Априлски книжен клуб - 2023

То даже е още по-дълбока, защото Киндъла не е мой, ами на мъжа ми, ами и 1000 годишен. И той много пъти ме пита искаш ли да ти купя твой нов четец и аз все не не. А на Озон е супер подвеждащо, а пък после е обяснено, че не стават за Киндъл (нищо, че има логото до формата на е-книгата). А пък миналата седмица я търсих в 3 книжарници (Буктрейдинг изобщо не работят с това издателство). Днеска вече се намерихме и зачетох първите 20тина страници. Допада ми
Разказът ще си го изчета на таблета

Аз бях като теб - всичко по мейл и от телефона, обаче изведнъж адски започна да ме дразни, че не ми качва кориците и сега съм на Калибре, всичко ми е подредено и даже, ако няма корица, си я свалям отделно и си ги оправям да си ми красиви

Приключих с Момичетата. Признавам, че понеже се включих по-късно, а после и съвсем не оставаше време все да я започна, но изчетох всички мнения в мартенската тема, имах определена нагласа и очаквания. Но, това е книгата с най-непостоянното ми мнение за нея по време на четене: от “май на мен ми харесва” от пролога, до пълен бяс колко баааааавно се влачи първата част..и на ееей толкова мъничко да я зарежа тази книга, до чакането на времето за четене всяка вечер с огромно нетърпение. Ами, все пак хареса ми. Няма да ми е фаворит, но все пак ми хареса повече от средното. Остави ми едно такова тъжно-сладко усещане и много размисли.

 Определено ми харесаха описанията и всичките дребни детайли, защото буквално ме пренесоха там, някъде, сред мочурището, полетата, птиците, полъха на вятъра, всичките гадове - пълзящи, летящи, брррр одраните животни, калта и прочие. Отдавна не бях чела нещо толкова описателно, но разбирам защо може да не е за всеки - особено първата част вървеше мнооого бавно. Имаше защо според мен, тъй като определено спомогна за изграждането на една мрачна и депресивна картина, напълно съответстваща на ситуацията, с която се сблъскваше Ейда в тази част от повествованието.

Ейда…ох, този образ, отначало помислих, че е прекалено наивно изграден, страшно нереалистична ми се видя пък ситуацията, в която баща й я праща като съвсем малко дете по абсурдни задачи, само защото майка й има фобия от змии (макар че сигурно има и такива родители, все пак става дума за фобия, но колкото и да се опитвах да си го представя - тц, с две думи осъдих майката наум), и но сега като се замисля напълно реален образ предвид обстоятелствата, в които е отгледана, възрастта й, а и така да ми напомни за реални момичета, които съм срещала - в училище, в университета, в живота дотук въобще, а тяхното мислене наистина беше точно такова - романтично-наивно, леко глуповато, уж несамостоятелни, обаче в един момент, когато се наложи се изправиха срещу всички и взеха живота в свои ръце. Точно като Ейда. Но тресавището и Ейда бяха в абсолютен синхрон в първата част, живота наоколо както беше описан и нейния собствен живот. Хареса ми как с промените в живота на Ейда се променяше и атмосферата наоколо, и дори как приключи всичко, с полуразрушената къща и тн, което всъщност доведе и до ново начало, нов тласък в развитието на съдбата на Ейда.

Хареса ми образа на Матилда, донякъде според мен образа й беше разкрит доста по-детайлно от образа на Ейда, но най-вероятно това е изкуствено създадено вътрешно мое впечатление, защото Матилда се появи паралелно на Ейда в пролога, първата част, макар и все още да не знаех коя е. Харесват ми борбени образи, които не се предават, а Матилда беше точно такъв образ. Макар и под привидно твърдата обвивка да се виждаха чувства като се има предвид как се отнасяше с по-слабите от нея, дори със самата Ейда.

Хареса ми и това, че имаше цели двама злодея в книгата, а не един, които макар да идваха от различни прослойки реално си бяха лика-прилика двамцата. И честно казано изпитах огромно задоволство от съдбата им накрая, макар че в живота съвсем не става така и тук изборът на автора ми се видя леко наивен.

Хареса ми избора на автора за второстепенни герои в книгата - всички образи бяха поставени на място, появяваха се и изчезваха в подходящото време, и допринесоха за една завършена картина. Макар че признавам, че загубата на цялото семейство на Матилда ми дойде твърде много, но разбирам избора на автора относно това развитие.

Не ми хареса: финала на книгата, защото ми се видя някак не съвсем изпипан. След всичките описания, потапяния в обстановката и прочие, според мен с тези сцени с влака имаше възможност да се пресъздадат много по-добре, но…пък и книгата щеше да стане определено по-дълга. Но ми направи впечатление след прочита на интервюто с автора, в края на книгата, че все пак е имала предвид няколко възможни финала, пренаписвала ги е няколко пъти, което според мен е показателно, че самата авторка е усещала, че книгата има нужда от точно определен финал.


Офтопик: Ще се включа и с книгите за този месец, но както винаги след всяка книга имам нужда от малко пауза да си събера мислите, да ми се избистрят впечатленията. Не знам защо, но просто не мога веднага да започна нова книга. Ако ще и разказ да е. Не знам как го правят някои влогъри, които организират книжен маратон и цяяяял ден прекарват в четене на книги една след друга. Не визирам фактора време. При вас как е - можете ли директно да преминете към следваща книга или има и други странници като мен?

При мен е сложно за обяснение и пример, в момента чета няколко книги едновременно. И си признавам, че въпреки че има добри попадения - като размишления във “Вода за цветята” не можа толкова да ме грабне и впечатли, както са споделяли други читатели в другата тема. Една от книгите, които сега чета вече почва да взема превес спрямо останалите и е възможно някои, вкл. тази от клуба да поизостанат повече. Има нещо в книгата на Валери Перен, което не ми харесва достатъчно, трудно ми е да определя точно какво в момента, но книгата, която чета вечер на децата (изборът е техен - Хари Потър, не съм фен и досега не бях чела книгите, само един от филмите съм гледала, фен съм на научна фантастика, не фентъзи) ме увлича даже повече. За книгата на Еко пък да не сравнявам, тя е безспорно (но все още я чета и нея, а не съм я прочела, за да я оценя в пълнота) най-доброто, което съм чела тази година, ако не се окаже и за класация на най-добри прочетени произведения изобщо. Велик автор е Еко, има гениални хрумвания.
И тези книги сякаш не ми стигат, та чета и още, и още набелязвам, започвам оттук-оттам, а времето не стига за всичко накуп. С две думи - не правете като мен!

Здравейте, от известно време следя темичките, но до сега не съм се включвала, поради липса на време за четене, но тъй като този месец съм по-свободна и книгата представлява интерес за мен, мисля да се включа. Когато се опитам да я изтегля, обаче, ми дава, че има грешка във файла и че не съществува. Някой може ли да ми съдейства? Четецът  ми е покетбук и се надявам да се сработят.

Мда, изтекъл е. Ето го пак - https://dox.abv.bg/download?id=256766ae0a#
Активен е две седмици.

Започнах книгата, но съм едва на 80 страница, така че за сериозни впечатления не мога да говоря все още. Въпреки мрачния контекст (гробище), самият стил е не е никак депресиращ.

Хареса ми, разбира се, епитафията "Смъртта започва, когато никой вече не копнее за теб", макар че не е никак оригинална. Но си е така. Истински умираме когато никой вече не си спомня за нас.

Някои описания ми бяха клиширани и преувеличени, например, начина по който героинята се запознава с бившия си съпруг: 'Зад него се бяха струпали момичета като при задръстване пред някой пункт за плащане на пътни такси по Магистралата на слънцето'.  Самият той е описан като мъж-картина. Ами не разбирам сърцето на младата французойка и не ходя по френски барове, но и аз съм била млада, и този култ към красотата в един иначе празен мъж ми се вижда силно пресилена.

Появи се и герой, който явно ще стане важен. Надявам се да не завие в посока любовна история, защото това не е моят жанр.

И аз съм горе-долу там. И съм във възторг, че за тия 100 и кусур страници не ми е доскучало. Не се е случило нищо извън анотацията, но въпреки това не е протяжно.
Впечатли ме как Виолет описва загубата на любовта към съпруга си с наглед дребни разочарования.

Във "Вода за цветята" ми хареса как главната героиня не вярва в призраци, но вярва в калинки.

До калинките не съм стигнала май още, но за призрака ми стана смешно 😃

Направих грешката да прочета сюжета. Т.е. вече знам историята, независимо от това ще продължа бавничко да я чета (заедно с другото), но има нещо в стила на писане, което не ме грабва. Не мисля, че е депресиращ, по-скоро сякаш има много ненужни детайли, и някъде сред тях скрита някоя и друга оригинална идея. Или не толкова оригинална, но написана така, че да звучи оригинално и да ѝ се обърне внимание. Не знам, може и да е чудесна книгата, но май не трябваше да я чета, докато чета Еко. Или дори след него самостоятелно. Просто такова е моето усещане, Еко чета с интерес и повече се задържам, отколкото съм предвидила на книгата му, докато тук не се получава. Съжалявам, дано не се засегнат читателите с възторжени мнения за книгата, но не мога да споделя този възторг.

Прочетох “Бърнис”. Уникален Фицджералд! (и хубав превод на разказа) Отначало ми се видяха твърде много герои включени за един разказ, но си казах - ок, това е Фицджералд и винаги има различни пластове герои. Хареса ми и разказа, и символиката с косите, и описаното общество, което уж е от “голямото добрутро”, а всъщност е доста празноглаво и егоистично. Обаче Бърнис е супер - какъв номер им скрои накрая, а?! Няма да казвам какъв, за да не издавам.

 Това, което пропуснах някъде в разказа е, че Бърнис е всъщност mixed-race (четох за разказа след това и се изумих как съм пропуснала този детайл, макар и да се усъмних като подчертаха, че косата й “не е къдрава”, а “права, гъста и тъмна”).

П.С. Видях, че е имало мюзикъл по този разказ - ето това определено би било забавно да се види! Дори просто постановка в театър да е, макар че точно като мюзикъл си го представих.

Аз не виждам защо някой би трябвало да се засяга. Всеки си има вкус и разбирания, а и съм забелязала, че много зависи в какво настроение е човек, когато чете. Понеже си във възторг от Умберто Еко - пробвах да чета Името на розата когато бях на 20-21г - ей, мъка. Може да съм била малка, може изобщо да не ми е било до тази книга, не знам, но оттогава не съм посягала към книгите му. Ще пробвам пак, заради твоят възторг.
Също така много зависи кой как се изказва по принцип и как възприема света. Някои хора охкат и ахкат за най-малкото нещо, други търсят уау ефект. Аз преди оценявах с 5 звезди само книги, които наистина са ме впечатлили извънредно много. Търсех стил, тема, герои, които да са ми абсолютно, абсолютно уау. Другите бяха 3 звезди, а ако не ми харесват направо 1 и 2. Сега оценявам на база на това, как се чувствам докато чета дадена книга, ако ме развълнува отива на 4-5 директно, а пък ако някой я харесва толкова, ок.
И последно, забелязала съм, че като се създаде очакване да е нещо уау някоя книга и после я чета, почти никога не споделям чаааак такъв възторг.

Точно това имам предвид, че не мога да се присъединя към масовото харесване на книгата (или поне оценките, на които попадах). Но не винаги се харесва различното мнение, има и много чувствителни читатели, а пък не крия и споделям откровено моето.
Замислих се какво точно не ми харесва в стила на писане. Стигнах до извода, че освен излишните (за мен) странични истории, които явно целят с тях да въздейства повече на ниво емоция, това са и кратките изречения. По някакъв начин явно съм стигнала до момента, в който текстове с кратки изречения са ми скучни. Даже досадни. От друга страна, това прави текста много лесен за четене в оригинал и смятам да потърся книгата на френски език и да продължа да я чета така (за упражнение и вече малко на инат, защото усещам, че тази не е “моята” книга).

За Еко - бих препоръчала първо да се прочете малко от книгата и тогава всеки сам може да прецени дали му допада или не. Напоследък така се ориентирам най-добре дали искам нещо да чета или не. Например една книга с главен герой котка ми се стори любопитна, но прочетох откъс и ми беше безкрайно скучна. Докато с “Махалото на Фуко” - първо четох от читанка и след това си поръчах книгата (имам я на хартия, но ми е по-удобен да държа за четене четеца). Първата книга на Еко за мен е, а поради някаква моя си причина все още страня от популярната “Името на розата”. Следващата негова, която съм набелязала е “Пражкото гробище”.

Моето възхищения от Вода за цветята идва от факта, че повествованието не върви тягостно. Последните години чета основно криминални романи. Даже и разкази пак от жанра. Всичко трябва да се случва много бързо и с много динамика.
От друга страна, подобен жанр книги - “женски романи за живота и любовта” - отдавна не ме впечатляват. Преплитания на минало и настояще до някаква развръзка с не голямо значение са ми като стоене на едно място.
Обаче книгата не ми е отегчителна. При ниските ми очаквания, във възторг съм.