Депресия ли е

  • 948
  • 10
  •   1
Отговори
  • Мнения: 4
Здравейте, аз съм момиче на 15. Ще започна отдалече. До 13 годишна възраст учих в квартално училище, в което учениците не са на много високо ниво. Там бях пълна отличника шестици, петици, от другите оценки нямах много, особено за 2 и 3 не е съм си и мислела. И така, свърших 7-ми клас с пълно отличие по предметите и много високи точки на матурите. Влезнах в много елитно училище. Там смятах, че ще си намеря много приятели, които са амбициозни и знаят много. Обаче още лятото на 8ми клас настроението започна да ми се скапва, мислех само как ще завърша и край с детството, и няма да имам повече време да си намирам приятели, чувствах се ужасно. Започна годината. Тези мисли започнаха да изчезват, защото бяхме в смяната на малките, смятах че има достатъчно време докато стигнем до големите, а и имаше много за учене. Нямах време за такива мисли. Там обаче аз учих английски, нивото ми беше нулево не защото не съм го учила, а защото ни пишеха оценките ей така и смятах, че знам много. Другите бяха учителско ниво или малко по-надолу. Там блестна ясно, че съм най-зле, госпожата започна с критики към мен, унижаваше ме постоянно и говореше въобще какво правя в това училище. Разбира се като от 1во място в класа и 5то в паралелката в миналото училище до последно сега, просто ми смаза цялата самооценка, осъзнах че нищо не съм постигнала за разлика от другите ми съученици, и съм се сравнявала с някакво никакво ниво. Приятели си намерих, нямам срам да започна разговор или нещо подобно, но откакто ме видяха, че съм на ниско ниво, понеже най-близките ми приятелки бяха 2, те се отделиха двете на един чин и мен ме зарязаха. Годината напредваше, имаше сформирани групички, и на мен не ми остана нищо освен да седна до "аутсайдерката", която беше влезнала с връзки. Аз нямам против хората, и просто си седнах  до нея. Годината мина, чувствах се отвратително през цялото това време, а кулминацията беше в края. Трябваше да представим проект на английски, който беше да представим книга. Много се постарах, направих плакати със снимки, рисунки и прочие. Госпожата ме смля. За проекта нищо не каза, освен, че няма да си позволи да подчертава всичките грешки, които има, защото целият щял да стане червен. Обиждаше ме и ме унижаваше пред целия клас, а аз трябваше да стоя кротко на дъската и да слушам цялото това нещо. Накрая ми написа 5. Бях бясна. Отдели 1 учебен час да ме унижава и накрая написа добра оценка..  Както и да е , минало, забравено, вече дори не й се ядосвам, напротив -благодарна съм, защото ме научи наистина много, вече съм на много високо ниво, и смея да кажа, че ако не беше тя, най-вероятно нямаше още да го знам така. Започна лятото на 9ти клас, ужасно, страшно много свободно време, и просто си копах яма в мозъка. Тогава се случи нещо. Баба ми влезна в болница, аз аз се разболях, не от вирус. Ръцете ми изтръпваха, не можех да си ги движа, дори не можах да си изрежа ноктите. Уплаших се много. Не можех да кажа на наще, защото щяха да кажат, че е заради гърба и сама съм си виновна, а аз повече не можех да приема. Тогава всичко се преобърна. В мозъка ми изгря слънце, казах си мамка му на проблемите, живота е да го живеем, а не да стоим и да ревем. Като не сме здрави, какво?? Оздравях бързо, баба ми също. Всичко беше наред. Започнах да вярвам и в религията много повече. Бях осъзната и щастлива. И така 9ти клас. Големите. Още в първия момент, в който влезнах, се сблъсках с най-големия ми страх. Още от малка когато е имало смесица между малки и големи в смята те ме плашеха. Учителите им крещяха постоянно, а те се караха един между друг, и коментираха с ужасни думи другите.  Картинката ми стана черна. Учителите постоянно казваха, че вече станеш ли 9ти клас няма разлика, постоянно говореха малките ученици това, малките ученици онова. Започнаха много болести и много отсъствия. Когато бях там часовете ми се струваха безкрайни и имах чувство, че си губя времето с предмети,
които не ми трябват. Вече дори не сме с тази госпожа, която ни учеше, а с по-млада, която просто беше там за да си говори с учениците. Тогава се наложи да ме изместят в друго училище, което си учиш сам и просто се явяваш на изпити в края на годината. Подборности около местенето няма да казвам, още ми е много пресно и ще изпадна в някоя крайност, или ше изпусна нещо. Сега съм там. Нямам интерес към ученето, имам чувството, че нямам приятели, имам чувство на вина, на непродуктивност, на неподкрепа. Аз съм музикант. За мен музиката е неизбежна. Обичам я и се държа на нея. Искам да съм известна, искам да обикалям с групата, която аз все още нямам. От семейството нямам подкрепа. Дори не ме наричат музикант. Това, което чувам е "музикант къща не храни", което е вярно, но щом някои групи са го направили смятам, че и други могат, колкото и наивно да звучи, и не, не смятам, че ще създадем едно парче, и край, вече сме известни, напротив, знам, че се изисква труд и много постоянство, което го имам, защото свиря от много години вече. Чувствам, че нямам приятели, или ако излезна с тях,че съм направила някаква изцепка, и на тях ще им писне да излизат с мен. Чувствам, че не съм постигнала нищо в живота, и че съм една плюнка на земята. Всеки ден се събуждам с някакво чувство, че не съм направила нещо или че си изпускат някакви моменти. Вече за големите ученици спрях да се притеснявам, приех го с времето. Физически симптоми също има. Умора, несъсреодоточеност, което го имах от преди, особено ако не ми е интересно, но сега още повече. Също така, понеже аз ходя на допълнителни уроци по английски, ми е много трудно да вляза във времето на теста, дори не мога да го покрия. Имах една, две недовършени задачи, а другите ги писах на бегом. Притеснявам се страшно много, защото не знам как ще си взема изпитите ако не ми стигне времето. За семейството няма да коментирам как ще ме приеме, те така и така ме мислят за провал.
 Странно ми е, защото до преди 2 години аз бях много успешна, умна, свирех и знаех, че мога да свиря, имах приятели. Сега мога много повече от това, което можех преди, имам повече приятели, мога да кажа, че и по-верни, но някак си просто имам ужасно чувство за себе си.

Може би стана много дълго, но общо взето това е животът ми през последните 2 години. Имам много цели за напред, които някак си започват да избледняват малко по малко. Надявам се да не ви е доскучало от четене и също така да ми дадете полезен съвет : )

Последна редакция: сб, 28 окт 2023, 08:28 от Gabii1

# 1
  • онче бонче бонбонче
  • Мнения: 15 123
Според мен най-много ти се отдават неща за които се изисква въображение, опитай да пишеш разказчета, ако не за  друго ще има къде да споделяш всички тези многобройни мисли за толкова много неща. Може би ще получиш някакво удоволетворение от постигнатото.

# 2
  • Мнения: 588
Защото родителите ти не те подкрепят, в това което на теб ти се отдава, а те натискат в област, каято не ти се отдава толкова и ти коства много повече усилия и енергия.  Това черпи от теб енергия без да те зарежда.Трябва да устояваш по-твърдо желанията си. Ако обичаш музика и композираш, може да я запиваш и качваш в ютюб или тикток. Може да потърсиш форуми за хора с такива интереси или младежи, които композират. Не чакай родителите ти да  ти намерят кое-къде, а търси сама. Има много инфо в интернет, особекато като знаеш английски.

# 3
  • Мнения: 2 405
Не зная как си с английския, но правописа ти на нашия език не е добър! Наистина е за чудене как с този правопис си получавала 5 и 6! Неправилното ти диалектно говорене се вижда ясно и в правописа ти!

Колкото до свиренето, ти не посочваш инструмента и музиката.

Никола Гюзелев и Шаляпин не са завършили музика, но са станали световноизвестни.  Доста вероятно е да са се учили от световноизвестни.

И Парцалев не е завършил ВИТИЗ, а какъв актьор беше!

Последна редакция: сб, 28 окт 2023, 01:42 от vl

# 4
  • Мнения: 4
Не зная как си с английския, но правописа ти на нашия език не е добър! Наистина е за чудене как с този правопис си получавала 5 и 6! Неправилното ти диалектно говорене се вижда ясно и в правописа ти!

Колкото до свиренето, ти не посочваш инструмента и музиката.

Никола Гюзелев и Шаляпин не са завършили музика, но са станали световноизвестни.  Доста вероятно е да са се учили от световноизвестни.

И Парцалев не е завършил ВИТИЗ, а какъв актьор беше!
Съжалявам, просто смятах, че темите на разговор в платформата са в по-битов стил. Явно трябва да употребявам научен. Благодаря за предоставената информация!

# 5
  • Мнения: 1 735
Доколкото разбирам си в самостоятелна форма на обучение. Това става по желание. На пръв поглед е по-лесно, защото не ходиш на училище, но се стига до матурите и там рискуваш да не се представиш добре. В резултат оставаш без диплома и образование. Не случайно навсякъде присъствената форма на обучение е застъпена.

# 6
  • Мнения: 220
Бих ти казала да поговориш с родителите си, да ги помолиш да ти помогнат да намерите решение, но след като казваш, че нямаш подкрепа от тях, ме съмнява, че ще има успех.
Някои родители просто не знаят как да подкрепят децата си и това или може да ги мотивира (децата) да продължат да развиват интересите си, за да се докажат пред родителите си, или да ги демотивира, защото виждат, че родителите им не виждат страстта на детето си за смислена - и то им се доверява, много ясно. Според мен трябва да си мотивирана, щом това ти харесва и усещаш, че това е твоето нещо. Но не заради родители, учители и т.н., а заради себе си, защото животът е твой.
Разбира се, не казвам зарежи ученето, но учи така, че да можеш да завършиш. Ти си знаеш възможностите, не позволявай на никого да те определя каква си и какво можеш. И естествено, след като завършиш, ще трябва да си намериш някаква работа, за да можеш да се издържаш, но в останалото време прави това, което обичаш - то трябва да те мотивира да продължаваш напред. Бори се за това, което ти харесва и не се отказвай.

# 7
  • Варненска клюкарка
  • Мнения: 15 262
Поискай съвет от училищния психолог, казваш че си в хубаво училище, значи би трябвало да има такъв, най-малкото ще ти отговори дали имаш  депресия. Според мен не, но питай правилния човек! По-чувствителна си, което е нормално за по-творчески насочените хора. Опитай се да поддържаш колкото е възможно по високо ниво в училище (все пак казваш че си имала хубави резултати на националното външно оценяване и си влязла в елитно училище, значи ако поискаш - можеш) Щом те влече  музиката гледай да балансираш добре и двете неща, в края на краищата в Бг шоубизнеса  доколкото го има (не казваш на какво свириш, класическа музика ли те вълнува, модерна ли,  в група ли свириш, композираш ли или  пък пееш) сме чували песните и на дипломирани лекари, зъболекари и  фармацевти които паралелно практикуват и двете неща, Мария Илиева мисля че е икономист преди това е завършила средно в МГ и т.н.. Търсиш мястото си, но не забравяй че образованието в държява като нашата е важно и трябва да имаш и друг вариант, ако с музиката нещата не потръгнат! Не обръщай внимание на онова което описа като обидно отношение от учител, случва се да си изпуснат нервите, явно се е ядосала, защото е имала повече очаквания от теб. В един хубав клас винаги има едно стабилно ядро от най-добри по всичко, следват тези които са добри макар и не по всичко и периферия, които дори не се опитват да постигнат нещо, явно като виждаш че други постигат с лекота нещо което при теб изисква големи усисилия не е приятно, но да знаеш и нататък в живота ще е така, независимо в каква сфера - в работата, музиката, във връзки или приятелства, тези на които им върви във вичко са малко....

# 8
  • Мнения: 1
Здравей, аз също съм тийнейджърка и съм музикантка😭. Според мен начина, по който се чувстваш е напълно нормален за възрастта ни (може би прозвучах като възрастен, но слушайки повечето тийнейджъри имаме сходни проблеми повечето). Аз също се чувствам зле, все усещам, че нещата не са както трябва, все нещо изпускам, забравям, нямам мотивация, объркана съм, нерешителна, чувствителна (и прикривам емоциите си многократно) и не знам какво да правя. Прочетох целия този “роман”, който си написала (без лоши чувства, супер е!) Струваш ми се като наистина добре възпитано момиче и още повече ти си артистка, което е страхотно. Госпожата ми по музика все казва, че артистите сме по-различни деца, особено музикантите! Не се отказвай от желанието за музиката, това е нещо страхотно! Само защото родителите ти не те подкрепят не трябва да те спира. Имах едно момиче в класа си, което също беше “”музикантка””, но след седми клас я приеха в друго училище. Тя също каза “ами вие като сте музиканти, не знам как ще се изхранвате, според мен да искаш да продължиш с музика до 12 клас е тъпо решение, ама
вие си знаете ще ви видим;)” според мен тя не беше права. Разбирам, че всеки има различно мнение и интереси. Музиката е нещо страхотно без музика светът щеше да бъде сив (по моите представи) Също като родител ти не трябва да караш детето ти да изучава нещо, което не му се отдава и не му доставя интерес. На мен лично когато нещо не ми е интересно го правя набързо (да има там нещо написано). И също каза, че имаш приятели, ако са ти близки достатъчно и им имаш доверие според мен ще бъде добре да им споделиш притесненията си, начина по който се чувстваш. Не прави моята грешка да задържаш емоциите в себе си, ще бъдеш объркана и то много. Аз нямах шанса да се запозная с “качествени” хора, с които да можем да си кажем 1, 2 изречения без да ме е страх дали ще ме изкоментират с другите подигравайки ми се. От малка съм свикнала да съм самостоятелна и да се справям сама с почти всичко заобикалящо се около мен. Много трудно споделям чувствата си, даже почти не ми се е и “налагало”, защото все съм приятелката “терапевт”, която всички търсят само когато имат проблеми. Аз помагам на другите, а те на мен не. Аз разбирам тях, но никой не разбира мен..  Също нещо, което съм забелязала е - триотата не работят. Знам, това изречение може би ще ти се стори странно, но по-добре да го разбереш сега, отколкото когато вече е късно (имай едно на ум за това). Триотата се състоят от теб и още две приятелки, които в огроомни проценти от случаите се делят. Ако някога попаднеш в трио според мен би било добре да го напуснеш, защото ще останеш наранена от начина по който ще започнат да се делят и държат с теб. Ако запознаеш две твои по-добре да не ставате трио. Първоначално триотата са супер, но след известно време започват гадните неща свързани с тях. Мисля, че излязох твърде много от темата, което правя и в много есета за огромно съжаление. Много обичам да пиша и да изслушвам хората. Със сигурност имах още какво да кажа, но съм страшно объркана и не знам откъде трябваше да започна, твърде много задържам в себе си както вече казах, което доста влияе на психиката ми, иска ми се да можех да върна времето назад и да оправя това, което не можах и не мога.

# 9
  • Мнения: 33
Точно в момента не знам какво да те посъветвам, но определено и аз съм се чувствала по почти същия начин на твоята възраст, което не е било толкова отдавна и продължи наистина дълго... Дори и за себе си не разбрах дали е било депресия или от възрастта

# 10
  • Мнения: 4
Здравейте, аз съм момиче на 15. Ще започна отдалече. До 13 годишна възраст учих в квартално училище, в което учениците не са на много високо ниво. Там бях пълна отличника шестици, петици, от другите оценки нямах много, особено за 2 и 3 не е съм си и мислела. И така, свърших 7-ми клас с пълно отличие по предметите и много високи точки на матурите. Влезнах в много елитно училище. Там смятах, че ще си намеря много приятели, които са амбициозни и знаят много. Обаче още лятото на 8ми клас настроението започна да ми се скапва, мислех само как ще завърша и край с детството, и няма да имам повече време да си намирам приятели, чувствах се ужасно. Започна годината. Тези мисли започнаха да изчезват, защото бяхме в смяната на малките, смятах че има достатъчно време докато стигнем до големите, а и имаше много за учене. Нямах време за такива мисли. Там обаче аз учих английски, нивото ми беше нулево не защото не съм го учила, а защото ни пишеха оценките ей така и смятах, че знам много. Другите бяха учителско ниво или малко по-надолу. Там блестна ясно, че съм най-зле, госпожата започна с критики към мен, унижаваше ме постоянно и говореше въобще какво правя в това училище. Разбира се като от 1во място в класа и 5то в паралелката в миналото училище до последно сега, просто ми смаза цялата самооценка, осъзнах че нищо не съм постигнала за разлика от другите ми съученици, и съм се сравнявала с някакво никакво ниво. Приятели си намерих, нямам срам да започна разговор или нещо подобно, но откакто ме видяха, че съм на ниско ниво, понеже най-близките ми приятелки бяха 2, те се отделиха двете на един чин и мен ме зарязаха. Годината напредваше, имаше сформирани групички, и на мен не ми остана нищо освен да седна до "аутсайдерката", която беше влезнала с връзки. Аз нямам против хората, и просто си седнах  до нея. Годината мина, чувствах се отвратително през цялото това време, а кулминацията беше в края. Трябваше да представим проект на английски, който беше да представим книга. Много се постарах, направих плакати със снимки, рисунки и прочие. Госпожата ме смля. За проекта нищо не каза, освен, че няма да си позволи да подчертава всичките грешки, които има, защото целият щял да стане червен. Обиждаше ме и ме унижаваше пред целия клас, а аз трябваше да стоя кротко на дъската и да слушам цялото това нещо. Накрая ми написа 5. Бях бясна. Отдели 1 учебен час да ме унижава и накрая написа добра оценка..  Както и да е , минало, забравено, вече дори не й се ядосвам, напротив -благодарна съм, защото ме научи наистина много, вече съм на много високо ниво, и смея да кажа, че ако не беше тя, най-вероятно нямаше още да го знам така. Започна лятото на 9ти клас, ужасно, страшно много свободно време, и просто си копах яма в мозъка. Тогава се случи нещо. Баба ми влезна в болница, аз аз се разболях, не от вирус. Ръцете ми изтръпваха, не можех да си ги движа, дори не можах да си изрежа ноктите. Уплаших се много. Не можех да кажа на наще, защото щяха да кажат, че е заради гърба и сама съм си виновна, а аз повече не можех да приема. Тогава всичко се преобърна. В мозъка ми изгря слънце, казах си мамка му на проблемите, живота е да го живеем, а не да стоим и да ревем. Като не сме здрави, какво?? Оздравях бързо, баба ми също. Всичко беше наред. Започнах да вярвам и в религията много повече. Бях осъзната и щастлива. И така 9ти клас. Големите. Още в първия момент, в който влезнах, се сблъсках с най-големия ми страх. Още от малка когато е имало смесица между малки и големи в смята те ме плашеха. Учителите им крещяха постоянно, а те се караха един между друг, и коментираха с ужасни думи другите.  Картинката ми стана черна. Учителите постоянно казваха, че вече станеш ли 9ти клас няма разлика, постоянно говореха малките ученици това, малките ученици онова. Започнаха много болести и много отсъствия. Когато бях там часовете ми се струваха безкрайни и имах чувство, че си губя времето с предмети,
които не ми трябват. Вече дори не сме с тази госпожа, която ни учеше, а с по-млада, която просто беше там за да си говори с учениците. Тогава се наложи да ме изместят в друго училище, което си учиш сам и просто се явяваш на изпити в края на годината. Подборности около местенето няма да казвам, още ми е много пресно и ще изпадна в някоя крайност, или ше изпусна нещо. Сега съм там. Нямам интерес към ученето, имам чувството, че нямам приятели, имам чувство на вина, на непродуктивност, на неподкрепа. Аз съм музикант. За мен музиката е неизбежна. Обичам я и се държа на нея. Искам да съм известна, искам да обикалям с групата, която аз все още нямам. От семейството нямам подкрепа. Дори не ме наричат музикант. Това, което чувам е "музикант къща не храни", което е вярно, но щом някои групи са го направили смятам, че и други могат, колкото и наивно да звучи, и не, не смятам, че ще създадем едно парче, и край, вече сме известни, напротив, знам, че се изисква труд и много постоянство, което го имам, защото свиря от много години вече. Чувствам, че нямам приятели, или ако излезна с тях,че съм направила някаква изцепка, и на тях ще им писне да излизат с мен. Чувствам, че не съм постигнала нищо в живота, и че съм една плюнка на земята. Всеки ден се събуждам с някакво чувство, че не съм направила нещо или че си изпускат някакви моменти. Вече за големите ученици спрях да се притеснявам, приех го с времето. Физически симптоми също има. Умора, несъсреодоточеност, което го имах от преди, особено ако не ми е интересно, но сега още повече. Също така, понеже аз ходя на допълнителни уроци по английски, ми е много трудно да вляза във времето на теста, дори не мога да го покрия. Имах една, две недовършени задачи, а другите ги писах на бегом. Притеснявам се страшно много, защото не знам как ще си взема изпитите ако не ми стигне времето. За семейството няма да коментирам как ще ме приеме, те така и така ме мислят за провал.
 Странно ми е, защото до преди 2 години аз бях много успешна, умна, свирех и знаех, че мога да свиря, имах приятели. Сега мога много повече от това, което можех преди, имам повече приятели, мога да кажа, че и по-верни, но някак си просто имам ужасно чувство за себе си.

Може би стана много дълго, но общо взето това е животът ми през последните 2 години. Имам много цели за напред, които някак си започват да избледняват малко по малко. Надявам се да не ви е доскучало от четене и също така да ми дадете полезен съвет : )
Хейй, месец и половина по-късно се връщам да кажа, че след като тръгнах на психолог нещата тотално се оправиха! Вече всичко е наред, търсим училище и общо взето вече не живя с вина. Темата няма да я трия, защото това завършва с един хубав край и с поука, че психолозите наистина спасяват положението в 99% от случаите! Ако смятате, че сте попаднали в някаква дупка няма нищо срамно да отидете, особено ако попаднете на правилен човек нещата вече не са същите и животът започва да бъде една хубава картина 😀

Общи условия

Активация на акаунт