доникъде няма да стигне. И с редки изключения, родителите помагат на всяка пълнолетна възраст с каквото и колкото могат - кой с жилище, кой с пари, кой с връзки, кой с морална подкрепа, кой с жива сила или време. И го намирам за напълно редно, защото така върви светът винаги. Хората с възможности не хвърлят децата си в нищото, а правят всичко първо да им осигурят стандарт на живот, а после пак им дават за поддържане на този стандарт. И това не пречи на децата да са самостоятелни, а те просто започват играта с по-добра екипировка и повече пари в сандъка. И от време навреме получават по някой бонус (подарък). Или вълшебен пръстен, с който ги спасява от капана на лошите.

Нормално е децата да се стремят да заслужат одобрението на родителите си. Не е нормално това да минава границите на нормалност.
Например, когато каквото и да правиш, никога няма да си достатъчно добра, за да заслужиш тяхното одобрение. И това те подтиква да опропастиш живота си, само за да им направиш напук.
Но ти сама признаваш, че няма натиск от тяхна страна. Защо го правиш тогава? Нещо не е наред в картинката – или криеш нещо, или не осъзнаваш къде е скрит проблемът.
Потърси външна помощ.