Кой е бил най-тежкия период във вашия живот?

Най - тежките ми периоди  бяха : когато загубих баба ми , когато лежах в болница с херпес зостер с минингит беше ужасно и когато майка ми научи за изневярата на баща ми . Въпреки , че го хвана на няколко пъти той отрича ... Тогава живота ни и майка ми се промениха до неузнаваемост . И страхът , че може да нямам деца...

Имах прекрасен живот , нормален , подреден … изведнъж светът ни се обърна .
В началото на пандемията баща ми се разболя , като си спомня колко ни беше страх , че е Ковид , но се оказа по-лошо . В същата седмица разбрах , че съм бременна . Не знаех какво се случва с нас , беше ужасно . Нещо толкова хубаво и нещо толкова лошо едновременно . Будех се със страх и се молих да е лош сън . Най-големия кошмар в живота ми . Не можех да спя , да ям , да се усмихвам , да върша най-обикновените неща . Бях много изплашена и притеснена . Не можех да повярвам и да преживея това , което се случва с баща ми . Близките ми започнаха да се притесняват и за мен . След няма и два месеца лутане , татко постъпи за операция , а на другия ден аз се озовах в съседна болница  с тромб в крака . Сякаш усещах , че един от двама ни няма да оцелее . И така и стана , баща ми е починал поради лекарска немърливост , а аз разбрах чак , когато ме изписаха , защото било опасно да ми кажат .

Трудно ми е да говоря за това , но вашите истории ме разчустваха и реших да споделя своята .

Тази тема си е за модератор.
Дами, как позволявате някой си да се рови в душите Ви.
А, и сигурно му харесва

Общо взето, последната година и половина. Не ми се разказва.
Имаше и едно погребение в този период, но то съвсем не беше гадно, колкото всичко останало.
Но имаше и много хубави моменти и хубави хора срещнах.

Смъртта на баща ми. 21г по късно, все още не мога да го "пусна". И мисля, че никога няма да мога.

Много са.! И всички бяха много тежки за мен!
-Когато бях на 3г.ме блъсна мотор..Може да е странно,но все още помня всяка една секунда от случая!
-Когато бях на 16,мама получи кръвоизлив! Течеше и кръв от всякъде! След известно време спря да диша! Нямаше я на този свят близо 5минути!
-Когато бях на 17г.сестра ми беше в депресия,защото мъжът и я изостави.Гледаше ме и си мислеше,че съм той.Хващаше ми ръката и ми говореше с неговото име и плачеше.Вечер бълнуваше,а аз стоях будна по цели нощи за да не направи нещо и ревах,защото ми беше много тежко да я гледам така.С много усилия и обич от моя страна се оправи!
-В същия този период,с приятеля ми се разделихме(по моя вина)! Няколко дни по-късно разбрах,че се е оженил за друга!
-В същия този период,разбрахме,че мама е болна от множествена склероза.
-В същия този период мама получи инсулт.
Водих я за ръчичка,защото не можеше да вижда добре.Цялата и лява част на тялото не функционираше.
-Започнах отново връзка с приятеля ми и имахме проблеми със целия свят! Бившия ми реши и той да се присъедини към иначе малкото проблеми.
-Мама получи втори инсулт!
-Сестра ми се върна при мъжа си! Нашите не бяха съгласни...! Имаше проблем и от двете страни на семействата.Нашите не ми даваха да се виждам със сестра ми! Още от първия ден,който се върна там свекърва и и направи проблем.Счупило се стъклото на вратата и паднало върху сестра ми! Беше цялата в кръв и със забити стъкла в китките.
-Останах сама с купища проблеми!
-На 18г,реших,че вече не издържам на всичко това.Напуснах приятеля ми без да му казвам и се омъжих за друг!Трябваше да избирам..него и проблемите или себе си и щастието ми!

-Когато детето ми беше на 2г и 6м,получи анафилактичен шок в болницата от антибиотик.(най-тежкото за мен)
Другите тежки периоди по се ядват...
Оставане без дом,глад....Ужас..! Поне не бях сама.А с човек,който ме обича и обичам!!
Благодаря на Бог! Сега всичко е наред! Изстрадала съм всичко това за тези хубави,безгрижни (бели кахъри,както се казва)дни в които живея!

Най -тежкият период беше в тийн годините между 13-20г когато изгубих всички близки внезапно през няколко години-баща ми, леля ми, дядо ми, баба ми и на 20 годишна възраст майка ми. А и сега не е лесно на 25г последната ми и любима баба си отиде внезапно преди 2 месеца. Просто сърцето ми се къса от 10 години общо взето.

Беше само 37 минути. 37те минути, в които сърцето на 4 месечното ми бебе беше спряно, за да се "закърпи"...
От тогава някакси нищо не е просто и леко.

Другото най-тежко, което изживявам и в момента е пътя към мен самата. Трънлив е, сега го откривам и ми е адски трудно!

Тежкият период за мен беше детството ми. Тогава различните деца бяха повод за срам. И до днес не го разбирам това, но ясно помня отхвърлянето. Възрастни и деца се държаха все едно състоянието на брат ми беше заразно. Все едно и двамата бяхме приносители.

От една възраст нататък спрях да изпитвам необходимост да се харесвам и да бъда приемана. Животът ми така се промени, че вече аз нямам нужда от хора, но те имат нужда от мен и уменията ми. Малко се срамувам да призная, че гледам с ненавист на повечето хора. Мисля обаче, че го заслужават.

Продължавам обаче всеки ден да умирам и да се тровя вътрешно от мисълта какво ще се случи с него, ако мен ме няма.

Тежкият момент, който за мен още продължава, е загубата на мъжа на сестра ми , с който си бяхме много близки, само на 39г от рак, внезапната смърт на майка ми след рутинна операция само два месеца след него и скъпата ми баба след инцидент на улицата отново два месеца след майка ми. В рамките на 6 месеца загубих 3ма скъпи за мен човека и останах пълен сирак. Още не съм ок, но мъжът ми е страхотен, приятелите също. Тежка е смъртта! То не е момент, а цяла вечност...

Когато на 8 години загубих баща си, който почина пред очите ми. Тогава не го осъзнавах, но това е белязало живота ми. Миналата година също, когато майка ми се разболя тежко от Ковид. Тормоз в работата и чужда страна няма да ги броя, но и те ми се отразиха тежко.

Последната една година. Мъжът ми е болен от страшна болест и се промени като личност, характер, ценностна система. Съвсем различен поглед има дори. Заяви ми, че любов няма и хората с брак живеят заедно заради децата или заради пари. А аз вярвам, че любовта движи света. Не иска да се лекува, заради множеството странични ефекти на лекарствата и няма начин никой да го убеди, че трябва. За мен все едно е умрял. Опитвам се да общувам по някакъв начин с него заради детето ни, което е ужасно трудно. На моменти си спомням какъв беше и си плача тайничко от детето.

Най-тежките ми периоди:
1. Бях на 5г., когато ме хоспитализираха заради най-обикновен грип, но в доста лошо общо състояние. Резултатите от кръвните изследвания не бяха добри. Бяхме в асансьора, когато лекарят съобщи на родителите ми, че вероятно се касае за рак. Никога няма да забравя как баща ми, който винаги е бил твърд като скала, се свлече на пода, а майка ми изпадна в истерия. Последваха две преливания на кръв, системи, много болка, бях заприличала на призрак. Помня и един ден, в който баща ми се хвърли върху мен и каза: "Пускам я да умре, не мога да гледам как се мъчи". Накрая се оказа, че ми няма нищо, бях получила тежки странични ефекти от един антибиотик. Историята е силно резюмирана, но преживях ужасни дни в онази болница.
2. Върнах се от болницата и ми беше забранено да показвам спуканите си вени на баба ми, която ме обичаше безкрайно. Бяха я излъгали, че са ме пратили при приятели на почивка. Да, но аз ги показах и дори й разказах. Последва тежък инсулт. Майка ми обвини мен. Няма да забравя чувството за вина.
3. Баба почина 3 години по- късно, като през цялото време беше на легло. Тя беше религиозна. Имах една детска библия и всеки ден й четях, макар че тя вече не ме познаваше. В мига, в който умря, аз усетих.
4. След тежка и трудно постигната бременност последваха сериозни проблеми със сина ми. Тук много боли и не мога да пиша, въпреки че многократно съм разказвала историята в други теми. Сега е добре.
5. Смъртта на баща ми преди 9 месеца- чиста професионална немарливист от страна на лекарите. Мразя ги. Не успя да се порадва на внучката си. И тук историята е дълга. Трябваше да внимавам с майка ми, когато й съобщих за инсулта. Една вечер стоях пред вратата й, позвъних по телефона и я помолих да ми отвори. Чух я как пищи отвътре, защото нямаше логична причина да й се изтърся почти в полунощ на вратата. Последваха осем дни между живота и смъртта, докато накрая всичко свърши. Отидохме в болницата, взехме документите. Майка ми и мъжът ми вървяха след мен, аз бях като омагьосана. Питаха ме къде отивам. Не отговарях. Влязох в първата погребална агенция, която видях. Избрах ковчег, цветя и т.н. Бях като робот. После дойде страшното. От дупката ме измъкна най- добрата ми приятелка, направо ме изтръгна от една бездна, в която пропадах. За първи път в живота ми някой, различен от родителите и мъжът ми, се погрижи за мен.
Това е.

В момента го изживявам.
От няколко месеца всеки ден плача.
Искам да дойде края най- сетне.

Най-тежкият ми период беше моето детство, живеейки в условията на домашно насилие. По-късно гладувах, тъй като извергът ни беше оставил без издръжка,  а майка ми не можеше да си намери работа. Мисля си, че сега ако ми се случи няма да го преживея, не знам дали децата са силни, или това ми е лимитът.