Лека и спокойна.
- Публикувана: 28 дек. 2023, 18:25 ч.
- Последно мнение: 19 фев. 2024, 17:38 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 433
Днес, 30 януари 2024 г. - точно месец от последната ни среща с историята на Фара и Тахир.
Поздрав с това видео:
Тук: https://videa.hu/videok/film-animacio/video-6svOfXaZw6TgICWa
И тук: https://vk.com/club210963629?fbclid=IwAR1gVEHvjymoTC5K5lTLG4KeL5 … l_wall_-210963629
ДОПЪЛВАМ:
А на днешния ден преди година - 30 януари 2023 г., ни пуснаха първите постери.
Здравейте днес, от слънчев вторник. Благодаря за всички новини и неща които качвате. Както и за преведения разказ. Много, много поучителен разказ. Живееме в консуматорски времена. Когато всичко е достъпно и на една ръка разстояние. Изкушенията дебнат от всякъде. Аз свързвам "ситостта" с лакомията. Това е да не можеш да усетиш кога достатъчното е достатъчно. И може би всички имаме този проблем, зависи дали ще ни се нацели правилното изкушение или по друг начин казано слабото ни място. И по често да се сещаме, че трябва да сме благодарни за това което имаме, а не да искаме и още и още...
Как мога да намеря този разказа на Енгин
„Стаята на сина"? Всъщност чела съм само един негов разказ, за момченцето Сатълмъш.
Хубав и успешен слънчев ден!
Как мога да намеря този разказа на Енгин
„Стаята на сина"? Всъщност чела съм само един негов разказ, за момченцето Сатълмъш.
Хубав и успешен слънчев ден!
Привет!
Благодаря за разказа на Бурак, прочетох го на един дъх. И той е добър разказвач, пише цветисто и интригуващо с елемент на изненада като Енгин.
Наистина бръснарите/фризьорите много говорят , сякаш чувстват като част от работата си да забавляват клиента
Хвърли ме в размисли ... Значи Хаджи се жени за жена си без чувства, просто за да не се изложи
Нейната гледна точка не я знаем, но щом се е съгласъла веднага и тя не е имала голямо самочувствие и претенции. Обаче когато рутината на живота с който се е примирил и уж заситил ,е нарушена от нещо цветно и различно, ситостта отива на кино и идва лакомията.
Благодаря за разказа на Бурак, прочетох го на един дъх. И той е добър разказвач, пише цветисто и интригуващо с елемент на изненада като Енгин.
Наистина бръснарите/фризьорите много говорят , сякаш чувстват като част от работата си да забавляват клиента
Хвърли ме в размисли ... Значи Хаджи се жени за жена си без чувства, просто за да не се изложи
Нейната гледна точка не я знаем, но щом се е съгласъла веднага и тя не е имала голямо самочувствие и претенции. Обаче когато рутината на живота с който се е примирил и уж заситил ,е нарушена от нещо цветно и различно, ситостта отива на кино и идва лакомията.
Как мога да намеря този разказа на Енгин „Стаята на сина"?
Пост 365 от настоящата тема, стр. 25:
Разказът на Енгин в бр.54 на списание Kafasına Göre.
Превод Barisea, с благодарност.
СТАЯТА НА СИНА
(Oğul odası)
Kafasına Göre, 54
Звънецът на входната врата звъни без прекъсване. Голям пръст енергично натиска копчето, цяло тяло се е облегнало на вратата, за да успокои огъня в себе си; мога да усетя как се ослушва за идващите отвътре звуци. В синхрон с темпото на звънеца отварям незабавно. Съседът ни отсреща, бате Неджат ме гледа над очилата, кацнали на върха на носа му, а скритият зад него бате Ниязи стои неопределено с очила с дебели лещи, залепнали за лицето му. Учудих се, че синовете на нашите отколешни съседи така настойчиво тропат на вратата ни посреднощ. Протегнах ръка към коридора и с жест ги поканих да влязат. Разбрах, че са разтревожени, защото се събуха без да си развързват обувките, все едно копаят земята с пръстите на краката си.
В хола благополучно се настаняват върху триместния диван. Бате Неджат навежда глава към земята, а Ниязи фиксира поглед върху тавана.
Иска ми се да разсея обземащото центъра на хола напрежение:
- Ще пиете ли нещо?
Бате Неджат въздъхва дълбоко, без да вдига глава:
- Не, не, няма нужда, притеснихме те. Но не стой прав, седни и ти.
Кацнах на крайчеца на креслото и полюбопитствах каква е причината за тяхното посещение. Този път бате Неджат вдигна поглед от пода, висящите на крайчеца на носа му очила залепват за очите му:
- Знаеш, че татко е вече немощен, отдавна изобщо не е излизал от къщи, а снощи се влоши още. Веднага оставихме работа и дойдохме. На сутринта му стана още по-зле, не спира да бълнува. Повтаря само „Гьокхан, моят Гьокхан“.
Братята Неджат и Ниязи са синове на нашия съсед чичо Хаджи. Те имаха и още един брат Гьокхан, когото не бях виждал от малък. Преди много години съседът ни по врата чичо Хаджи не беше много свят човек, както предполага името му. [1] Много обичаше алкохола, бардаците и момичетата по масите в тях; усмивката му, която никога не показваше на жена си, покойната леля Хаджер, беше предназначена за жените в бардака. Леля Хаджер не се усмихна нито веднъж от грижи да изучи трима синове – не ядеше, но хранеше и обличаше децата си.
Чичо Хаджи, ако не пиеше, не играеше комар и не се тъпчеше, щеше да бъде най-добрият дърводелец в Анкара, защото майсторлъкът на ръцете му нямаше равен в целия свят. Всички маси и столове на съседите бяха направени от него. На всички даряваше внимание, любов и пари; собствените му деца бяха лишени от това, но на него му харесваше да бъде прочут като щедър човек. Правеше легла за младоженци, маси, шкафове, съгласяваше се на четиригодишни, дори петгодишни разплащания, „ако не можете да го платите, нека е подарък от мен“... и така спечели сърцата на всички в района. Поради тази причина районът не забелязваше алкохола, комара и жестокото отношение на чичо Хаджи към собственото му семейство. Леля Хаджер не можеше да се оплаче от съдбата си нито на роднини, нито на съседи. Щом излезеше от къщи, чичо Хаджи вдигаше надвисналите вежди и лицето му грейваше в широка усмивка. Даже у нас масата и столовете бяха направени от него. Леля Хаджер преживяваше мъката си вътрешно, вехнеше и всяка тревога я разболяваше. Помня, когато бях малък, първо чухме, че е болна, а след две седмици че е починала. Най-големия син Гьокхан видях за последен път на погребалната молитва. След нея той повече не се върна вкъщи, написа писмо на баща си и го напусна. Разбрахме за това, когато чичо Хаджи, за да оправдае името си, замина на хадж. В разкаянието си захвърли алкохола, комара и почна да се моли по пет пъти на ден. И дърводелството заряза, молеше се ден и нощ. Но след погребалната молитва никой повече не видя най-големия му син Гьокхан. Ако някой попиташе чичо Хаджи за него, той почваше да плаче и да се моли.
Бате Неджат въздъхна малко по-дълбоко и продължи със смутено изражение, което подсказваше, че скоро ще поиска нещо:
- Баща ми не спира да бълнува за Гьокхан – раната му не зараства вече 25 години. Батко е в Америка и не мисля, че ще дойде. А не мисля и, че татко ще изкара нощта...
Разказът на бате Неджат създаде печална тишина, гласните му струни произведоха тон, готов да се разплаче всеки миг. Гледайки в пода, той се мъчеше да скрие сълзите в очите си. И най-малкият контакт с други очи можеше да го разплаче. Въздишаше дълбоко, мъчеше се да се отърве от заседналата между гласните му струни влага и очакващия разплакване тон:
- Имам една молба към теб. Татко няма да изкара до сутринта, бълнува вече, не е виждал батко от двайсет и пет години. Но нека си отиде с мир, все пак. Не можеш ли тази вечер да бъдеш батко?
Макар молбата му да беше съвсем невинна, не ми хареса идеята да измамя човек на смъртния му одър. По-малкият брат Ниязи откъсна очи от тавана и почна да гледа килимчето под холната масичка, а застиналите на носа му очила се изпотиха. Каквото и да направя, каквито и убедителни изречения да произнеса, нямах шанс да се справя с емоциите срещу себе си. Стрелките на часовника подминаха полунощ, започна новият ден. Преоблякох се и се приготвих за ролята на сина, дошъл от Америка, когото тук двайсет и пет години не са виждали.
- Няма нужда да правиш нищо, просто вземи ръката на татко, кажи му, че ти е липсвал и му прощаваш, това е.
Входната врата на нашия стар съсед приличаше на вехтошарски магазин. До стълбите бяха натрупани обувки, представляващи всеки пол и възраст. Стори ми се, че този обувен хаос изразява моето вътрешно състояние, а фактът, че смятах да измамя човек на прага на смъртта, правеше състоянието на стомаха ми дори по-сложно от обувния конгломерат пред вратата. Като влязох, в лицето ме блъсна тълпа, сигнал за наближаваща смърт. В хола възрастните мъже от семейството четяха молитви, в другата жени с наведени глави пригласяха на достигащата до тях от хола молитва; в една малка стая младежи пиеха от един час и разговаряха полугласно. Бате Неджат сложи ръка на рамото ми и посочи стаята в края на коридора.
Светлината в стаята беше слаба, чичо Хаджи лежеше на леглото до прозореца. На стената висеше снимка на Гьокхан, която бях виждал преди години. Стаята приличаше повече на светилище, отколкото на стая на болник. Всичко, което не бяха изхвърлили, след като Гьокхан напусна дома сърдит на своя баща, бяха сложили в тази стая. Бате Неджат ме побутна леко по рамото и ме накара да седна в креслото до леглото:
- Това беше стаята на батко. След заминаването му татко всяка сутрин идваше тук, плачеше, докосваше мебелите и говореше, все едно синът му е пред него. Виж, даже леглото, на което лежи в момента, е леглото на батко. Той лично го направи, нали знаеш, че беше добър дърводелец.
Чичо Хаджи сякаш усети, че говорим за него и почна да мърда устни. Седнал в креслото в ролята на сина, аз не знаех какво да правя. Неджат явно забеляза объркването ми и докосна ръката на баща си:
- Виж кой е дошъл, татко. Говорих с батко, разказах му. Батко дойде от Америка.
Чичо Хаджи се опита да отвори очи и да каже нещо. Бате Неджат сложи ръката ми върху ръката на баща си:
- Татко, виж, бате Гьокхан е тук.
Като видях чичо Хаджи така, реших да загърбя вътрешното си безпокойство и да си изиграя ролята.
- Татко, тук съм. Аз съм, Гьокхан.
Като чу името Гьокхан произнесено от друг глас, чичо Хаджи отвори и двете си очи. Уплашено погледнах бате Неджат, помислих, че старецът изведнъж ме е познал.
- Спокойно, паметта на татко не е много в ред.
Чичо Хаджи стисна ръката ми. На лицето му нямаше усмивка, светлината беше угаснала, но пламъчето в очите му все още гореше.
- Аз съм твоят син Гьокхан. Дойдох при теб татко, мъчно ми беше.
Очите на чичо Хаджи се усмихнаха и от усмихнатите му очи потекоха сълзи.
- Татко, аз ти простих. Не се измъчвай, чу ли?
Построих изречение, каквото сам не очаквах от себе си. За да съм сигурен, че не излизам от рамките на възложената ми роля, погледнах към бате Неджат. Неговите очи плуваха в сълзи, той хлипаше.
- Стига, това е достатъчно. Ела да идем оттатък.
Очите на чичо Хаджи започнаха тихичко да се затварят, сякаш чакаше да излезем. В хола седнахме на сложената маса и се захванахме с храната. От кухнята се носеха аромати. Стори ми се странно в два през нощта хората да ядат с апетит на място, където скоро ще има погребение. Може би беше предизвикателство към смъртта – израз на това, че сме здрави и животът продължава.
Учтиво ме настаниха на ъгъла на масата. Сложиха пред мен чорба. Старците ядяха така, сякаш умираха от глад, хората на средна възраст ровичкаха храната, а младежите почтително размахваха лъжици над масата.
Възрастен чичо, седнал на най-почетното място, преглътна хапката, която беше натопил в супата:
- Този Гьокхан е много лош син. Трябваше да дойде и да поиска прошка от баща си...
Шумът от приборите утихна, думите на възрастния чичо напомниха на ядящите истината. Аз гледах чорбата от леща пред себе си:
- Всеки така или иначе си плаща греховете от миналото. Не знаем какво е преживял бате Гьокхан, първо това трябва да разберем.
Когато вдигнах очи от чорбата, всички гледаха мен. Вероятно твърде много се бях вживял в ролята си, не знам защо почувствах необходимост да говоря такива неща. Над масата се разнесе звук подобен на шум в ушите, всички ме гледаха намръщени. Братята Неджат и Ниязи плачеха, втренчили се в своите чинии с чорба. Реших, че е време да си ходя, но ми стана приятно, като осъзнах, че сега някой ще умре щастлив. Станах от масата и тръгнах към банята да си измия ръцете. Докато вървях по коридора, от всяка стая се носеха гласове, които разсейваха миризмата на храна, пропила целия дом, а звукът от приборите се смесваше с примляскването на устни. Насред коридора, преди да стигна до банята, аз надникнах в стаята на чичо Хаджи. Той изглежда усети протегнатата ми глава:
- Влез, влез.
Останах смаян – със затворени очи той беше усетил присъствието ми и ми говореше съвсем ясно.
- Аз дойдох, тате...
Очите на чичо Хаджи останаха затворени, на лицето му се изписа горчива усмивка:
- Синко, знам, че не си Гьокхан. Ти си синът на съседите.
От срам не знаех какво да кажа и чаках да дойде бате Неджат.
- Още преди малко разбрах, но не исках да огорчавам синовете си. Не се издадох, за да си мислят, че ще умра щастлив.
Сълзи напълниха очите ми. Сърцето ми искаше да говори, но езикът не помръдваше, зъбите ми се хапеха един друг.
Чичо Хаджи облиза пресъхналите си устни:
- Имам две молби към теб. Първо, не казвай на момчетата ми, че съм те познал. Нека всички мислят, че съм се сбогувал с Гьокхан.
- А другата молба, чичо Хаджи?
- Може ли да сложиш върху мен онази снимка на Гьокхан, дето виси на стената?
Сложих върху гърдите на чичо Хаджи снимката на Гьокхан, правена в ученическите му години, която висеше на стената. Затворените му очи сякаш се затвориха още малко, тялото му намери покой. Прегърна своя син и изпусна последния си дъх.
____________________
[1] Хадж е поклонническо пътуване на мюсюлманите до свещените за исляма места – Мека, Кааба и други.
Хвърли ме в размисли ... Значи Хаджи се жени за жена си без чувства, просто за да не се изложи
Нейната гледна точка не я знаем, но щом се е съгласъла веднага и тя не е имала голямо самочувствие и претенции. Обаче когато рутината на живота с който се е примирил и уж заситил ,е нарушена от нещо цветно и различно, ситостта отива на кино и идва лакомията.Самоцитирам се и се коригирам
, Хаджи не е искал тази жена , обаче тя може да се е влюбила в него, и най-вероятно е така , щом жената се е поболяла и дори умряла заради изневярата на мъжа си.Аз свързвам "ситостта" с лакомията. Това е да не можеш да усетиш кога достатъчното е достатъчно. И може би всички имаме този проблем, зависи дали ще ни се нацели правилното изкушение или по друг начин казано слабото ни място. И по често да се сещаме, че трябва да сме благодарни за това което имаме, а не да искаме и още и още...
Здравейте днес, от слънчев вторник. Благодаря за всички новини и неща които качвате. Както и за преведения разказ. Много, много поучителен разказ. Живееме в консуматорски времена. Когато всичко е достъпно и на една ръка разстояние. Изкушенията дебнат от всякъде. Аз свързвам "ситостта" с лакомията. Това е да не можеш да усетиш кога достатъчното е достатъчно. И може би всички имаме този проблем, зависи дали ще ни се нацели правилното изкушение или по друг начин казано слабото ни място. И по често да се сещаме, че трябва да сме благодарни за това което имаме, а не да искаме и още и още...
......
Хубав и успешен слънчев ден!
......
Хубав и успешен слънчев ден!
От преди малко: https://tvlatina.tv/tvnovelasyseries/farah-amplia-su-alcance-a-espana/
"Фара" разширява обхвата си до Испания
Mediaset Испания придоби "Фара" от Calinos Entertainment.
Продуцирана от O3 Medya, турската драма проследява историята на иранска бежанка, която се озовава по средата на войната между мафията и полицията и непредсказуема любов с нейния ловец Тахир.
С участието на Демет Йоздемир и Енгин Акюрек, "Фара" е продаден в повече от 30 страни през 2023 г., включително Азербайджан, Албания, Литва, Румъния и MENA. Сериалът наскоро имаше своята премиера в Албания по Tring TV на 3 януари.
„Щастливи сме да си партнираме отново с Mediaset Испания, за да представим нашата нова драма "Фара" на испанския пазар“, каза Горяна Василева, европейски мениджър продажби в Calinos Entertainment. „Фара вече се превърна в международен феномен, особено в платформите на социалните медии по света, поради популярността на актьорския състав и завладяващата му история.“
И дистрибуторската компания Calinos Entertainment го съобщи в сторито си. Написаха: Очаквайте скоро в Испания
Препоръчани теми