ХАМАС нападна Израел

Показват се репортажи и хората реагират. Не забравяйте обаче, че голяма част от информацията се представя манипулативно, именно за да въздейства на масите. Проверявайте си какво четете и от кого, ако желаете разбира се. Линкове се слагат от всякакви сайтове, да, не е забранено, но трябва да се прилага критично мислене. Или ако се касае за новини от България, медиите са зависими, но ако се касае за новини относно Израел, медиите са независими? Абсурдно звучи. Много абсурдно.
А за колко медии се пише, че са проводници на Руzка политика и интереси?  И това е много логично. Ето, ако трябва да тръгнем от доста назад във времето, "палестинец", "палестинизъм", това са понятия и термини измислени от КГБ. Дали те са спряли да имат интереси в региона, едва ли.

Ако някой е пуснал в мазето си терористи, трябва да е готов да си понесе последствията. Вярвам, че всеки е наясно, какво има в мазето му.
Ако някой е изпратил детето си на летен лагер на Хамас... дори не знам как да го коментирам това.... всъщност, отговора по този въпрос отдавна е даден от Голда Меир: " Проблема ще приключи тогава, когато започнете да обичате собствените си деца, повече отколкото мразите нас."
Не е Израел, този който застрашава хората в Газа, Хамас е. Писах, писах, обяснявах. Пак ще обяснявам разбира се, за който му се чете. Задължително няма.

Преди няколко мнения, дадпх пример за Израелски гражданин, който е бил доброволец, помагащ за транспортирането на деца от Газа, за лечение в Израел. За благодарност, убит. Толкова за морал, срам и пр.

Израел има работеща съдебна система и ако има виновни, сигурна съм, че ще си получат наказанието. Обаче, това се тиражира, сякаш е някакъв уникален проблем. Няма хора с психични отклонения в другите армии ли? Истории за и от българската казарма не сте ли чували? Няма хора с психични отклонения в други професии ли? Нямаме ли в България случай с акушерка, която друсаше новородени? А с анестезиоложка, която крещи по родилки? Трябва ли да анатемосаме всички акушерки и анестезиолози???

Работата е там, че гледаме на нещата от различна перспектива.
Ти ги разглеждаш в контекста на 07 октомври 2023г. и случилото се след това. Аз ги разглеждам като исторически заложен проблем, който стои от десетилетия. Случилото се на 07 октомври 2023г. е само върха на айсберга, едни примерно около 10% от цялата история, но корените на проблема са много по-назад във времето. От тази моя перспектива, аз няма как да повяpвам на хора, които лъжат за самото си съществуване. Не, че нямат право на него, имат разбира се. Но цялата им история е лъжа. И така, по моята логика стигам до заключението, че щом лъжат затова, за генезиса на собственото си съществуване, то вероятно лъжат и за много други неща. Веднага правя паралел с друга тема и слагам в скрит текст.

Сега обратно. Напрежението в Близкия изток тлее от десетилетия и в един момент просто според мен преля чашата.
Защо?
1. Защото територии и споразумения са предлагани многократно.
2. Защото терористичните атаки към Израел никога не са спирали.
3. Защото Израел се изтегли изцяло от Газа през 2005г., но вместо да се постигне мир, територията се превърна в люлка на тероризма, което доведе до чудовищното зверство от 07 октомври 2023г.
Колко време и колко терористични атаки трябва да изтърпи Израел? Има ли право да защитава своите граждани?

Робърт Спенсър е директор на Jihad Watch и стипендиант на Shillman в Центъра за свобода „Дейвид Хоровиц“. Той е автор на 27 книги, включително бестселърите „Политически некоректно ръководство за исляма (и кръстоносните походи)“, „Истината за Мохамед“, „Историята на джихада“ и „Критичният Коран“. Последната му книга е „Империята на Бог: Как византийците спасиха цивилизацията“. Американец.
Спенсър получава магистърска степен през 1986 г. по религиозни изследвания от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Магистърската му дисертация е върху монофизитството и историята на Католическата църква.
Спенсър е бил остро критикуван от няколко духовници на Римокатолическата църква заради възгледите си за исляма. През 2016 г., в резултат на „лично размишление и историческо проучване“, Спенсър се завръща в Гръцката православна църква

Твърди се, че Израел окупира палестинска земя.
 Не, Израел не окупира палестинска земя. Повечето поддръжници на палестинската кауза вероятно приемат, че е имало предишна палестинска държава, която израелците са окупирали и унищожили, но в действителност никога не е имало палестинска държава от какъвто и да е вид, никога, в който и да е момент от историята. Съществува регион, известен като „Палестина“, от 134 г. сл. Хр., когато римляните прилагат това име към земята, която преди това е била известна като Юдея, тоест земя на евреите. В началото на ХХ век Османската империя е имала суверенитет над територията, която сега е Израел, както и над предполагаемо окупираната земя. Османската империя обаче е била известна по това време като „Болният човек на Европа“. В началото на 20-те години на миналия век, точно преди империята да падне напълно, тя отстъпва контрола над Палестина и земята, която става известна като Трансйордания, а сега като Йордания, на Обществото на нациите. На 24 юли 1922 г. Лигата предоставя административен контрол над тези територии на Великобритания с конкретни инструкции за създаване на „национален дом за еврейския народ“. Великобритания незабавно предава 77% от Мандата на арабите, за да създаде Йордания, но като цяло остава ангажирана със създаването на еврейски национален дом в останалата част. Това е известно като "Мандат за Палестина". Левите (пол. сили в САЩ) понякога посочват Мандат за Палестина като палестинска държава, за която се твърди, че е предшествала Израел, но това твърдение се основава на непознаването на факта, че тази британска територия е била изрично предназначена за еврейско заселване. Девет години преди основаването на съвременната държава Израел, знаме на „Палестина“ от 1939 г. носи звезда на Давид.
 Когато Държавата Израел е основана през 1948 г., тя незабавно трябва да води война за оцеляването си срещу околните арабски държави, които се заклеват да я унищожат. След това най-накрая има окупация - всъщност две: Египет окупира Газа, а Йордания окупира Юдея и Самария (които преименува на Западния бряг). Израел си върна тези територии в Шестдневната война от 1967 г., това всъщност слага край на окупацията, а не на начало: единственият международен закон, уреждащ суверенитета над тези територии, постановява, че те трябва да бъдат част от национален дом на еврейския народ. И така, от кого е открадната земята? Не от османците, които я бяха отстъпили на Обществото на народите. Не от Обществото на народите, което беше предоставило административни правомощия над нея на британците. Не от британците, които я имаха само за да помогнат за създаването на еврейска държава там. И не от палестинците, които дори не са съществували до 60-те години на миналия век.

Твърди се, че „Палестинците“ са народ.
Още от 134 г. сл. Хр., когато римляните преименували Юдея, „земята на евреите“, на Палестина, по името на древните си библейски врагове, филистимците, Палестина е било име на регион, но никога не е било име на нация или отделен народ. „Палестинският народ“ е бил пропагандна измислица. През 60-те години на миналия век, за да се противопостави на образа на малката еврейска държава, стояща практически сама срещу огромните мюсюлмански арабски нации около нея, КГБ (Съветският комитет за държавна сигурност) измисля „палестинците“ – още по-малък народ, който, според пропагандата, е потискан от могъщ и безмилостен Израел.  Френските историци Ги Милиер и Давид Хоровиц, автори на книгата „Comment le peuple palestinien fut inventé“ („Как е измислен палестинският народ“), обясняват, че палестинците са измислени, за да „превърнат населението в оръжие за масово унищожение срещу Израел и еврейския народ, да демонизират Израел и да дадат на тоталитаризма и антисемитизма нови средства за действие“. Нацията и народът се нуждаят от отделна идентичност и затова е създадена такава за палестинците. За национално знаме новите палестинци си присвояват знамето на злополучната Арабска федерация на Ирак и Йордания, краткотраен съюз от 1958 г. между тези две нации. Бащата-основател на новата националност е Ясер Арафат, който е дори по-малко палестинец от своя народ. Според Йон Михай Пачепа, който е бил изпълняващ длъжността началник на разузнавателната служба на комунистическа Румъния по време на Студената война, Арафат е бил един от многото коренни жители на Палестина, които всъщност са били от другаде: „КГБ унищожи официалните записи за раждането на Арафат в Кайро и ги замени с фиктивни документи, според които той е роден в Йерусалим и следователно е палестинец по рождение.“
 В ранните дни на съществуването на палестинците, фактът за тяхното несъществуване в историята е бил много по-широко известен, отколкото е днес. През 1969 г. израелският премиер Голда Меир заявява, че „няма такова нещо като палестинци... Не е като да е имало палестински народ в Палестина, който да се смята за палестински народ, а ние да сме дошли и да го изгоним и да му вземем страната.“ „Те не са съществували.“ Всъщност, отбелязва тя, „независим палестински народ с палестинска държава“ никога не е съществувал.  Арабските мюсюлмани в Палестина също са знаели това. Сирийският президент Хафез Асад веднъж каза на Ясер Арафат: „Вие представлявате Палестина толкова, колкото и ние. Никога не забравяйте това: Няма такова нещо като палестински народ, няма палестинска единица, има само Сирия. Вие сте неразделна част от сирийския народ, Палестина е неразделна част от Сирия.“ Следователно ние, сирийските власти, сме истинските представители на палестинския народ.“
В интервю от 1977 г. за холандския вестник Trouw, членът на изпълнителния комитет на ООП Захир Мухсейн също признава, че палестинският народ е пропагандна измислица: Палестинският народ не съществува. Създаването на палестинска държава е само средство за продължаване на борбата ни срещу държавата Израел за нашето арабско единство. В действителност днес няма разлика между йорданци, палестинци, сирийци и ливанци. Само по политически и тактически причини говорим днес за съществуването на палестински народ, тъй като арабските национални интереси изискват да постулираме съществуването на отделен „палестински народ“, който да се противопостави на ционизма. По тактически причини Йордания, която е суверенна държава с определени граници, не може да предявява претенции към Хайфа и Яфа, докато като палестинец несъмнено мога да поискам Хайфа, Яфа, Беер Шева и Йерусалим. В момента, в който обаче си върнем правото върху цяла Палестина, няма да чакаме нито минута, за да обединим Палестина и Йордания.
 Абдул Хамид Шариф, министър-председателят на Йордания, би се съгласил. Той казва през 1980 г.: „Палестинците и йорданците не принадлежат към различни националности. Те притежават едни и същи йордански паспорти, араби са и имат една и съща йорданска култура.“
Дори самият Ясер Арафат призна това, казвайки през 1993 г.: „Въпросът за границите не ни интересува... От арабска гледна точка не трябва да говорим за граници. Палестина не е нищо друго освен капка в огромен океан. Нашата нация е арабската нация, която се простира от Атлантическия океан до Червено море и отвъд него... ООП се бори с Израел в името на панарабизма. „Това, което наричате „Йордания“, не е нищо повече от Палестина.“ 
Този трик проработи чудесно. Идеята, че Израел окупира палестинска земя, беше подкрепена през 90-те години на миналия век от споразуменията от Осло, към които Израел неразумно се присъедини и в които се съгласи да работи за създаването на палестинска държава на Западния бряг и в Газа, която само щеше да се превърне в нова база за още джихадски атаки срещу еврейската държава. Но палестинска държава, ако някога бъде създадена, ще бъде първата подобна единица в историята на света.

Обвинява се Израел, че е „държава на апартейда“
Докато пропалестински демонстрации се провеждат в университети из цялата страна (САЩ), идеята е постоянна и широко разпространена: да, атаките на Хамас на 7 октомври бяха ужасни, но Израел си го заслужи, защото е потисническа държава на апартейда. Думата „апартейд“ се използва доста често във връзка с Израел, но както много други обвинения, отправени към еврейската държава, в нея няма нищо общо. Терминът „апартейд“ произлиза от Южна Африка, където се отнася до система от институционализирана расова сегрегация и дискриминация, която е била в сила от 1948 до 1991 г. Самата дума означава „отделеност“ и Южна Африка е въвела множество закони, за да държи расите разделени в училища, работни места и места, където се събира обществеността, като например плажове. В Израел няма абсолютно нищо подобно. Както обяснява политическият анализатор Хю Фицджералд: „В Израел арабите заседават във Върховния съд, служат в Кнесета, пътуват в чужбина като посланици. Председателят на най-голямата банка в Израел, Банк Леуми, е арабин. Евреи и араби работят в едни и същи фабрики и офиси, играят в едни и същи спортни отбори и в едни и същи оркестри, участват в едни и същи филми, лекуват се в едни и същи болници както от еврейски, така и от арабски медицински персонал, посещават едни и същи курсове в едни и същи университети. Евреи и араби притежават ресторанти и стартират заедно високотехнологични бизнеси.“ Единствената разлика в третирането им е, че евреите трябва, докато арабите могат, да служат във войската.“ Няма законови ограничения за арабите в Израел. Медийният наблюдател HonestReporting посочва, че „законната, санкционирана от държавата дискриминация, която е определението за апартейд, не само липсва в Израел, но и се бори яростно с нея чрез законите и независимата съдебна система. Основните закони на Израел служат като правни гаранции, осигурявайки защита на живота, тялото и достойнството в демократична държава с равни права за всички, включително етническите малцинства.“
През септември 2023 г. Мосиуоа Лекота, който е действителен бивш активист срещу апартейда от Южна Африка, казва: „Бях в Израел, братко мой. В Израел няма да откриете същите разделения между евреи и неевреи, на които бяхме свидетели по време на апартейда. Няма сегрегирани автобуси за различните автобуси за различни етнически групи, като евреи и араби. В Израел всички се качват на един и същ автобус, пътуват където е необходимо и слизат, когато пожелаят. „В Израел няма апартейд, дори в училищата им.“ Защо тогава клеветата за „апартейд“ стана толкова разпространена сред мразещите Израел? Защото тя се възползва от западните травми за расизма и служи като съкратен начин за демонизиране на еврейската държава, без да се налага да се занимава с реални доказателства.
Основното доказателство, което тези, които твърдят, че Израел прилага политика на апартейд, изтъкват, когато предлагат каквито и да било доказателства, е, че Израел е построил огради между самия Израел и районите под Палестинската администрация, а палестинците, които работят в Израел, трябва да преминават през контролно-пропускателни пунктове, някои от които включват дълги опашки, за да стигнат до работа и обратно. Тези мерки обаче са въведени не заради расизъм от страна на Израел, а защото толкова много палестинци са извъшили джихадски атаки в Израел. Левите (пол.сили), които осъждат Израел като държава на апартейда, биха го видели беззащитен срещу онези, които многократно са се заклевали да го унищожат. Вероятно това е цялата идея.
 
Прокламира се, че Палестинските лидери са готови да преговарят добросъвестно.
Има многобройни опити за договаряне на мир между израелци и палестинци. Всички са се провалили. Това е така, не защото никой не е отговорил адекватно на опасенията и на двете страни. Израелците бяха готови да приемат всички, но палестинците отхвърлиха всички, включително предложенията за създаване на палестинска държава. На 11 юли 2000 г. дойде най-щедрото предложение от всички. На среща на върха в Кемп Дейвид с Арафат и президента на САЩ Бил Клинтън, израелският премиер Ехуд Барак предложи на Арафат почти всичко, което той каза, че винаги е искал: пълноправна независима палестинска държава в Газа и 92 процента от Западния бряг, плюс палестински суверенитет в Източен Йерусалим. Клинтън предложи на Арафат подобна сделка. Арафат обаче отказа сделката. Разгневеният Клинтън по-късно каза: „Истинската история на Кемп Дейвид беше, че за първи път в историята на конфликта американският президент постави на масата предложение... много близко до палестинските искания, а Арафат отказа дори да го приеме като основа за преговори, излезе от стаята и умишлено се обърна към тероризма. Това е истинската история - всичко останало са клюки.“ Преговорите винаги се провалят заради едно просто твърдение в свещената ислямска книга, Корана: „Изгонете ги откъдето ви изгониха“ (2:191). Палестинците рутинно твърдят (невярно, тъй като всъщност им е било казано да си тръгнат от Арабската лига), че са били прогонени от земята си от евреите, когато Израел обяви независимост на 14 май 1948 г.
Съответно, един палестински мюсюлманин вероятно ще повярва, че прогонването на израелците от мястото, където самите мюсюлмани са били прогонени, е божествена заповед, която трябва да се изпълнява безпрекословно. Унищожаването на Израел е, в светлината на това, религиозен императив, дори акт на поклонение. През 2012 г. Хамас публикува музикален видеоклип, който включва текст, очевидно вдъхновен от заповедта „изгонете ги оттам, откъдето ви прогониха“ и хадиса, призоваващ мюсюлманите да убиват евреи, за да ускорят Последния ден: „Убиването на евреи е поклонение, което ни приближава до Аллах.“ Мюсюлманин, който вярва, че Аллах му е заповядал да прогони евреите от мястото, където е бил прогонен, и че тази заповед не е по-договаряема или податлива на поставяне под въпрос, отколкото Десетте заповеди от евреин или християнин, вероятно няма да повярва, че преговорите ще доведат до трайно споразумение, позволяващо на израелци и палестинци да живеят рамо до рамо в мир. „Джихад“, арабска дума за „борба“, в ислямската теология означава предимно война срещу неверниците, за да се установи върховенството на мюсюлманите над тях и хегемонията на ислямското право. Това е религиозен императив, основан на заповедта на Корана да се воюва срещу Хората на Писанието и да се гарантира, че те „се чувстват покорени“ (9:29). Това прави невъзможно за мюсюлманите да приемат еврейска държава, в която живеят мюсюлмани, защото тогава Хората на Писанието не живеят в подчинение на мюсюлманите, както би трябвало, а преобръщат естествения ред на нещата и дори се осмеляват да управляват мюсюлманите. Управлението на мюсюлманите от неверници, особено на тези, чиято враждебност към мюсюлманите е най-силна (Коран 5:82), е неприемливо при никакви обстоятелства и никога не може да бъде толерирано.

И последно, насажда се убеждението, че това е политическа война, а не религиозна война.
Израелско-палестинският конфликт е, накратко, това, което никой политик, никой преговарящ, никой, който някога е участвал в „мирния процес“ в Близкия изток, никога не е признавал: религиозна война. Тези политици и дипломати обаче биха могли да знаят по-добре, ако просто бяха слушали хората, които удължаваха тази война. Те никога не са крили намеренията си. Модераторът на събитие през 2012 г., отбелязващо четиридесет и седмата годишнина от основаването на Фатах, доминиращата група в Организацията за освобождение на Палестина, заяви: „Нашата война с потомците на маймуните и свинете [тоест, евреите] е война на религията и вярата.“ Разбира се, други палестински лидери многократно активно са заблуждавали за това как виждат конфликта. Един нахален пример за тази измама е от Махмуд ал-Хабаш, близък съветник на президента на Палестинската администрация Махмуд Абас и върховен съдия по шериата на Палестинската администрация, когато той категорично заяви на 24 септември 2018 г. по официалната телевизия на Палестинската администрация: „Конфликтът на нашия народ с окупацията е политически конфликт, а не религиозен, както Израел се опитва да го представи на света.“
И все пак същият Ал-Хабаш подчерта на 23 октомври 2015 г., също по официалната телевизия на Палестинската администрация, че „това е конфликт между две същности, добро и зло, между два проекта: проектът на Аллах срещу проекта на Сатана, проект, свързан с Аллах, който е неговата воля – истинска и добра – и проект, свързан с потисничество и сатанизъм, със сатанизъм и враждебност, окупация и варварство.“
 И все пак на 4 май 2018 г. Ал-Хабаш настоя в „Корански хоризонти“, предаване по официалната телевизия на Палестинската администрация, че конфликтът е изцяло заради окупацията, а не заради антисемитизма: „Никога не сме били поддръжници на омразата и не сме били врагове на мира. Не сме експлоатирали никого, не сме атакували никого и не сме отричали нечии права... и ето – това, което казахме, казваме и ще продължим да казваме – ние не се съпротивляваме на окупацията, не се съпротивляваме на окупаторите, защото са евреи. Не, ние се съпротивляваме на окупаторите, каквато и да е тяхната религия. Знаете ли, ако окупацията беше мюсюлманска или арабска, щяхме да се съпротивляваме. Какво… „Искате ли още нещо? Ние не сме против еврейската религия.“
Въпреки това, докато Юдея и Самария (Западният бряг) бяха окупирани от Йордания, а Ивицата Газа от Египет от 1948 до 1967 г., сред палестинските араби нямаше протест срещу „окупацията“ и нямаше призиви за палестинска държава, включваща тези райони. Палестинските говорители многократно са заявявали ясно, че Коранът и ислямът като цяло, а не споровете за различни парцели земя, окупация или селища, са това, което прави израелско-палестинския конфликт неразрешим. И противно на настояването на ал-Хабаш, те са заявили пределно ясно, че едно от основните им възражения срещу Израел е, че той се управлява от евреи и е пълен с тях. Катарският шейх, Мохамед Ал-Мурайхи, заяви това ясно по катарската телевизия на 9 януари 2009 г. „Ние не се отнасяме към евреите като към наши врагове само защото са окупирали Палестина“, обясни той, „или защото са окупирали ценна част от нашия арабски и ислямски свят. Ще се отнасяме към евреите като към наши врагове, дори ако ни върнат Палестина, защото са неверници. Те отхвърлиха Аллах и Неговите пратеници.“ Египетският имам, Мохамед Хюсеин Якуб, заяви осем дни по-късно в телевизионна проповед, че мюсюлманската омраза към евреите няма нищо общо с Израел и е изцяло свързана с Корана:
Ако евреите ни оставят Палестина, щяхме ли да започнем да ги обичаме? Разбира се, че не. Никога няма да ги обичаме. Абсолютно не. Евреите са неверници – не защото аз го казвам, и не защото убиват мюсюлмани, а защото Аллах е казал: „Евреите казват, че Узейр е син на Аллах, а християните казват, че Христос е син на Аллах. Това са думите от техните уста. Те имитират думите на предишните неверници.Нека Аллах се бори с тях. Колко са заблудени.“ [Коран 9:30] Аллах е, който е казал, че те са неверници. Вашата вяра относно евреите трябва да бъде, първо, че те са неверници, и второ, че те са врагове. Те са врагове не защото са окупирали Палестина. Те щяха да бъдат врагове, дори и да не бяха окупирали нищо. Аллах е казал: „Ще откриете, че най-силните мъже във враждата с вярващите (мюсюлманите) са евреите и политеистите.“ [Коран 5:82]
Западните анализатори рутинно игнорират тези аспекти на конфликта, но сред палестинците те са на първо място.