Здравейте, на 35 години съм, а мъжът ми на 42. Заедно сме от 19 години, от 10 живеем заедно и имаме 2 момичета, голямата на 10 години, малката е на 8 месеца. До преди около 2 години нещата между нас не вървяха изобщо. Накратко, ходеше си където си иска, прибираше се когато си иска, пиене, купони, жени, хазарт. Естествено се карахме често, за най-различни неща, и в повечето случаи стигахме до грозни скандали. Няма да навлизам в подробности, за това как ме е наричал. В началото се тормозех, но в последно време беше спряло да ми пука особено. Бях убедена, че ще се разделим в някакъв хубав момент. Изтеглих кредит за строеж на къща, в която да живеят родителите ми, а пък аз си представях как ще отида да живея в техния апартамент с детето. В работата нещата вървяха добре, очаквах повишение до 1-2 години. До тук добре, но обърках нещата тотално.
В работата се запознах се един мъж, не е служител на фирмата, но всеки ден е там. Също семеен с малко дете. Започнаха чатове, кафета, едни сладки приказки, колко съм прекрасна и други подобни. За отрицателно време ми завъртя главата до такава степен, че всичките принципи, които мислех, че имам отидоха на кино. Влюбих се като ученичка. Започнахме да пием кафе всеки ден в работата, а през уикендите и насаме. До тогава нямах представа, че мога да лъжа толкова убедително, и мъжа ми, и детето и родителите ми. Вечер само чаках да ми изтитка телефона и зарязвах всичко, за да си пиша с него. Голяма любов, голямо нещо. Само че господина започна да ме ревнува от колеги, от мъжа ми, сърдеше се, че не мога да се виждам с него и след работа. Аз, обаче бях (и за съжаление още съм) влюбена до ушите. Нямах сили да приключа авантюрата, която започна да се превръща в тормоз. Така или иначе след няколко месеца мъжа ми разбра, и благодарение на него всичко приключи. Е виждахме се в работата и от време на време си говорехме, но само толкова.
Сега за мъжа ми. След тази случка нещата вкъщи се промениха коренно. Започнахме да си говорим много, по всякакви въпроси, ходехме заедно навсякъде, не сме се карали нито веднъж от тогава. Ако по даден въпрос сме на различно мнение, го обсъждаме вместо да вдигаме скандали, както преди. Абе идилия. Чак не ми се вярва, че сме същите хора от преди. Ама аз продължавах да си страдам за другия.
Забременях. Мъжа ми винаги е искал да имаме второ дете, но аз не давах и дума да стане по въпрса. Когато разбрах, че съм бременна превъртях тотално, но в крайна сметка реших да оставя бебето, като се надявах малко да се стегна и да изляза от тази депресия, в която изпаднах.
Повишението, което очаквах в работата го дадоха на друга колежка, след като разбраха, че съм бременна, въпреки, че им казах, че ще се върна на работа при първа възможност. Това вече ме срина тотално.
Бебето се роди и аз вместо, да се стегна да си гледам детето, и да се радвам на живота, изпаднах в депресия. Мъжът ми помага колкото може, не мога да се оплача. От финансова гледна точка също мога да кажа, че не ми липсва нищо. Голямата ми дъщеря е чудесно дете. Но... За тези 8 месеца имаше дни, в които съм добре, но като цяло се затворих в себе си, спрях да общувам с хора, за домакинските ми задължения няма да коментирам.
Реших да започна работа, свекървата е пенсионерка и се нае да гледа бебето, но на старото място не искам да се връщам, от 1 страна, защото се засегнах заради повишението и вече няма какво да очаквам от тях, от друга страна, защото човека все още работи там и ако се върна, това означава, че ще го виждам, а това няма да ми се отрази добре.
Вече незнам какво да направя, за да живна малко.
Не търся критика, аз самата съм достатъчно самокритична, още по-малко търся съчувствие. Просто се тормозя, говори ми се а нямам с кого да споделя.
В работата се запознах се един мъж, не е служител на фирмата, но всеки ден е там. Също семеен с малко дете. Започнаха чатове, кафета, едни сладки приказки, колко съм прекрасна и други подобни. За отрицателно време ми завъртя главата до такава степен, че всичките принципи, които мислех, че имам отидоха на кино. Влюбих се като ученичка. Започнахме да пием кафе всеки ден в работата, а през уикендите и насаме. До тогава нямах представа, че мога да лъжа толкова убедително, и мъжа ми, и детето и родителите ми. Вечер само чаках да ми изтитка телефона и зарязвах всичко, за да си пиша с него. Голяма любов, голямо нещо. Само че господина започна да ме ревнува от колеги, от мъжа ми, сърдеше се, че не мога да се виждам с него и след работа. Аз, обаче бях (и за съжаление още съм) влюбена до ушите. Нямах сили да приключа авантюрата, която започна да се превръща в тормоз. Така или иначе след няколко месеца мъжа ми разбра, и благодарение на него всичко приключи. Е виждахме се в работата и от време на време си говорехме, но само толкова.
Сега за мъжа ми. След тази случка нещата вкъщи се промениха коренно. Започнахме да си говорим много, по всякакви въпроси, ходехме заедно навсякъде, не сме се карали нито веднъж от тогава. Ако по даден въпрос сме на различно мнение, го обсъждаме вместо да вдигаме скандали, както преди. Абе идилия. Чак не ми се вярва, че сме същите хора от преди. Ама аз продължавах да си страдам за другия.
Забременях. Мъжа ми винаги е искал да имаме второ дете, но аз не давах и дума да стане по въпрса. Когато разбрах, че съм бременна превъртях тотално, но в крайна сметка реших да оставя бебето, като се надявах малко да се стегна и да изляза от тази депресия, в която изпаднах.
Повишението, което очаквах в работата го дадоха на друга колежка, след като разбраха, че съм бременна, въпреки, че им казах, че ще се върна на работа при първа възможност. Това вече ме срина тотално.
Бебето се роди и аз вместо, да се стегна да си гледам детето, и да се радвам на живота, изпаднах в депресия. Мъжът ми помага колкото може, не мога да се оплача. От финансова гледна точка също мога да кажа, че не ми липсва нищо. Голямата ми дъщеря е чудесно дете. Но... За тези 8 месеца имаше дни, в които съм добре, но като цяло се затворих в себе си, спрях да общувам с хора, за домакинските ми задължения няма да коментирам.
Реших да започна работа, свекървата е пенсионерка и се нае да гледа бебето, но на старото място не искам да се връщам, от 1 страна, защото се засегнах заради повишението и вече няма какво да очаквам от тях, от друга страна, защото човека все още работи там и ако се върна, това означава, че ще го виждам, а това няма да ми се отрази добре.
Вече незнам какво да направя, за да живна малко.
Не търся критика, аз самата съм достатъчно самокритична, още по-малко търся съчувствие. Просто се тормозя, говори ми се а нямам с кого да споделя.
