Бил съм свидетел на взаимоотношения, при които съпругата със държанието си предивиква мъжа да търси някакво спокойствие в дома на родителите си, бягайки от лудницата на собствената си къща. И когато жената е вече друга, обстановката в дома е по-спокойна, мъжът усети понятието семеен уют, тогава нуджата за бягство изчезва. Наречете го дипломатичност, гъвкавост, адаптивност, но някои жени го притежават и успяват да водят мъжа си по един доста елегантен начин без той даже да се усеща, че се движи по сценария на съпругата си. Други жени опитват с рогата, влизат в режим драма куин, определят ролята си като център на вселената, търсят причината за провала извън себе си и после задават въроси по форумите.
Не казвам, че и тук случая е един от двете крайности, но е възможно втората жена да е тази, която е напипала правилната струна. Четейки първия пост на авторката, оставам с впечатление, че е някак разочарована от факта, че бившият е приет от друга, има семейство и дете даже, и не е "пълният нещастник", в който е очаквала да се превърне.
За съжаление понякога епитета за мамино синче се дава просто заради факта, че един мъж се разбира с майка си.