И тук не говоря за онази видната - да се изнесеш от семейното гнездо, да започнеш работа, да се издържаш сам, да разчиташ на себе си. Не, говоря за емоционалната еманципация, с която аз лично имам проблем. Може би съм малцинство, защото повечето хора още в тийн възраст успяват чрез младежкия бунт да се “отделят” от родителската сянка и авторитет, но аз не го направих.
Кога човек се чувства напълно независим, кога спира да мисли как да угоди на близките и да не мисли за тяхното мнение относно неговите лични избори, кога и как заживява за себе си без страх? На ръба на този скок към свободата съм, но не мога да го направя заради много страхове.
Ако си имал по-властен родител, който се налага и не признава лични граници, е много трудно.
P.S. Иска ми се да направя всичко зряло и цивилизовано, но съм скована от страхове. Една от причините да не съм имала никога сериозна връзка е страха как ще приемат нашите мъжа, с когото излизам.
Не искам да хвърлям кал по никого, освен себе си. Сега дори четох за “емоционална зависимост” в отношенията и мислех, че по-скоро родителите ми имат такава, но всъщност съм аз, аз имам такъв проблем.