Майки на единствено дете!

Без роднини и братовчеди не означава, че си сам. Аз имам много роднини, всичките сме пръснати. ММ има роднини в нашия град, виждаме ги за някой повод. Разчитаме на себе си и на приятели. Моите родители са на два часа път, т.е. за спешна ситуация не могат да се отзоват.

Прескачам всички мнения, защото не съм майка, но искам да споделя нещо с авторката. Аз съм едно дете и до някаква възраст го приемах като статистически факт - някои хора имат братя и сестри, други нямат. Имах много дълга връзка с човек с братя - живееха наблизо и за всичко си помагаха. Разбрах какво изпускам. Човек от компания има сестра. От курортен град, работа за нея освен през сезона няма. Обаче имотите там струват луди пари. Братът е на висока позиция в София и един ден пиян изцепи пред приятеля ми "съжалявам те, вие сте трима, ние двама не можем да се разберем, аз какво съм виновен, че тя не може да си намери работа и иска къщата". Потресохме се.

Не искам да пренесат темата в имотно-финансова плоскост. Просто казвам, че любов, привързаност, грижа, разбирателство не се случват автоматично, защото хората имат роднинска връзка.

Като гледам как се развиха отношенията на майка ми и сестра й, дето бяха като дупе и гащи, та не е сигурно, че като имаш брат/ сестра няма да си сам. Има няколко приятелки, дето искат второ, да не е само първото, а те й първото не искаха.. т.е. искат да доведат на този свят още един човек, който няма да е обичан и ще бъде подхврълян между бабите, заради нелепия довод "да си има брат/ сестра"..

Аз го разбирам рационално това, че наличието на брат/сестра не те прави не-сам, самата аз имам брат, с когото не сме супер близки, но мисля, че в крайна нужда бих могла да разчитам на него. Дано не ми се налага да проверявам. Не знам, някак не искам малката да е сама като мен. Родителите ми починаха преди да навърша 30 и това ми повлия доста. Човек като има повече от едно дете все се надява, че ще са си подкрепа, макар че гаранция няма. "Брат брата не храни, но тежко му, който го няма."

Аз мислех така преди години,че ще остана с едно дете просто защото и моята психика беше разбита детето ми е на 6 години беше ми добре и спокойно до момента в които ме обзе мисълта,че искам второ. До тук добре забременях безпроблемно бременноста ми беше по- тежка от 1вата после след като родих  живота ми тотално се върна както беше преди 6 години.. психиката ми се срина още повече не обмислих всичко какво ще ми се случи след като родя и съжалявам,че взех това решение да родя пак. Може да ме осъдите,че съм несериозна просто явно не бях готова,ноо бебето вече е на лице и няма връщане назад ще си го гледам. Ако не сте сигурни премислете нещата ако трябва 100 пъти че после да не съжалявате за избора си. 🙂

Когато второто е налице  няма как да съжаляваш, но и живота може така да ти се стече,  че да нямаш второ.
На принципа съм, че няма за какво да се съжалява, ако не се е случило, така е трябвало да стане, за ваше добро.

На мен няма как да ми се случи.

Мъжът ми, категорично не искаше второ дете.
Аз си го бях навила на пръста и толкова проблеми имах в работата, че това беше единственото ми спасение за 3 години.
В крайна сметка го постигнах, и естествено не  съжалявам за избора си, но вярвам че е било писано да имаме още едно момиче.
Можеше и изобщо да не стане.

Имам едно дете. Никога не ми е липсвало второ. Нито дъщеря ми е искала да има брат/сестра.
Вече е голяма и ми е много добре да съм свободна от грижи по деца.
При наличие на собствено дете не бих осиновила, камо ли на 45+ години.
Спокойствието ми е по-важно.

Желанието за второ дете си е чист егоизъм(особено на тази възраст). Искаме го заради себе си, а не заради децата - брат сестра. Искаме си живата играчка, с която си играем, тя ни слуша(защото няма накъде), не ни се противопоставя за нищо. Сигурно ни дава и усещането, че сме още млади.
  Но не сме. Казвам го като родила второ на 35. Разликата им е 10г. По съвсем различен начин се гледат, когато си млад и на по-голяма възраст.
  А мисълта, че ще си стар, когато то е абитуриент? Или го питат "Това баба ти ли е?"
  Сигурно ни дава усещането, че няма да сме сами като остареем. Но това не го смятам за редно - детето трябва да отлети от гнездото и да свие свое, а не да стои при остарелите си родители. И да обикаля с нас по болниците.  Какво е виновно то, че ние не сме родили по-рано?

Авторката да се отърси от умилението, какво е било като е била млада с малко бебе и да открие радостите на зрелия живот - повече свободно време за себе си и партньора. Екскурзии, хобита - танци, музика. Кой каквото го влече. Не сме хлебарки да се размножаваме само, за да не се затрие видът.

Много трудно е да се даде съвет по такива лични въпроси, защото всяка от нас е съвсем различна личност, живеем различен начин на живот, имаме различни ценности и всеки се изказва от собствената си гледна точка. и т.н. Ще си позволя, обаче и аз да изкажа моята въпреки че не съм точно в твоето положение. Незнам дали отглеждането на дете е нещо егоистично, но със сигурност е много по-смислено от шопинг например и разни други еднодневни удоволствия, плод на хипер - консуматорското ни общество. Човек има нужда от хобита и забавления разбира се, но незнам как може шопингът да се окаже валидна алтернатива на майчинството. Тук едва ли не ще те накарат да се чувстваш виновна, голям срам да искаш дете на тази възраст. Ау, а какво ще кажат един ден хипотетично неговите съученци на бала (най-важното събитие в живота на човек 😄) това няма да го коментирам. Надявам се да възпиташ детето си така, че да изпитва не срам от такъв въпрос, а съжаление към човека, който го задава.

Относно майчинството на тази възраст: да, статистиката показва, че с годините рискът се увеличава, но то гаранция и за по-младите няма. Ти не знаеш от коя страна ще си. Просто преценяваш дали желанието ти е по-голямо от страха. Сега има и тестове, врачки (в кръга на шегата)…Лично АЗ бих рискувала, ако имам желание за още едно дете. Освен това не всички на тази възраст са грохнали кандидат-баби, ти най-добре познаваш себе си.

Осиновяването според мен е нещо много благородно. Да дадеш обич и семейство на едно дете, което ги няма е едно от най-смислените неща, които човек може да направи в живота си според мен. Аз също съм се замисляла дали, ако осиновим едно дете ще мога да му дам същата обич, както и на моите. Може би родител, който е в такава ситуция ще може да ти каже точно как се чувства. Предполагам, че с времето и грижите, които осиновителите полагат идва и обичта. Няма как да е иначе. Съвет от мен: не слушай ничии съвети 😉 Ясно е, че майки с едно дете, голяма част от които са с едно по собствен избор, ще ти кажат, че няма защо да си разваляш спокойствието на преклонна възраст. Слушай себе си, твоя разум, твоите желания. Изборът ще е следствие от твоята същност: до колко майчинството е важно за теб, до колко си склонна да рискуваш и да излезеш от “зоната на комфорт”, както се казва.

Преди да родя, винаги си бях мечтала поне за две. След, като родих осъзнах, че бебетата не само спят и ядат (наистина си го мислех, хаха). На 26г съм, категорично с ММ сме решили, че няма да имаме второ. Ние сме две деца, ММ са три. И, какво? Сестра ми е в чужбина, ММ има двама братя- единият 40г ерген- алкохолик, другият 35г- шизофреник. Пак сме сами, нямаме помощ, а и не смятаме, че някой е длъжен да гледа нашето дете.Та мисълта ми е, че аз съм на 26, той на 35 и сме ходещи трупове, едва издържаме, на 45 наистина дори не бих посмяла да си го и помисля. Боли ме глава, кръст, крака (ходя с наколенка, учудващо помага, хаха), хората ме оглеждат, как толкова млада, ами 18кг не се носят лесно, станах инвалид. Имаме възможно най-ревливото, най-злоядото, най-палавото 2 годишно, ама каквото-такова, ще си го търпим, да е живо и здраво най-важно. Адмирации, че мислиш и за осиновяване, защото родител не се става само с раждането. Родител си, когато го отгледаш от 1 парче месо, когато бършеш сълзите му, може и да е клише, но е вярно: Лесно се ражда, трудно се гледа.

Смисълът на живота не е само в децата. Тъкмо ви е пораснало детето, наслаждавайте се на спокойствието. Има толкова много начини да си прекарваш свободното време, вместо да донсуркаш пак бебе и после тодлър. Пък довода "да си ималобрат/сестра* е глупав, най-малкото. Деца не св раждат заради други, освен от твое личножелание и на паетньора ти. Д ане говорим на 45... Че ти скоро ще влезеш в менопауза, там какъв кеф е... само бебе ще ти липсва на главата, мхммм

Аз лично не бих осиновила дори и ако бях без деца, но всеки си преценява. Също така не разбирам довода да има второ дете, за да не остане първото само един ден. Пред себе си имам не един случай за братя и сестри в не особено добри отношения.
Иначе, аз самата родих късно, но моята история е малко по-различна.

Прочети повече за осиновяването, преди да предприемеш действия. Понякога отглеждането на осиновено, може да е много, ама много по-трудно и от биологично родителство. Питай осиновителки, чети. Не осиновявай с лека ръка и наивни фантазии за благородство.

И аз съм с единствено дете. За нашето семейство, така е най-добре.
Радвай се на хубавия си живот и не го усложнявай!