До астрала и обратно...или какво има "отвъд"

Да обичаме себе се всъщност е толкова просто, трябва само да си го позволим и винаги, винаги да поставяме себе си и щастието си на първо място. Да, даже и пред децата ни.

Коментираме различни неща.
 ,,..Урок 1 - ти живееш заради самия себе си ...,,
Трудността поне в моя случай не идва от това, че не обичаш себе си.

Много ми е странно това да обичаш себе си,как може човек да обича себе си,освен ако не е някакъв самовлюбен нарцис.
Иначе да,човек живее за себе си го приемам като да следва собствен път на живота си,но той пак корелира с пътя на другите и то ежедневно.

Явно за всеки е различно разбиране, според осъзнаването.
За мен да обичам себе си не е равно на самовлюбеност, а на приемане, изучаване, разбиране, развиване, грижа за себе си...дълъг списък.

Абе, достатъчно е да не се хока всеки ден, както аз го правя в някои периоди
Дали се обичам? Сигурно - в някаква степен, инак щях да се саморазруша. Може би по-скоро се има предвид не като чувството на обич към близките, а да имаме самоуважение, да не се подценяваме и от време на време /въпрос на ситуация/ да поставяме собствената си особа на първо място. Ако винаги само себе си забелязваме и обгрижваме, си е точно свръхегоизъм и нарцисизъм.
Това пък да поставям собственото си щастие над децата /ако има въобще някакъв конфликт на интереси/, вече не го разбирам и не го приемам. Родителят затова е родител, защото има и задължение да отгледа децата си по най-добрия за дадения момент и среда начин, да са му приоритет, особено в детска възраст, не да се интересува от какво той бил щастлив, ако това би попречило децата му да растат в нормално семейство и среда.
Ако не съм готова да пренебрегна себе си, поне докато ги отглеждам и са зависими от мен, значи не съм за майка, това е.

Аз се обичам! За мен това значи:Да не пренебрегваш себе си,да не се съдиш,да слагаш граници там където трябва.! Да се занимаваш с това,което те прави щастлив,да си позволяваш спокойствие и време насаме със себе си.И грам да не те гризе съвестта,че си постъпил така..С една дума да радваш душата си и да не я подтискаш с неща,които не искаш.Това е за мен!

Деца ама до пълнолетие нали? Защото иначе...

Естествено, затова писах "докато ги отглеждаш" , че иначе...наистина иначе става

Обикновено родителят не е щастлив, ако детето му е нещастно. Така че, може би, и затова, поставяме първо децата си, после себе си. Имаше един епизод на Приятели, в който се мъчеха да направят нещо добро, ама да не ги радва това добро, тоест да не е от егоцентрична гледна точка. Е, трудно беше, май не успяха.

А не, някои родители продължават да дават наставления и след 18, други ,,деца,, пък настояват да ги отглеждат и след 18 😆.

(Ина, родителите не винаги разбират дали детето им е нещастно, по много причини.)

Обикновено се разбира хората около теб дали са ок или не са. Сега, ако близките/приятелите/детето са далече е трудно. С разговори също става, но трябва да се провеждат. А за непровеждането им има сума ти причини. Та, да, трудно е с обобщенията.

имах предвид, че освен от разстоянията зависи и от капацитета на родителите
(гледане не е равно на виждане)

Ето точно това Ваше разсъждение е дълбоко наслагвано от поколения назад и така донатъпкано от соца. Идеята за жертвоготовност. Как така ще обичаш себе си, нали за хората живееш. Егоист такъв. На мен от малка все ми повтаряха- "Каква си егоистка. Само за себе си мислиш." Сякаш е нещо лошо. Ми много ясно,че ще мисля. Как ли пък няма да се чувствам мизерно, за да му е добре на някой друг. Животът си е мой и аз съм негов сценарист. Другите днес са тук, утре ги няма. Само аз оставам. Това е нещо хубаво, което можем да вземем от запада, като философия. От изтока - умението да сме тук и сега и да се свързваме с тялото си. Там, обаче пак я има идеята за жертвоготовността и страданието, които на мен не ми допадат.
Моето мнение е, че човек е на тази земя, за да се забавлява и да е щастлив. Целта не е в някакво материално изражение (да съм лекар, да съм баща/майка и т.н.). В прехода, в който сме в момента пък, много хора са слезли на земята, за да "водят" онези, които имат нужда от светлинка, за да преминат през прехода.

Да обичаш себе си и да поставяш себе си винаги на първо място, идват от един първоизточник. Или поне за мен. Няма как човек да е щастлив, ако не се обича и ако винаги поставя другите пред себе си и потиска свои желания. Просто е.

П.П. HENa, това е и моята представа да обичаш себе си. Никой не говори за самовлюбеност и нарцисизъм. Да не говорим, че нарцистичното разстройство е болест. Говорим за това да ти е хубаво в теб, бе. Да искаш да се опознаваш, да усещаш как като помислиш за себе си и те изпълва любов, да искаш да се прегръщаш, да се целуваш (и да го правиш), да не се осъждаш, да имаш граници, да не позволяваш да се подиграват с теб и да те използват, да не се обезличаваш, заради някой друг и т.н.
Колкото до децата, ти пак може да си ги отгледаш отговорно и с любов и пак ти да си била на първо място и да се обичаш. Да не говорим, че нещастните и потиснати майки отглеждат нещастни и потиснати деца, но това е друга тема.
Имаше една приказка: "Най-доброто, което можете да направите за децата си, е да бъдете щастливи, заради себе си"

Това пък е съвсем друг проблем. Отколкото страни го погледнеш, толкова проблеми/гледни точки ще видиш.

Иначе: обичам си се, колкото мога, но си намирам и кусури, които ... евентуално работя върху тях, понякога. Ами, не е лесно да се направиш идеален, отделно, че понякога и не искаш, тоест не ти идва отвътре.

Ама, чакайте, чакайте, това да се обичаш, не значи да не си намираш кусури хаха

Нещо май се разминаваме. Май повечето хора си представят, че любовта към себе си е равна на нарцистично разстройство (което се изразява именно в идеализиран образ на себе си, без кусури (зад което естествено се крие психично заболяване и смачкана личност)). Не се учудвам де. Както споменах, това ни е наслагвано тук, на Балканите с години. Казват, че човек има влияние от 7 поколения назад (толкова май бяха). Като, цяло доста сме осакатени от тази гледна точка. То затова е пълно с алкохолици и хора със съсипано здраве, инфаркти и инсулти на по 40-50 години. Холестеролът е наш верен приятел. Холестеролът се появява, когато не си позволяваме да изпитваме радост. Защото да си позволяваме - означава да се обичаме. А то е толкова грешно това да се обичаме. Как може такова нещо. Ами мъжа, ами родителите, ами децата.
Горните неща трудно се изкореняват, но напоследък все повече хора осъзнават и счупват този модел на мислене. Особено Gen Z поколението (до към 26-годишните). Моето поколение има доста осакатяване, но и много от нас сме осъзнали колко сме осакатени и сме казали: "Майната ви на всички! Животът си е мой и аз пък ще си се обичам и ще правя каквото искам. Хайде пък за видим какво ще стане!" В крайна сметка знаете ли какво стана при мен - доста хора си заминаха (и слава Богу), останалите се нагодиха спрямо мен. Естествено в началото имаше отрицание и мрънкане, опити за налагане на вина и т.н., но като се видя, че номерът няма да мине и просто приеха новата реалност. Да ви кажа, сега всички сме по-щастливи отколкото някога сме били. Отношенията ни са здравословни. Преди беше ужасна токсичност, особено отношения дете-родител. Сега има здравословни граници, всеки си живее неговия живот, с неговите избори и никой не дава съвети, не осъжда, не се меси, освен ако не му е поискано. Започне ли се обаче с мрънкане, аз се оттеглям. Вече не съм там за хора, които искат просто да си излеят емоционалния багаж върху мен, уж прикрито под: Дай ми съвет. Този съвет никога не се чува и когато "Дай ми съвет", стане повече от два пъти, без човекът да е предприел нищо, за да промени ситуацията (дори и да не приеме твоя съвет, но да направи друга промяна), този човек иска просто кошче за душевни отпадъци. Не бъдете кошче за душевни отпадъци. Дори и на родителите, дори и на децата ви. Ето това означава да обичаш себе си.
И знаете ли, от гледна точка на дете ще кажа. Защото някое ще кажат- родителите трябра да подкрепят и изслушват децата си. Моята майка я третирахме двете със сестра ми като кошче за душевни отпадъци. Докато тя реши да сложи себе си на първо място и постави граници. И знаете ли какво стана - ние със сестра ми израстнахме и станахме по-щастливи, цащото осъзнахме, че ние, а не мама, сме отговорни за живота си и себе си. Преди това мама беше в нашите очи един фон, даденост. И Повярвайте ми, всяка майка и съпруга, която няма граници и се жертва за семейството е такава в очите на близките си. Защото тя се е обезценила и обезличила в собствените си очи. Е как да има стойност пред близките. Ти си една прислужница, кошче за душевни отпадъци и т.н., без лимит.
Когато мама си върна нейната стойност в нейните очи и го заяви пред нас, мама стана безценна за нас. Сега не бих си и помислила да я занимавам с моите проблеми. Но и знам как мога да ги реша сама. Впрочем, проблемите са илюзия. Ние си ги създаваме и избираме. И така

Соцът яко си казва думата.