Пиша вероятно за последно...
Имам необясними и непоносими усещания от три-четири години. Всеки ден, без изключение. Оттам безкрайна изнервеност, безсъние и неработоспособност (добре че работата ми е лека и ме търпят, защото трудно биха намерили нов човек). Обикаляне по лекари, четене, изследвания, лекари, изследвания... и в крайна сметка нищо.
Нервна почва, хипохондрия, дрън, пляс... Аз обаче страдам всеки ден. Въпреки това всички ми казват, че е време да се откажа. Лекарите като видят дебелината на папката ми с изследвания - същото. За безсънието - хапчета. По принцип до сега бутам няколко дена почти без сън, накрая от изтощение малко повече, и пак същото наново. Ако имам по-важна задача и ми трябва някаква кондиция, се приспивам с алкохол. Но след като малко му мине действието (след 3-4 часа), отново се събуждам от усещанията си. Не мисля, че с хапчетата е по-различно.
Не за усещанията и проблемите си пиша темата. Тя е за това, че много се промених... Или се видях в друга светлина... Озлобих се... Срещу лекарите... Срещу съдбата и безизходицата... Срещу себе си, че не мога да свикна с положението, че нямам воля... Срещу близки (уж)... Била съм много "сръдлива", "тежък характер"... По повод на близък роднина... познава лично всички лекари в града, заради службата си, освен това е имал сходен проблем и е обикалял като мен. Молила съм го само за насока - не... Никога не бих се обидила, че някой ми е отказал услуга, която е свързана с време/ангажимент/пари, но да кажеш 2 думи...които може пък да са спасение за някого...не мога да го приема. Това "тежък характер" и "сръдливост" ли е? Какъв извод би си направил някой с "добър характер"? Дали и как да се променя? Имам нужда от положителен пример, от градивна критика, каквото и да е...
Имам необясними и непоносими усещания от три-четири години. Всеки ден, без изключение. Оттам безкрайна изнервеност, безсъние и неработоспособност (добре че работата ми е лека и ме търпят, защото трудно биха намерили нов човек). Обикаляне по лекари, четене, изследвания, лекари, изследвания... и в крайна сметка нищо.
Нервна почва, хипохондрия, дрън, пляс... Аз обаче страдам всеки ден. Въпреки това всички ми казват, че е време да се откажа. Лекарите като видят дебелината на папката ми с изследвания - същото. За безсънието - хапчета. По принцип до сега бутам няколко дена почти без сън, накрая от изтощение малко повече, и пак същото наново. Ако имам по-важна задача и ми трябва някаква кондиция, се приспивам с алкохол. Но след като малко му мине действието (след 3-4 часа), отново се събуждам от усещанията си. Не мисля, че с хапчетата е по-различно.
Не за усещанията и проблемите си пиша темата. Тя е за това, че много се промених... Или се видях в друга светлина... Озлобих се... Срещу лекарите... Срещу съдбата и безизходицата... Срещу себе си, че не мога да свикна с положението, че нямам воля... Срещу близки (уж)... Била съм много "сръдлива", "тежък характер"... По повод на близък роднина... познава лично всички лекари в града, заради службата си, освен това е имал сходен проблем и е обикалял като мен. Молила съм го само за насока - не... Никога не бих се обидила, че някой ми е отказал услуга, която е свързана с време/ангажимент/пари, но да кажеш 2 думи...които може пък да са спасение за някого...не мога да го приема. Това "тежък характер" и "сръдливост" ли е? Какъв извод би си направил някой с "добър характер"? Дали и как да се променя? Имам нужда от положителен пример, от градивна критика, каквото и да е...
