Тази цифра е още по страшна. Вместо да намаляват децата в домовете имам чувството, че се увеличават.Не зная процедурата ли е много тромава или изискванията на кандидат осиновителите са големи към бъдещите им деца.DarZaMen мисля, че е хубаво ако имаш информация за други домове да я публикуваш защото така ще се знае къде шансът за осиновяване е по голям.
- Публикувана: 10 ян. 2007, 10:28 ч.
- Последно мнение: 15 ян. 2007, 21:22 ч.
Здравейте, нова съм и имам въпроси
неизвестна, не мисля, че броя на децата в даден дом, могат да бъдат ориентир за кандидат основителите.
Достатъчно е да се посочат всички регионални дирекции в молбата. Социалните преценяват в момента, в който разглеждат определно дете, дали от постъпилите молби има подходящи осиновители за него. Тогава, именно влизат в контакт с кандидатите. Молбите се разглеждат и според реда на вписване, ако няма критерий, по които определени кандидати могат да "прескочат" в по-предна позиция.
Да не забравяме, че в настоящия момент има доста деца без откази в домовете.
Достатъчно е да се посочат всички регионални дирекции в молбата. Социалните преценяват в момента, в който разглеждат определно дете, дали от постъпилите молби има подходящи осиновители за него. Тогава, именно влизат в контакт с кандидатите. Молбите се разглеждат и според реда на вписване, ако няма критерий, по които определени кандидати могат да "прескочат" в по-предна позиция.
Да не забравяме, че в настоящия момент има доста деца без откази в домовете.
Благодаря на всички за съветите и милите думи.
Прочетохме със съпруга ми темата и имате и неговите благодарности.
Книгата пристигна и я чета, но да си призная малко ми е трудна и действа леко депресиращо.
Надявам се реалността на осиновените деца да е съвсем различна.
Весел ден на всички
Прочетохме със съпруга ми темата и имате и неговите благодарности.
Книгата пристигна и я чета, но да си призная малко ми е трудна и действа леко депресиращо.
Надявам се реалността на осиновените деца да е съвсем различна.
Весел ден на всички
kakayaka, леко депресиращо - не, ами силно депресиращо ми подейства тази книга при първия й прочит!
Както вече писах преди време, доста рев изревах, но си наложих и я дочетох.
Дайте си време да осмислите някои от нещата. А и не е речено, че всичко на 100% е именно и само такова. Не пропускайте и факта, че авторката е американка, пише за тяхната действителност. Например много от симптомите на изоставените деца, които описва, могат спокойно да се открият и в нас самите - деца гледани по ясли, градини, баби. Колко българки могат да си позволят да си вземат 5-6 годишно майчинство?
Другия момент е прочита на книгата 'преди' и 'след'. Имам предвид, преди детето да дойде в дома ни, когато се стремим да се подготвим максимално, но всичко си остава гола теория. След като малчуганите влязат в къщата ни, настава куриозната ситуация - няма време за консултация със специализирана литература, караме на инстикти и чат-пат приятелски съвети.
И въпреки това, когато нещата поулегнат и дните започнат да следват някакъв ритъм, се сещаме пак за "онази книга". Аз го направих и знаете ли? Изобщо не ме растрои! Дори не обръщах внимание на фрази като "лоша мащеха", "никога няма да заместите биологичната майка", "детето ви ще бъде завинаги свързано с нея" и т.н. Важното е, че там някъде, между редовете пише доста по-важни неща. Как да разпознаем болката на децата си. Как да не се заблуждаваме от привидното им спокойствие и учудващо бърза адаптация, как да разговаряме с тях за проблемите им, как да спасим самите себе си от нереалистични очаквания...
Втория прочит на книгата за мен беше десет пъти по-полезен от първия. Първият път емоцията беше водеща. Вторият - разума.
Както вече писах преди време, доста рев изревах, но си наложих и я дочетох.
Дайте си време да осмислите някои от нещата. А и не е речено, че всичко на 100% е именно и само такова. Не пропускайте и факта, че авторката е американка, пише за тяхната действителност. Например много от симптомите на изоставените деца, които описва, могат спокойно да се открият и в нас самите - деца гледани по ясли, градини, баби. Колко българки могат да си позволят да си вземат 5-6 годишно майчинство?
Другия момент е прочита на книгата 'преди' и 'след'. Имам предвид, преди детето да дойде в дома ни, когато се стремим да се подготвим максимално, но всичко си остава гола теория. След като малчуганите влязат в къщата ни, настава куриозната ситуация - няма време за консултация със специализирана литература, караме на инстикти и чат-пат приятелски съвети.
И въпреки това, когато нещата поулегнат и дните започнат да следват някакъв ритъм, се сещаме пак за "онази книга". Аз го направих и знаете ли? Изобщо не ме растрои! Дори не обръщах внимание на фрази като "лоша мащеха", "никога няма да заместите биологичната майка", "детето ви ще бъде завинаги свързано с нея" и т.н. Важното е, че там някъде, между редовете пише доста по-важни неща. Как да разпознаем болката на децата си. Как да не се заблуждаваме от привидното им спокойствие и учудващо бърза адаптация, как да разговаряме с тях за проблемите им, как да спасим самите себе си от нереалистични очаквания...
Втория прочит на книгата за мен беше десет пъти по-полезен от първия. Първият път емоцията беше водеща. Вторият - разума.
Аз прочетох книгата, непосредственото след излизането и на пазара. Скоро я прочетох още веднъж и мога да кажа, че и двата пъти я оцених много високо. Наистина, първият прочит подейства малко фрустриращо, но харесва ни или не това е реалността и по-добре да я приемем отколкото да се съпротивляваме с всички сили срещу нея. Най-въздействащо за мен беше изречението (цитирам по памет) "Да, тя беше моя дъщеря, но аз не бях единствената й майка" . Факт, с който трябва да живеем.
Преди време, четох друга книга, чиято авторка е биологична майка, оставила детето си за осиновяване. Разбира се авторката пак е американка
, но тя е описала своята автентична история, преживявания и дългият път към "намиране" на своя вече пораснал син. Знаете ли, описаните преживявания на тримата от осиновителната триада поразително се препокриват с написаното от Нанси Верие. И въпреки, че може спокойно да се впише в категорията на "сълзливите романи" , чието действие се развива в Америка през 60-те години, лично за мен книгата е силна и си заслужава. Казва се "Ще те намеря, сине мой". Не мога да се сетя името на авторката Керъл..... , но ако някой се интересува ще проверя и ще пиша. А може би, повечето от вас вече са я чели?!
И още нещо, което ми се иска да спомена. Проблемите, за които пише авторката
на "Първичната рана" безусловно са проблеми, които могат да се срещнат и при биологичните деца. Има много фактори, които могат да провокират деструктивните преживявания и поведенческите проблеми, за които става въпрос в книгата. Изоставянето от биологичната майка е само един от тях.
Преди време, четох друга книга, чиято авторка е биологична майка, оставила детето си за осиновяване. Разбира се авторката пак е американка
, но тя е описала своята автентична история, преживявания и дългият път към "намиране" на своя вече пораснал син. Знаете ли, описаните преживявания на тримата от осиновителната триада поразително се препокриват с написаното от Нанси Верие. И въпреки, че може спокойно да се впише в категорията на "сълзливите романи" , чието действие се развива в Америка през 60-те години, лично за мен книгата е силна и си заслужава. Казва се "Ще те намеря, сине мой". Не мога да се сетя името на авторката Керъл..... , но ако някой се интересува ще проверя и ще пиша. А може би, повечето от вас вече са я чели?! И още нещо, което ми се иска да спомена. Проблемите, за които пише авторката
на "Първичната рана" безусловно са проблеми, които могат да се срещнат и при биологичните деца. Има много фактори, които могат да провокират деструктивните преживявания и поведенческите проблеми, за които става въпрос в книгата. Изоставянето от биологичната майка е само един от тях.
Препоръчани теми