Златни ѝ ръце и писалка - както се казва.
Да захваща втората книга.
- Публикувана: 28 дек. 2023, 18:25 ч.
- Последно мнение: 19 фев. 2024, 17:38 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 433
Новини за бивша колежка - Тюлин Егче (Менекше) вече е с италианска фамилия и имидж 
, след като се е омъжила наскоро за италиански композитор и пианист - Алберто Джуриоли. Определено изглежда различно и много по-приятно, отколкото като Менекше, т.е. сигурно е талантлива като актриса, след като преди, в ДП, будеше толкова неприятни чувства у всички нас
, след като се е омъжила наскоро за италиански композитор и пианист - Алберто Джуриоли. Определено изглежда различно и много по-приятно, отколкото като Менекше, т.е. сигурно е талантлива като актриса, след като преди, в ДП, будеше толкова неприятни чувства у всички нас 
https://twitter.com/adimfarahdizi/status/1741066610704797946
Ето нещо от което са ни лишили в 27 епизод. Кой го е изрязал... Фокс...
Пуснато е от акаунта на сериала на 30 декември 2023 г. и пише:
Днес има само тъга 🥺🤧
"Казвам се Фара" е по FOX тази вечер в 20.00 с последния си епизод.✨
Приключиха ангажиментите им към Фокс с "Казвам се Фара".
Да видим какви проекти ще изберат оттук нататък. Чакаме...
https://twitter.com/BeeBorjas/status/1751960509945979034
Най-доброто партньорство за последната година ✨
И отовор: https://twitter.com/DTural/status/1751957409306718422
Точно така, "Казвам се Фара" дойде в живота ни.. 🥰
Държим го все още фронта.
Както вероятно разбрахте, в бр. 54 на списание Kafasına göre, има и разказ от Бурак Тамдоан.
Ето и превод от Barisea, с благодарност.
ТЕЗИСИ НА НАСИЩАНЕТО
Бурак Тамдоан
Kafasına Göre, 54
Странно ми е, когато хората кажат „сит съм вече“, и се облегнат назад. По какво разбират, че са сити? Естествено, когато стомахът ми е пълен, и аз знам, че повече не мога да ям. Но все пак спирам, не защото не искам да ям, а защото стомахът ми не може да побере повече. Но тези които казват „сит съм вече“, нямат това предвид.
Винаги и навсякъде съм казвал, че проблемът с насищането е културен проблем. Но колкото и да ми се е искало да го проуча, никога не съм имал тази възможност.
Бръснарят ме помоли да си наведа главата напред, за да ми обере врата, но аз не можах; бях безпомощен. Заради теглото си имам два слоя плът на врата и за да го обръсна, накланям глава назад. След няколко опита, раздразнен от чувството за безпомощност, извиках: „Как да се наведа, като още не съм смлял това, което изядох!“
Това беше в неделя. Приключих със закуската и както правя винаги, се облегнах назад и отпуснах една дупка на колана. Изпих една газирана вода да облекча храносмилането. Разбира се, срещайки газираната вода, натъпканият догоре стомах се разду още повече. След това киселината подейства и последваха няколко шумни оригвания. Точно в този миг на вратата ми се позвъни. Влезе моят прислужник Рефик. Каза: „Пристигна новият ти бръснар с помощника си, шефе.“ А беше едва 9,45. Според мен, подраняването по нищо не се различава от закъснението. Във втория случай караш човека да чака, а в първия го заварваш неподготвен. И двете са лошо нещо. И двата случая са нахлуване в личното пространство. Никой няма право да се намесва така в житейския ритъм на друг. Ако сега кажа да изчакат до уречения час, ще почнат да нервничат, че ги карам да чакат втори път. Не, уважаеми, моят ден си има график. Наложи се да ги пусна, преди да съм смлял храната.
Човекът е добър бръснар, нямам нищо против него. За един мъж изборът на бръснар е точно толкова важен, колкото и изборът на съпруга. Има мъже, които не могат да си намерят нито едното, нито другото. Наличието на пари само разширява възможностите и броя на опитите да си намерите жена, например, но както казах, пак има хора, които не могат да си намерят. В този ден първо нахоках бръснаря, а после го успокоих с един хубав чай, тъй като в плановете ми не влизаше да го обиждам. Отправих предупреждението си под формата на комплимент: „Ти си много добър бръснар, но трябва да обърнеш внимание и на времето.“ Когато смущението му утихна, го помолих да си тръгне. Той нареди на чирака да събере инструментите и излезе. Младежът, който наблюдаваше всичко мълчаливо, събра ножиците и помадите, и тръгна към вратата, но аз го спрях: „Какво има, младежо? Защо продължаваш да ме гледаш така изпод вежди?“ Юноша, видимо на 15-16 години, мустаците под носа му приличат на нарисувани, отговаря ми със заекване: „Не е моя работа, но татко казва, че с възрастта не е добре да се яде толкова много.“ Този разговор ми хареса. Усмихнах се, когато ми каза, че ако тялото на човек казва „стига, не мога да ям повече“, той трябва да спре.
Както вече казах, аз такава информация нямах. Попитах: „Може ли човек да разбере, че е сит по това, че стомахът му е надут и претъпкан? Например, ако в чинията има още храна, или има още много други храни, които можеш да изядеш, казваш ли, че си сит и захвърляш яденето?“ Той отговори: „Разбира се, ако съм сит, аз преставам да ям. Баща ми, например, не докосва нищо излишно, взема само колкото му трябва; предупреждава и нас да правим така.“ Попитах го как се казва, оказа се, че името му е Гьокхан. През лятната ваканция работел като чирак-бръснар при вуйчо си Хасан. Не можех да реша за себе си дали искам да бъда на мястото на Гьокхан или на неговия баща. Да бъда като тях не значеше да виждам света през техните очи, просто исках да бъда като тях. В един миг ми се прииска да бъда като тях.
Ако такова нещо като ситост съществуваше, исках да го изпитам. Аз съм образован човек. От богато семейство. Учил съм в най-добрите училища. Хранил съм се добре. Носил съм качествени неща. Само че, теми като грижа за себе си, разбиране на себе си и съчувствие са изцяло обвързани със структурата на семейството, а структурата на семейството, разбира се, е обвързана с културата, вярванията и политическата структура, към които принадлежи това семейство. От моето семейство аз съм научил, че само бедняците са длъжни да бъдат непретенциозни. Беднякът е мръсен по природа. Неговата история започва с изгонването от рая. Той се насища, сит е във всяко отношение, осъзнава своята ситост. Не казвам, че не трябва да иска нищо. Казвам, че това го предпазва да иска повече. Казвам, че го прави доброволно. Да ядеш, да любиш, да се обличаш хубаво, да посещаваш разкошни места, да изкарваш повече. Това са нещата, които ти осигуряват среда – кога разбираш, че имаш достатъчно от тях?
Гьокхан много ми хареса. По-късно се запознах и с баща му г-н Хаджи. Той беше много добър дърводелец. Смятаха го за един от най-добрите в Анкара. Веднъж казах на бръснаря Хасан: „Доведи ми зет си Хаджи да ми направи някои мебели, нека дойде да вземе размерите.“ Хаджи дойде. Оказа се скромен и общителен човек. Но мен най-много ме интересуваше неговата умереност. Направих много поръчки за мебели при него. Каквато и цена да кажеше, аз му предлагах двойно. Единственото, което исках, беше да зареже всички останали поръчки и да направи първо моите. Той ми казваше: „Не може така. Всички си чакат поръчките. Дал съм дума на хората. Освен това, казах ви колко струва работата ми, няма нужда да ми плащате повече. Да взема повече ще бъде кражба.“ Кражба? „Аз предлагам да дам повече, ти нищо не ми крадеш“ – отговарях. „Извинете господине, но аз не съм просяк“ – отрязваше ме той.
От бръснаря Хасан получих информация за семейството. Хаджи имаше трима синове – Гьокхан, Неджат и Ниязи, а жена му Хаджер, тоест голямата сестра на Хасан, беше също така непретенциозна като самия Хаджи; според неговите думи, Хаджи и Хасан се запознали по време на казармата. И след нея не престанали да общуват. Често си ходели на гости. Веднъж Хаджи казал: „Хасан, ако разрешиш, ще дойда да поискам сестра ти.“ Хасан отговорил: „За мен ще бъде чест“. Хаджи бил влюбен в по-голямата сестра Хюсние.
Но когато отишъл да я иска, при запознанството със семейството чул изречението: „А това е Кемал, мъжът на нашата Хюсние.“ И за дълго застинал на място. После, за да не се опозори, поискал малката сестра Хаджер. Оженили се. Бръснарят Хасан научил тази история от Хаджи след много години на сюнета на Гьокхан, когато и двамата били пияни. Бръснарят Хасан много обичаше да говори. Достатъчно беше малко да го насърчиш по някоя тема, по която искаш да говори, и той ще продължи, докато не го спреш.
Разбрах, че Хасан е любител на кръчмите. Даже няколко пъти се налагало Хаджи да му плаща вересиите. Хаджи си имаше своя мъничък живот и можеше да е доволен от малко, но Хасан не беше доволен от нищо, което имаше; за жалката си заплата на бръснар премествал планини. Хаджи приел своето житейско разочарование и дори го обикнал. И на ум не му идвало да търси нещо по-добро. А Хасан считал, че към него се отнасят несправедливо, че винаги е жертва и заслужава по-добро.
Разбрах, че желанието за малко и усещането за ситост е свързано с потребностите. Потребностите определят диаметъра на човешкия стомах. Добре, но ако диаметърът на човешкия стомах се увеличи, той ще продължи ли да се чувства удовлетворен? Казах на Хасан: „Вземи Хаджи и елате у нас. Довечера сте мои гости.“ От радост той дори не попита за причината, съгласи се. Ако бях казал да дойде утре и да ми стане съдружник 50/50, щеше да се съгласи по същия начин. Защото смяташе, че заслужава всичко това. Но Хаджи щеше да попита защо.
Като размислих над тази причина, подготвих един факт – причината за моята покана е да благодаря на тези хора, че промениха моите житейски възгледи; научиха ме, че трябва да изживееш живота си по-удовлетворено и справедливо. Когато бръснарят Хасан предал поканата ми на зет си Хаджи, последвала реакцията, която предвиждах. Хаджи не разбрал що за причина за покана е това, но Хасан го притиснал и казал, че е срамота да отказват покана в знак на благодарност. Посрещнах ги в прилична кръчма – не от тези, в които се навъртат хулигани и нехранимайковци, и работят мрачни селски моми. Тук идваше висшето по доходи и образование общество. Работничките бяха от бившите съветски републики и от бившия Източен блок. Идваха като танцьорки и танцуваха много хубаво. Естествено, ако клиентите поискат, обслужваха и масите. Беше забранено да ги докосваш. Докато платиш пиенето, седят, после стават. Общуването с тях за пари е забранено. Ако се случи такова нещо, е само със знанието на собственика на заведението, който държи паспортите им в залог, и то на много висока цена. По тази причина любовта на клиентите беше предимно платонична.
Нямат предел инвестициите на човек във вещи, които никога няма да притежава. Гладът поради недостъпност е огромен, стомахът се разширява. Стремежът ти към онова, което не можеш да получиш, е безкраен. Това, което не можеш да получиш, става по-голямо в очите ти, става нещо друго, точно като за теб. Но получиш ли го веднъж, разбираш, че не е това, за което си жадувал, и не си удовлетворен. Просто искаш да получиш нещо, а се оказва, че жадуваш за повече. Накратко, храната на страстта не дава никакъв резултат.
В този ден здраво се повеселихме в кръчмата. Аз платих сметката. Повиках на масата най-красивите жени и те цяла вечер седяха с нас. Помолих една унгарка, която срамежливо разглеждаше Хаджи, да остане с нас до сутринта. Те хубаво си поприказваха. На другата седмица отново поканих Хасан и Хаджи в същото заведение.
Впрочем, моите мебели бяха готови, Хаджи започна да ги монтира. Гьокхан идваше заедно с него и четеше книгите от моята библиотека, които му харесваха. Няколко пъти им казах да вземат със себе си Неджат и Ниязи, но те бяха още малки, щеше да им е скучно и искаха при мама. Виж, да доведат и г-жа Хаджер, не им казах. От този момент нататък повечето си вечери прекарвах заедно с бръснаря Хасан и дърводелеца Хаджи в кръчмата. Няма да ви лъжа, беше ми весело.
След известно време, както сами разбирате, това дуо ми омръзна. Казах им, че имам работа, но те ако искат, могат да отидат без мен и пак ще бъдат мои гости. Хаджи се влюби в унгарката Марина. И тъй като не можеше да я види никъде извън заведението, ходеше там при всяка възможност. След месец сложих лимит на разходите. В кръчмата им дадох да разберат, че двамата могат да седят примерно около час, за който ще платя. След още няколко месеца напълно прекратих плащането.
Дойде време за отчитане на резултатите. Диаметърът на стомаха на Хаджи се беше увеличил, разочарованията бяха проникнали в плътта му. Да видим сега, ще успее ли да разбере, че вече е сит?
Веднъж, докато недоспалият Хаджи вземаше мерки за резбованата врата, която току-що бях поръчал, чух Гьокхан да диша на пресекулки в библиотеката. Отидох при него и видях, че плаче. Погалих го по главата, попитах го какво има, а той каза, че баща му вече не бил като преди, харчел всичко изкарано извън къщи и се отнасял зле с майка му. Майка му от мъка забравяла да яде, в крайна сметка се разболяла, а снощи умряла – ми съобщи той, ридаейки. Като свършат работата у нас, отивали на погребение.
Замръзнах от изненада. Този човек Хаджи, на когото жена му вчера беше починала, тази сутрин беше дошъл да взема мерки у нас. Започнах да успокоявам Гьокхан. „Сега майка ти ни гледа от небето. Смъртта не е краят. Този живот е само едно изпитание“ – утешавах го аз с такива стандартни фрази. Подейства. Гьокхан малко се успокои. Явно стомахът на Хаджи се беше разширил до опустяване на сърцето му. Значи в него си е живял един потискан глад. Разплаканият Гьокхан ме прегърна. „Добре че си ти, чичо Бирол. Ти даде крила на семейството ни. Много хубаво се отнасяш с мен, обичам те. Само тук, в твоя дом се чувствам щастлив. Благодаря ти.“ Отдръпнах се от него. На вратата се поколебах. Хванах се за рамката и се обърнах към него: „Гьокхан, аз научих баща ти да ходи по кръчмите.“ Гьокхан се вцепени. „Махай се, момче!“ – изревах. В отговор на виковете ми дойде Хаджи. Изгоних и двамата. Прислужникът ми Рефик ги изкара навън.
Когато Гьокхан ми каза онези хубави думи, не издържах и скочих. Докато излизах от стаята, ми се струваше, че се разболявам. Усещах, че от срам ще падна на колене. Моят глад беше за чужд живот, който не ми принадлежи. Стомахът на моето същество се беше разраснал до пустош. Отначало се чувствах сит. За първи път, макар в чинията ми да имаше още ядене, аз исках вече да спра. Това е то да си сит, нали?
____________________
Забележка от автора: Този разказ е вдъхновен от разказа на Енгин Акюрек „Стаята на сина“.
Както вероятно разбрахте, в бр. 54 на списание Kafasına göre, има и разказ от Бурак Тамдоан.
Ето и превод от Barisea, с благодарност.
ТЕЗИСИ НА НАСИЩАНЕТО
Бурак Тамдоан
Kafasına Göre, 54
Странно ми е, когато хората кажат „сит съм вече“, и се облегнат назад. По какво разбират, че са сити? Естествено, когато стомахът ми е пълен, и аз знам, че повече не мога да ям. Но все пак спирам, не защото не искам да ям, а защото стомахът ми не може да побере повече. Но тези които казват „сит съм вече“, нямат това предвид.
Винаги и навсякъде съм казвал, че проблемът с насищането е културен проблем. Но колкото и да ми се е искало да го проуча, никога не съм имал тази възможност.
Бръснарят ме помоли да си наведа главата напред, за да ми обере врата, но аз не можах; бях безпомощен. Заради теглото си имам два слоя плът на врата и за да го обръсна, накланям глава назад. След няколко опита, раздразнен от чувството за безпомощност, извиках: „Как да се наведа, като още не съм смлял това, което изядох!“
Това беше в неделя. Приключих със закуската и както правя винаги, се облегнах назад и отпуснах една дупка на колана. Изпих една газирана вода да облекча храносмилането. Разбира се, срещайки газираната вода, натъпканият догоре стомах се разду още повече. След това киселината подейства и последваха няколко шумни оригвания. Точно в този миг на вратата ми се позвъни. Влезе моят прислужник Рефик. Каза: „Пристигна новият ти бръснар с помощника си, шефе.“ А беше едва 9,45. Според мен, подраняването по нищо не се различава от закъснението. Във втория случай караш човека да чака, а в първия го заварваш неподготвен. И двете са лошо нещо. И двата случая са нахлуване в личното пространство. Никой няма право да се намесва така в житейския ритъм на друг. Ако сега кажа да изчакат до уречения час, ще почнат да нервничат, че ги карам да чакат втори път. Не, уважаеми, моят ден си има график. Наложи се да ги пусна, преди да съм смлял храната.
Човекът е добър бръснар, нямам нищо против него. За един мъж изборът на бръснар е точно толкова важен, колкото и изборът на съпруга. Има мъже, които не могат да си намерят нито едното, нито другото. Наличието на пари само разширява възможностите и броя на опитите да си намерите жена, например, но както казах, пак има хора, които не могат да си намерят. В този ден първо нахоках бръснаря, а после го успокоих с един хубав чай, тъй като в плановете ми не влизаше да го обиждам. Отправих предупреждението си под формата на комплимент: „Ти си много добър бръснар, но трябва да обърнеш внимание и на времето.“ Когато смущението му утихна, го помолих да си тръгне. Той нареди на чирака да събере инструментите и излезе. Младежът, който наблюдаваше всичко мълчаливо, събра ножиците и помадите, и тръгна към вратата, но аз го спрях: „Какво има, младежо? Защо продължаваш да ме гледаш така изпод вежди?“ Юноша, видимо на 15-16 години, мустаците под носа му приличат на нарисувани, отговаря ми със заекване: „Не е моя работа, но татко казва, че с възрастта не е добре да се яде толкова много.“ Този разговор ми хареса. Усмихнах се, когато ми каза, че ако тялото на човек казва „стига, не мога да ям повече“, той трябва да спре.
Както вече казах, аз такава информация нямах. Попитах: „Може ли човек да разбере, че е сит по това, че стомахът му е надут и претъпкан? Например, ако в чинията има още храна, или има още много други храни, които можеш да изядеш, казваш ли, че си сит и захвърляш яденето?“ Той отговори: „Разбира се, ако съм сит, аз преставам да ям. Баща ми, например, не докосва нищо излишно, взема само колкото му трябва; предупреждава и нас да правим така.“ Попитах го как се казва, оказа се, че името му е Гьокхан. През лятната ваканция работел като чирак-бръснар при вуйчо си Хасан. Не можех да реша за себе си дали искам да бъда на мястото на Гьокхан или на неговия баща. Да бъда като тях не значеше да виждам света през техните очи, просто исках да бъда като тях. В един миг ми се прииска да бъда като тях.
Ако такова нещо като ситост съществуваше, исках да го изпитам. Аз съм образован човек. От богато семейство. Учил съм в най-добрите училища. Хранил съм се добре. Носил съм качествени неща. Само че, теми като грижа за себе си, разбиране на себе си и съчувствие са изцяло обвързани със структурата на семейството, а структурата на семейството, разбира се, е обвързана с културата, вярванията и политическата структура, към които принадлежи това семейство. От моето семейство аз съм научил, че само бедняците са длъжни да бъдат непретенциозни. Беднякът е мръсен по природа. Неговата история започва с изгонването от рая. Той се насища, сит е във всяко отношение, осъзнава своята ситост. Не казвам, че не трябва да иска нищо. Казвам, че това го предпазва да иска повече. Казвам, че го прави доброволно. Да ядеш, да любиш, да се обличаш хубаво, да посещаваш разкошни места, да изкарваш повече. Това са нещата, които ти осигуряват среда – кога разбираш, че имаш достатъчно от тях?
Гьокхан много ми хареса. По-късно се запознах и с баща му г-н Хаджи. Той беше много добър дърводелец. Смятаха го за един от най-добрите в Анкара. Веднъж казах на бръснаря Хасан: „Доведи ми зет си Хаджи да ми направи някои мебели, нека дойде да вземе размерите.“ Хаджи дойде. Оказа се скромен и общителен човек. Но мен най-много ме интересуваше неговата умереност. Направих много поръчки за мебели при него. Каквато и цена да кажеше, аз му предлагах двойно. Единственото, което исках, беше да зареже всички останали поръчки и да направи първо моите. Той ми казваше: „Не може така. Всички си чакат поръчките. Дал съм дума на хората. Освен това, казах ви колко струва работата ми, няма нужда да ми плащате повече. Да взема повече ще бъде кражба.“ Кражба? „Аз предлагам да дам повече, ти нищо не ми крадеш“ – отговарях. „Извинете господине, но аз не съм просяк“ – отрязваше ме той.
От бръснаря Хасан получих информация за семейството. Хаджи имаше трима синове – Гьокхан, Неджат и Ниязи, а жена му Хаджер, тоест голямата сестра на Хасан, беше също така непретенциозна като самия Хаджи; според неговите думи, Хаджи и Хасан се запознали по време на казармата. И след нея не престанали да общуват. Често си ходели на гости. Веднъж Хаджи казал: „Хасан, ако разрешиш, ще дойда да поискам сестра ти.“ Хасан отговорил: „За мен ще бъде чест“. Хаджи бил влюбен в по-голямата сестра Хюсние.
Но когато отишъл да я иска, при запознанството със семейството чул изречението: „А това е Кемал, мъжът на нашата Хюсние.“ И за дълго застинал на място. После, за да не се опозори, поискал малката сестра Хаджер. Оженили се. Бръснарят Хасан научил тази история от Хаджи след много години на сюнета на Гьокхан, когато и двамата били пияни. Бръснарят Хасан много обичаше да говори. Достатъчно беше малко да го насърчиш по някоя тема, по която искаш да говори, и той ще продължи, докато не го спреш.
Разбрах, че Хасан е любител на кръчмите. Даже няколко пъти се налагало Хаджи да му плаща вересиите. Хаджи си имаше своя мъничък живот и можеше да е доволен от малко, но Хасан не беше доволен от нищо, което имаше; за жалката си заплата на бръснар премествал планини. Хаджи приел своето житейско разочарование и дори го обикнал. И на ум не му идвало да търси нещо по-добро. А Хасан считал, че към него се отнасят несправедливо, че винаги е жертва и заслужава по-добро.
Разбрах, че желанието за малко и усещането за ситост е свързано с потребностите. Потребностите определят диаметъра на човешкия стомах. Добре, но ако диаметърът на човешкия стомах се увеличи, той ще продължи ли да се чувства удовлетворен? Казах на Хасан: „Вземи Хаджи и елате у нас. Довечера сте мои гости.“ От радост той дори не попита за причината, съгласи се. Ако бях казал да дойде утре и да ми стане съдружник 50/50, щеше да се съгласи по същия начин. Защото смяташе, че заслужава всичко това. Но Хаджи щеше да попита защо.
Като размислих над тази причина, подготвих един факт – причината за моята покана е да благодаря на тези хора, че промениха моите житейски възгледи; научиха ме, че трябва да изживееш живота си по-удовлетворено и справедливо. Когато бръснарят Хасан предал поканата ми на зет си Хаджи, последвала реакцията, която предвиждах. Хаджи не разбрал що за причина за покана е това, но Хасан го притиснал и казал, че е срамота да отказват покана в знак на благодарност. Посрещнах ги в прилична кръчма – не от тези, в които се навъртат хулигани и нехранимайковци, и работят мрачни селски моми. Тук идваше висшето по доходи и образование общество. Работничките бяха от бившите съветски републики и от бившия Източен блок. Идваха като танцьорки и танцуваха много хубаво. Естествено, ако клиентите поискат, обслужваха и масите. Беше забранено да ги докосваш. Докато платиш пиенето, седят, после стават. Общуването с тях за пари е забранено. Ако се случи такова нещо, е само със знанието на собственика на заведението, който държи паспортите им в залог, и то на много висока цена. По тази причина любовта на клиентите беше предимно платонична.
Нямат предел инвестициите на човек във вещи, които никога няма да притежава. Гладът поради недостъпност е огромен, стомахът се разширява. Стремежът ти към онова, което не можеш да получиш, е безкраен. Това, което не можеш да получиш, става по-голямо в очите ти, става нещо друго, точно като за теб. Но получиш ли го веднъж, разбираш, че не е това, за което си жадувал, и не си удовлетворен. Просто искаш да получиш нещо, а се оказва, че жадуваш за повече. Накратко, храната на страстта не дава никакъв резултат.
В този ден здраво се повеселихме в кръчмата. Аз платих сметката. Повиках на масата най-красивите жени и те цяла вечер седяха с нас. Помолих една унгарка, която срамежливо разглеждаше Хаджи, да остане с нас до сутринта. Те хубаво си поприказваха. На другата седмица отново поканих Хасан и Хаджи в същото заведение.
Впрочем, моите мебели бяха готови, Хаджи започна да ги монтира. Гьокхан идваше заедно с него и четеше книгите от моята библиотека, които му харесваха. Няколко пъти им казах да вземат със себе си Неджат и Ниязи, но те бяха още малки, щеше да им е скучно и искаха при мама. Виж, да доведат и г-жа Хаджер, не им казах. От този момент нататък повечето си вечери прекарвах заедно с бръснаря Хасан и дърводелеца Хаджи в кръчмата. Няма да ви лъжа, беше ми весело.
След известно време, както сами разбирате, това дуо ми омръзна. Казах им, че имам работа, но те ако искат, могат да отидат без мен и пак ще бъдат мои гости. Хаджи се влюби в унгарката Марина. И тъй като не можеше да я види никъде извън заведението, ходеше там при всяка възможност. След месец сложих лимит на разходите. В кръчмата им дадох да разберат, че двамата могат да седят примерно около час, за който ще платя. След още няколко месеца напълно прекратих плащането.
Дойде време за отчитане на резултатите. Диаметърът на стомаха на Хаджи се беше увеличил, разочарованията бяха проникнали в плътта му. Да видим сега, ще успее ли да разбере, че вече е сит?
Веднъж, докато недоспалият Хаджи вземаше мерки за резбованата врата, която току-що бях поръчал, чух Гьокхан да диша на пресекулки в библиотеката. Отидох при него и видях, че плаче. Погалих го по главата, попитах го какво има, а той каза, че баща му вече не бил като преди, харчел всичко изкарано извън къщи и се отнасял зле с майка му. Майка му от мъка забравяла да яде, в крайна сметка се разболяла, а снощи умряла – ми съобщи той, ридаейки. Като свършат работата у нас, отивали на погребение.
Замръзнах от изненада. Този човек Хаджи, на когото жена му вчера беше починала, тази сутрин беше дошъл да взема мерки у нас. Започнах да успокоявам Гьокхан. „Сега майка ти ни гледа от небето. Смъртта не е краят. Този живот е само едно изпитание“ – утешавах го аз с такива стандартни фрази. Подейства. Гьокхан малко се успокои. Явно стомахът на Хаджи се беше разширил до опустяване на сърцето му. Значи в него си е живял един потискан глад. Разплаканият Гьокхан ме прегърна. „Добре че си ти, чичо Бирол. Ти даде крила на семейството ни. Много хубаво се отнасяш с мен, обичам те. Само тук, в твоя дом се чувствам щастлив. Благодаря ти.“ Отдръпнах се от него. На вратата се поколебах. Хванах се за рамката и се обърнах към него: „Гьокхан, аз научих баща ти да ходи по кръчмите.“ Гьокхан се вцепени. „Махай се, момче!“ – изревах. В отговор на виковете ми дойде Хаджи. Изгоних и двамата. Прислужникът ми Рефик ги изкара навън.
Когато Гьокхан ми каза онези хубави думи, не издържах и скочих. Докато излизах от стаята, ми се струваше, че се разболявам. Усещах, че от срам ще падна на колене. Моят глад беше за чужд живот, който не ми принадлежи. Стомахът на моето същество се беше разраснал до пустош. Отначало се чувствах сит. За първи път, макар в чинията ми да имаше още ядене, аз исках вече да спра. Това е то да си сит, нали?
____________________
Забележка от автора: Този разказ е вдъхновен от разказа на Енгин Акюрек „Стаята на сина“.
Благодаря за превода на разказа
Интересен стил на писане има и Бурак. Толкова много символизъм има във всичко написано.
Какво е наистина да си "сит" - да имаш точно толкова колкото ти е необходимо. Така е завъртял понятието ситост в буквалния смисъл /да се нахраниш/ и онази другата ситост която се изразява в това да вземеш от живота толкова колкото ти е нужно.
И дали "бедните" по-добре могат да управляват този процес, отколкото да речем "богатите", като бедни и богати също е условно казано.
Възхищавам се на хора, които толкова добре могат да боравят с думите - Енгин, а сега и Бурак доказва същото.
Уж написаното звучи лесно смилаемо като четиво, но като се замисли човек - колко скрити неща може да открие сам за себе си.
На прима виста ми излиза един пример и бързам да уточня, че не съм аз лицето. Въпросното лице започва да има повече доходи и започва да купува неща, които му харесват, но в крайна сметка има много такива които е купил преди. Натрупва огромен куп/хайде да речем дрехи или обувки/ които ще облече и обуе по един път, ще е дал куп пари за тях, но те няма да са му необходими всичките наведнъж. След като можеш да си живееш с два чифта обувки, защо са ти двадесет? Човек трябва да успее да овладее "изкуството" да се засища с по-малкото. И да бъде щастлив с него. Отнася се за всички аспекти от живота.
Аз така разбирам написаното от Бурак.
Ако вие разбирате нещо друго - казвайте.
А аз разбирам ,,ситостта,, в умението сам да си сложиш граница,между необходимото и достатъчно и лакомията и презареждането.Дали ще са имоти ,пари ,власт ,храна или дрехи,няма значение,всеки сам за себе си решава кога е сит.Но е важно да знае и да спре,да се засити ,а не да е ненаситен.
