Без цел и без посока...

Съжалявам, че се чувстваш така. Не си сама в тези усещания.
Не мисля, че този форум ще ти е полезен, сега ще следват отговори като "запиши се на спорт, излизай навън повече и тн."

Без да влизам в голяма размисъл, мислила ли си да отидеш на среща с психолог? При мен се получи така, че след като родих изпаднах в голяма екзенциална криза. Моят психолог ми помогна да погледна дълбоко в себе си, да си поставям цели и да намеря ментално спокойствие. Това не стана след едно или две посещения, а след около една година.

Ако в момента нямаш желание за такава стъпка, мога да ти препоръчам да хвърлиш едно око на книгата Ikigai от Hector Garcia
https://positivepsychology.com/ikigai/

Да, определено иди на психолог. А всъщност имаш ли някакви мечти, стремежи, нещо да искаш от живота? Това описаното звучи все едно си чела някакви статии и там са казали как трябва да живее човек и се чувстваш неадекватно че не го постигаш. Не се разбра обаче ти какво искаш?

Консултирай се първо с лекар за изследване на витамини и хормони, за да изключиш медицински проблем, който да причинява тези усещания.

И аз съм за хормонални изследвания и психолог. Също и връзка. В този ред.
Понякога не е лошо човек просто да седи, да не прави нищо или да прави нещо безмислено. Аз след голямо напрежение в работата разпускам също с някакви абсолютни глупости и сама се смея на себе си, защото уж съм сериозна жена, а понякога се вдетинявам. Това не мога да го определя като липса на цел и посока. Просто почивка, ментална почивка.

Постигнала си най- важното, добро образование и перспектива за развитие. Сега е времето да се замислиш и за останалото, и всичко ще ти се нареди. Да създадеш семейство и деца.
Не се затваряй в себе си, а си увеличи контактите и социалния живот. Успех.

Аз съм преживяла нещо подобно, в началото на професионалния ми път и преди да срещна бившия ми мъж. Само работех, работех с удоволствие и страст и когато имах отпуска изпадах в паника, че си прекарвам времето непълноценно, дори плачех. Не съм търсила психолог, по онова време не беше никак популярно, работех върху себе си и се пооправих частично. Когато срещнах бившия ми мъж се влюбих безумно и тези ми проблеми изчезнаха на момента.

Така описано, изглежда като самота. Да се ходи на работа и да се изкарват пари вече не е достатъчно от един момент. Стигнали сте го този момент. Трябва ви партньор, а когато го усетите и дете. Успех на друго ниво. Не омаловажавам работата, повишенията, оценката на труда ви. Но както виждате, идва момент, в който професионалните успехи не са достатъчни. И според мен трябва да намалите работните задължения и да увеличите социалните контакти.

Звучи ми като работохолизъм. Подкрепям мненията за психолог и препоръчвам "exposure therapy".

Нищоправенето е може би едно от състоянията, които най-трудно си позволяваме. Можете ли да нищоправите? Можете ли да си позволите просто да бъдете себе си, без да правите нещо конкретно като работа, упражнения, готвене, чистене, гледане на деца и всички други задължения, които обикновено "трябва" да извършвате ежедневно? Къде е уловката тук ли? Ами тя е в идеята да не правите нищо, но и да не се чувствате виновни за това. Да не се напрягате, че някой ще ви види да нищоправите. Да не се впускате в обяснения, че ей сега, точно преди малко, седнахте да си починете.

Защо ли пък е толкова важно нищоправенето? Ами защото в него е събрана цялата любов, която можете да си позволите да си дадете! Там е разбирането, че имате право да правите това, което ВИЕ искате. Там е увереността, че вие избирате сами за себе си и няма значение мнението на другите. Там е спокойствието, че сте с правилните хора, които уважават нуждата ви да си починете. Там е любовта от вас към вас, че заслужавате да забавите темпото и да се огледате. Там е свободата ви да чуете сърцето си, как се чувства. Там е смелостта да изберете следващата стъпка, която е важна за вас, не за другите.
 Защото ако можем да си позволим нищоправене, то бихме могли да изберем и какво да правим от сърцето си, не от ума си. Това е опасната игра на егото, което се опитва да надхитри сърцето, да го подчини. Защото ако всички следваме сърцето си  всеки ще е щастлив.

На първо място - пусни хормони и витамини (в12, д, магнезии). Хормоните понякога така играят, че ни докарват пред такива екзистенциални кризи.

От това, което чета, просто прозираш като човек, от когото родителите са очаквали, че ще се развие, може би по-голямата сестра, която е в ролята на по-успешната, винаги на върха и винаги заета с това да се развива и учи нещо ново. И вече не знаеш как да излезеш от тази роля. Или пък е обратното - във вашето семейство няма никой "успешен" и никой не е очаквал това и от теб, но ти сега на всяка цена искаш да докажеш, че ще го направиш и ще избягаш от този прототип.
Често използваш думите "цел", "цели". Чувстваш се виновна, ако ги нямаш или ако си губиш времето с това да правиш нещо странично, от това да учиш, работиш, да вървиш към дадена цел, която ще те издигне още и още. Кой ти го наложи това и кой ни вмени, че ти не си нищо повече от успешна в кариерата жена, която трябва постоянно да учи нещо ново и да жъне успехи? Самият факт, че смяташ времето, прекарано и отдадено за себе си като нещо, което е безсмислено, отдалечава те от целта и изпитваш вина, означава, че нещо сериозно не е наред.
Трябва ти добър терапевт, но преди това си задай въпроса: мама/тати/гадже или аз си наложих тази роля? И трябва да работиш върху това да започнеш да излизаш от нея и да се идентифицираш и разпознаваш като личност и жена ни първо място. Ами ако те уволнят от работа какво следва? Изчезваш ли?

SunsetSoul, това май са нормални и естествени периоди, през които всички минаваме. Вероятно спусъкът за по-тревожното състояние е бил краят на връзката ти. Преди това си била горе-долу на същото положение, но сега ти е останало повече време да мислиш.
И на мене ми се случва да отказвам срещи поради някакви "много важни причини". Сега обмислям да отложа една уговорка за Мальовица, която имам за събота, защото времето е дъждовно. Още не съм отказала, за да не заменя уговорката с един пропилян ден у дома.

На мен работата един вид ми е хоби и само тя ми помага да се чувствам добре и ме поддържа. Нужда от други хобита нямам, не се и обвинявам за това. (не се обвинявам ВЕЧЕ) Защото преди имах много такива вътрешни дилеми със себе си, къде дочуто от разни познати, от социални мрежи, от разни измсилени лайф-коучове и т.н. В тази възраст много хора в днешно време изпадат в т.нар. екзестенциална криза- при всеки се отразява различно- или ще е липса на посока, на мотивация, депресия, безсмислие, паник атаки, тревожност, вина към себе си. Аз бях с много жестока тревожност и най-много ми помогна психоаналитик- психотерапевт. Не просто случаен психолог, дори не когнитивно-поведенчески терапевт, защото те лекуват хората по калъп. Предишният ми "психолог" ме караше да съм излизала, да съм имала много социални контакти, да спортувам, да бъда като другите.. Усещах, че състоянието ми вместо да се подобри, то се влоши още повече. Имаше липса на разбиране, на подкрепа в неговия метод на терапия и това не ми допадна.

Смених терапевта с психоаналитик. Макар методът психоанализа да е по-бавен и за много тежки случаи ( а вашия не е такъв, повярвайте ми) да се налага години работа, резултатите са дълготрайни и ефективни. Много ми помогна и до някъде спаси живота ми. Разбира се при мен беше  необходима и медикаментозна терапия успоредно, но случая е друг.

Мисълта ми е, че този човек ми помогна да приема себе си каквато съм, с всичките ми мисли и състояния. Да спра да се сравнявам. Той самия каза- като човек не обича да спортува, колкото и да го караш, смисъл няма. Когато човек е интроверт (в случая аз се зареждам с тишина, домашен уют, кафе) няма как да го накараш да бъде свръх-социален и да измени на собствената си същност. Просто хората сме толкова различни и това е хубавото, светът е пъстър. Не съдете твърде  много себе си. Може би сега е етапът да опознаете именно коя сте И да не се измъчвате с толкова екзестенциални въпроси. Аз съм на 33 почти и също не съм сигурна какво искам от живота, да кажа, че познавам и хора на 60 и те не знаят Но намирам смисъл в кафето, работата ми, съпругът ми, домашния уют, разходките в парка. Може да звучи глупаво, че не съм супер социална, не спортувам, нямам "хобита" и не съм човек "по калъп", но е важното на теб да ти е ОК със себе си, защото ти си единственият човек, който прекарва 100% от времето си с теб и е важно да постигнеш хармония. Понякога мислите ни са много объркващи и можем буквално да полудеем, затова един терапевт би помогнал да разнищи нишките в главата ти и да намери липсващите парчета в пъзела. Понякога си мислим, че грешката е дълбоко във външния ни свят, а почти винаги се оказва,че е просто в самото ни възприятие за себе си и света около нас.

Пожелавам ти да намериш мир в себе си и да не бъдеш толкова критична към себе си. Аз бях страшен работохолик и буквално да изляза на кафе и да говоря празни приказки с хора ми се струваше загуба на време. С годините го израстнах, как да кажа, като се наситих на работа, започнах все по-често да си намирам време за нищоправене и мързелуване без да чувствам вина. Хората и small talk-a все още не са ми особено приятни, но обичам близките си и с тях прекарвам време   Безмислените сериали и филмчета, както ти ги наричаш, всъщност лекуват душата Не са толкова безмислени, така разпускаме, мозъкът си почива. Може би от това точно имаш нужда, затова и го правиш. Терапевтът би помогнал точно как да спреш да чувстваш вина, че не работиш или не правиш нещо "смислено".

Много възможно е да имаш депресия, то в днешно време никой не е застрахован. Но на първо място, изобщо това да "имаш цел" е някакво погрешно схващане. Така човекът постоянно гони някакви измислени от обществото идеали. А може целта ти да е да бъдеш спокойна, щастлива и в хармония в себе си. Дори думата "цел" не я харесвам, а желание или мечта Спри да се съдиш толкова и се научи да обичаш себе си. От скоро си измислих ритуал всяка вечер да си правя чай и да си го пия бавно и спокойно, като моето си време.

Това приключване на връзката със сигурност е дало отражение да потънеш в черни мисли отново. Съжалявам искрено, че не са се получили нещата и ти желая наистина много скоро да срещнеш добър човек, който много да те обича и цени, за да осъзнаеш какъв прекрасен човек си!

До ден днешен осъзнавам как един вид "се крия" в работата си, защото там съм добра и уверена, а иначе не и един вид, стоя в комфортната си зона. Не е лошо, но животът може да ни даде много хубави преживявания, трябва да му позволим, да позволим на себе си да виждаме и хубавото, дори това да е едно разцъфнало цвете.  Позамислих се, че един ден, когато човек умре няма да помни колко работа е свършил, колко дипломи има, а ще помни хората, които е обичал, моментите, които са му носили щастие. Малките неща- те са големите.

Провери и Витамин Д, защото от липсата му също навлизаме в епизоди на депресия. Също хормоните на щитовидната жлеза (но за мен проблемът ти е чисто психологически). Посети психотерапевт, ако се задълбочат нещата и психиатър. Няма нищо срамно. Много хора имат проблеми с биохимията в мозъка и понякога се налагат и леки антидепресанти (това е разбира се, ако вече се бориш с години и състоянието стане непоносимо, ходиш на психотрепевти и нищо не помага) пречистени са и могат да се пият много ниски дози. Сега БГ МАМА ще ахне и охне, но да. Важното е да сме здрави и да се чувстваме добре! Хора сме, лекарите са за това, да ни помагат. Преди години, когато бях в най-черните си мисли, дори бях пред самоубийство виждах всичко около мен сиво. Майка ми казваше- колко красиви дървета, повярвайте ми- за мен всичко беше сиво и безсмислено и се чудех как може да се радва на това. След година терапия и леки медикаменти и много анализиране на самата себе си, започнах да виждам всички цветове на природата и да се радвам отново на малките неща. Да си давам време и спокойствие. И разбира се има и трудни дни и ужасни дни, но има и хубави, а преди нямаше, всичко беше мрак и агония.

И запомни- не е нужно да знаем всички отговори, напротив- изморително е и само изпива енергията ни.  
Също така, ако си вярваща, може да се обърнеш към Бог, да четеш Християнски мисли, на мен това също ми помогна.

Извинете на всички за романа ми! Дано всеки е намерил по нещо за себе си Дано и авторката намери дори 1 полезна дума, ще се радвам да съм помогнала.

Случаят далеч не е единствен или изолиран, за съжаление. Авторката сама сие дала най-точната диагноза, усеща живота си празен и за момента не е събрала сили да се изправи лице в лице със ситуацията, да си зададе уместните въпроси и да си преживее чувствата. Затова е вечно в режим на избягване - избягва от вътрешната равносметка с връзка, от чувствата с работа, от общуването със самозалъгване, че има по-полезна работа за вършене, но реално със сериалче или друго убиване на времето и разсейване. Подозирам, че дори въпросът "Как си" от познати (имаш ли приятели?) я поставя на нокти.
Живее един повърхностно правилен живот - изучена, работеща, плаща си данъците, сметките, дупката в емоциите сигурно също се опитва да затапи с някакъв вид консумация. Не го казвам с лошо, а с огромна доза емпатия. Цялата културна среда я тика натам, на хартия всичко е наред, тя се чувства едва ли не неудобно да сподели за душевното си състояние.
Една жена на 30 плюс си задава много въпроси, които авторката не изглежда готова да си зададе, и и е още по-трудно ако тя е хронично на дистанция от близките, пред които да си изплаче мъката и за които това има някакво истинско значение. Не знам дали има нужда от терапевт, според мен има нужда от задушевен разговор с майка си.