Здравейте, аз съм момиче на 15. Ще започна отдалече. До 13 годишна възраст учих в квартално училище, в което учениците не са на много високо ниво. Там бях пълна отличника шестици, петици, от другите оценки нямах много, особено за 2 и 3 не е съм си и мислела. И така, свърших 7-ми клас с пълно отличие по предметите и много високи точки на матурите. Влезнах в много елитно училище. Там смятах, че ще си намеря много приятели, които са амбициозни и знаят много. Обаче още лятото на 8ми клас настроението започна да ми се скапва, мислех само как ще завърша и край с детството, и няма да имам повече време да си намирам приятели, чувствах се ужасно. Започна годината. Тези мисли започнаха да изчезват, защото бяхме в смяната на малките, смятах че има достатъчно време докато стигнем до големите, а и имаше много за учене. Нямах време за такива мисли. Там обаче аз учих английски, нивото ми беше нулево не защото не съм го учила, а защото ни пишеха оценките ей така и смятах, че знам много. Другите бяха учителско ниво или малко по-надолу. Там блестна ясно, че съм най-зле, госпожата започна с критики към мен, унижаваше ме постоянно и говореше въобще какво правя в това училище. Разбира се като от 1во място в класа и 5то в паралелката в миналото училище до последно сега, просто ми смаза цялата самооценка, осъзнах че нищо не съм постигнала за разлика от другите ми съученици, и съм се сравнявала с някакво никакво ниво. Приятели си намерих, нямам срам да започна разговор или нещо подобно, но откакто ме видяха, че съм на ниско ниво, понеже най-близките ми приятелки бяха 2, те се отделиха двете на един чин и мен ме зарязаха. Годината напредваше, имаше сформирани групички, и на мен не ми остана нищо освен да седна до "аутсайдерката", която беше влезнала с връзки. Аз нямам против хората, и просто си седнах до нея. Годината мина, чувствах се отвратително през цялото това време, а кулминацията беше в края. Трябваше да представим проект на английски, който беше да представим книга. Много се постарах, направих плакати със снимки, рисунки и прочие. Госпожата ме смля. За проекта нищо не каза, освен, че няма да си позволи да подчертава всичките грешки, които има, защото целият щял да стане червен. Обиждаше ме и ме унижаваше пред целия клас, а аз трябваше да стоя кротко на дъската и да слушам цялото това нещо. Накрая ми написа 5. Бях бясна. Отдели 1 учебен час да ме унижава и накрая написа добра оценка.. Както и да е , минало, забравено, вече дори не й се ядосвам, напротив -благодарна съм, защото ме научи наистина много, вече съм на много високо ниво, и смея да кажа, че ако не беше тя, най-вероятно нямаше още да го знам така. Започна лятото на 9ти клас, ужасно, страшно много свободно време, и просто си копах яма в мозъка. Тогава се случи нещо. Баба ми влезна в болница, аз аз се разболях, не от вирус. Ръцете ми изтръпваха, не можех да си ги движа, дори не можах да си изрежа ноктите. Уплаших се много. Не можех да кажа на наще, защото щяха да кажат, че е заради гърба и сама съм си виновна, а аз повече не можех да приема. Тогава всичко се преобърна. В мозъка ми изгря слънце, казах си мамка му на проблемите, живота е да го живеем, а не да стоим и да ревем. Като не сме здрави, какво?? Оздравях бързо, баба ми също. Всичко беше наред. Започнах да вярвам и в религията много повече. Бях осъзната и щастлива. И така 9ти клас. Големите. Още в първия момент, в който влезнах, се сблъсках с най-големия ми страх. Още от малка когато е имало смесица между малки и големи в смята те ме плашеха. Учителите им крещяха постоянно, а те се караха един между друг, и коментираха с ужасни думи другите. Картинката ми стана черна. Учителите постоянно казваха, че вече станеш ли 9ти клас няма разлика, постоянно говореха малките ученици това, малките ученици онова. Започнаха много болести и много отсъствия. Когато бях там часовете ми се струваха безкрайни и имах чувство, че си губя времето с предмети,
които не ми трябват. Вече дори не сме с тази госпожа, която ни учеше, а с по-млада, която просто беше там за да си говори с учениците. Тогава се наложи да ме изместят в друго училище, което си учиш сам и просто се явяваш на изпити в края на годината. Подборности около местенето няма да казвам, още ми е много пресно и ще изпадна в някоя крайност, или ше изпусна нещо. Сега съм там. Нямам интерес към ученето, имам чувството, че нямам приятели, имам чувство на вина, на непродуктивност, на неподкрепа. Аз съм музикант. За мен музиката е неизбежна. Обичам я и се държа на нея. Искам да съм известна, искам да обикалям с групата, която аз все още нямам. От семейството нямам подкрепа. Дори не ме наричат музикант. Това, което чувам е "музикант къща не храни", което е вярно, но щом някои групи са го направили смятам, че и други могат, колкото и наивно да звучи, и не, не смятам, че ще създадем едно парче, и край, вече сме известни, напротив, знам, че се изисква труд и много постоянство, което го имам, защото свиря от много години вече. Чувствам, че нямам приятели, или ако излезна с тях,че съм направила някаква изцепка, и на тях ще им писне да излизат с мен. Чувствам, че не съм постигнала нищо в живота, и че съм една плюнка на земята. Всеки ден се събуждам с някакво чувство, че не съм направила нещо или че си изпускат някакви моменти. Вече за големите ученици спрях да се притеснявам, приех го с времето. Физически симптоми също има. Умора, несъсреодоточеност, което го имах от преди, особено ако не ми е интересно, но сега още повече. Също така, понеже аз ходя на допълнителни уроци по английски, ми е много трудно да вляза във времето на теста, дори не мога да го покрия. Имах една, две недовършени задачи, а другите ги писах на бегом. Притеснявам се страшно много, защото не знам как ще си взема изпитите ако не ми стигне времето. За семейството няма да коментирам как ще ме приеме, те така и така ме мислят за провал.
Странно ми е, защото до преди 2 години аз бях много успешна, умна, свирех и знаех, че мога да свиря, имах приятели. Сега мога много повече от това, което можех преди, имам повече приятели, мога да кажа, че и по-верни, но някак си просто имам ужасно чувство за себе си.
Може би стана много дълго, но общо взето това е животът ми през последните 2 години. Имам много цели за напред, които някак си започват да избледняват малко по малко. Надявам се да не ви е доскучало от четене и също така да ми дадете полезен съвет : )
които не ми трябват. Вече дори не сме с тази госпожа, която ни учеше, а с по-млада, която просто беше там за да си говори с учениците. Тогава се наложи да ме изместят в друго училище, което си учиш сам и просто се явяваш на изпити в края на годината. Подборности около местенето няма да казвам, още ми е много пресно и ще изпадна в някоя крайност, или ше изпусна нещо. Сега съм там. Нямам интерес към ученето, имам чувството, че нямам приятели, имам чувство на вина, на непродуктивност, на неподкрепа. Аз съм музикант. За мен музиката е неизбежна. Обичам я и се държа на нея. Искам да съм известна, искам да обикалям с групата, която аз все още нямам. От семейството нямам подкрепа. Дори не ме наричат музикант. Това, което чувам е "музикант къща не храни", което е вярно, но щом някои групи са го направили смятам, че и други могат, колкото и наивно да звучи, и не, не смятам, че ще създадем едно парче, и край, вече сме известни, напротив, знам, че се изисква труд и много постоянство, което го имам, защото свиря от много години вече. Чувствам, че нямам приятели, или ако излезна с тях,че съм направила някаква изцепка, и на тях ще им писне да излизат с мен. Чувствам, че не съм постигнала нищо в живота, и че съм една плюнка на земята. Всеки ден се събуждам с някакво чувство, че не съм направила нещо или че си изпускат някакви моменти. Вече за големите ученици спрях да се притеснявам, приех го с времето. Физически симптоми също има. Умора, несъсреодоточеност, което го имах от преди, особено ако не ми е интересно, но сега още повече. Също така, понеже аз ходя на допълнителни уроци по английски, ми е много трудно да вляза във времето на теста, дори не мога да го покрия. Имах една, две недовършени задачи, а другите ги писах на бегом. Притеснявам се страшно много, защото не знам как ще си взема изпитите ако не ми стигне времето. За семейството няма да коментирам как ще ме приеме, те така и така ме мислят за провал.
Странно ми е, защото до преди 2 години аз бях много успешна, умна, свирех и знаех, че мога да свиря, имах приятели. Сега мога много повече от това, което можех преди, имам повече приятели, мога да кажа, че и по-верни, но някак си просто имам ужасно чувство за себе си.
Може би стана много дълго, но общо взето това е животът ми през последните 2 години. Имам много цели за напред, които някак си започват да избледняват малко по малко. Надявам се да не ви е доскучало от четене и също така да ми дадете полезен съвет : )
