💫 Ханде Ерчел и Керем Бюрсин 💫 след "Друг човек" и "Ако обичаш силно" /Тема 32/

Имахме много приятен разговор с режисьора Cuneyt Karakus за поетичното пътешествие на филма „Eflatun“, който скоро ще бъде пуснат по кината.

Първо, ще се радваме да чуем от вас за историята на филма. Как се роди Eflatun и защо искахте да представите такава история на обществеността?

Мисля, че ако ме попитат какво е нещо, което не принадлежи на никого, бих отговорил с емоции. Страх, мъка, спокойствие, любов, ревност, въпреки че са твърде много за изброяване, общо взето всички те са емоции... първото нещо, към което се стремя, когато пиша сценарий, е емоцията. Това е чувството, което ще продължи в нас, докато гледаме филма и след като го гледаме. Това, което проследих в „Ефлатун” е дали можем да се влюбим в някой, чийто глас сме чували. Бих казал, че исках да дам на публиката моя главен герой, който да предаде това усещане.

Работили сте с Ирем Halvacioglu и Kerem Bürsin. Как започна вашето пътуване, какъв беше подготвителният процес и какви изненади претърпяхте, докато създавахте историята заедно?

На първата среща с кастинг директора Селим (Бахар) му казах, че искам различен актьорски състав. От друга страна, исках очите на жена с увредено зрение да ни позволят да видим най-тайните чувства на друг човек, а гласът на актьора, който ще изиграе Офлаз, в когото се влюбва, имаше много приятен тембър . Селим е един от най-успешните кастинг директори в Турция и той ми намери както двамата ми главни герои, така и други ценни актьори, които създадоха мрежата от истории.

Връщайки се към Ефлатун и Офлаз, Ирем и Керем, които ще ги изобразяват, пожелаха да участват във филма веднага щом прочетоха сценария. Тъй като графиците ни съвпадаха, оставаше да започнем репетициите възможно най-скоро. Интересно съвпадение беше, че Ирем има семеен приятел с увредено зрение. Точно както годините работа с хора с увреждания ме улесниха да напиша героя на Ефлатун, присъствието на семеен приятел и фактът, че тя е много добра актриса, позволиха на Ирем да съживи Ефлатун от плът и кръв. От друга страна, цветът на гласа на Керем винаги ми е бил много впечатляващ. Хармонията на този глас прави ситуацията реална, когато Ефлатун се влюбва в гласа му, без да го вижда. По време на предварителното обучение, лещите, които Ирем носеше, за да й попречат да вижда, и живота й като човек с увредено зрение от време на време; Способността на Керем да интернализира сценария, в допълнение към актьорската игра, ме накара да се чувствам много комфортно. Всъщност по време на предпродукцията разказах на Керем един спомен от моето детство, когато създавах героя на Офлаз, и Керем наистина искаше този спомен да бъде включен във филма. Написах сцената няколко дни преди снимките и я добавих към филма. Тази сцена, която с удоволствие снимах и гледах, беше оценена и от публиката и се превърна в една от най-любимите сцени във филма. Но каква е тази сцена, засега ще я оставим в тайна.

Филмът "Като поезия"

Когато гледах филма за първи път, почувствах, че е "филм като стихотворение". Кадрите, разказът, визуалните изображения ме накараха да се почувствам сякаш гледам стихотворение, което оживява от началото до края. Поставихте ли си такава цел или резултатът се получи спонтанно?

Мога да кажа, че последвах това чувство. Защото сред бележките на режисьора, които направих за себе си, беше това: „Направете филм като стихотворение.“ Може би някой ден, ако напиша книга, наречена „Пътешествията на Платон“, бих искал да намеря тази бележка и да я добавя към книгата. Връщайки се към усещането за поезия, смятам, че „поезията“ изглежда много лесна за изпълнение, но когато не е дестилирана, има усещане за непълнота или излишност. Как може езикът на един филм, впечатлението и усещането, което оставя у зрителя, да прилича на стихотворение, какво трябва да се направи или да не се направи, за да изглежда като стихотворение? Мисля, че намерих отговора в спокойствието. Усещането, което получаваме от хайку, може да е смисълът, оставен след нас от историята на Саит Фаик... Въпреки че филмът се развива в началото на 2000-те, той ни кара да проследим поведението и моделите на реч от по-древни времена. Местата, които поддържат това усещане, използването на цвят и звук, анимационните кадри, които стават черни, когато искам да бъда независим от местоположението, тези, които изграждаме, без да прекъсваме връзката с местоположението... Мисля, че всичко идва от че отделихме време, усвоихме и до известна степен последвахме усещането за завършеност. Но трябваше да допълваме всичко с добра актьорска игра. Героят, изигран от Irem, е герой, който лесно може да бъде типизиран. Но тя играе толкова добре, че много зрители на прожекциите в Япония смятат, че Ирем е истински човек с увредено зрение. От друга страна, Офлаз на Керем е интроверт, който се фокусира върху образите в снимките, които прави. Тази роля трябваше да се играе по много балансиран начин. Керем намери този баланс много добре и се справи много умело с ролята. Мисля, че най-голямата причина публиката да хареса толкова много филма беше правдоподобността на историята и героите в сценария.

Жълтият чадър е много важен в тази история. Ако можете да обясните, без да разваляте много, бих искал да попитам защо жълто?

В известен смисъл жълтият чадър е връзка, мост между Офлаз и Ефлатун. От друга страна, чадърите са много естетически издържани предмети. Мисля, че тази форма има семантично значение - защитна, всеобхватна, непозволяваща на външния и вътрешния свят да си пречат. Жълтият цвят символизира есента, тъгата, очакването и, разбира се, любовта...

Поетична визуалност

Филмът включва много впечатляваща анимация. Защо избрахте точно тези анимации и как смятате, че те ще допълнят филма? Можем ли да говорим и за създателя на анимация?

Аз съм от тези, които вярват, че хората с увредено зрение виждат. Това, че тяхното зрение е различно от нашето, не означава, че не виждат. Затова от самото начало на работата по сценария отделих много време на това как вижда човек с увредено зрение. Понякога се опитвах да разбера това, като слушах у дома само с ушите си, понякога като пипах и си представях стени и предмети. В крайна сметка стигнах до извода, че звуците и докосването трябва да се пренесат върху изображението. Исках да създам въображаеми сцени, които могат да бъдат докоснати като стена, с визуална интензивност, която се увеличава и намалява в зависимост от интензивността на звука. Лицето, което се появява при докосване, движещите се картини, които трептят, или птицата Тугрул, която се появява на стената и маха с криле... Всички те трябва да имат усещане между платното и повърхността на стената... За това реших че стилът на анимацията трябва да изглежда като маслена живопис. За щастие имах до себе си човек, който беше готов да понесе всички тези неприятности. Особено внимание заслужава Ягмур (Картал). Защото трябваше да положа много усилия, за да накарам Ягмур да направи това, което съм написал в сценария, а и тя подписа работата, която продължи няколко месеца. Ягмур го направи както исках, използвайки техника за рисуване кадър по кадър, за да създаде ефект на маслена живопис. Разбира се, във филма има много сцени, в които се използват специални ефекти в допълнение към анимационните сцени. Под ръководството на Yagmur и Hussein (Chay) се справихме със сезонния преход, сцената в коридора и много други сцени със сложни ефекти. Работата на Хюсеин беше невероятна, особено в сезонната преходна сцена, която се промени в един кадър. За мен беше много важно получената сцена да е компетентна и плавна. Мисля, че успяхме. Говорейки за анимация и ефекти, позволете ми да добавя следното: на японската прожекция на Eflatun публиката изрази възхищението си от креативността на анимационните сцени. Бяхме много доволни да чуем тази похвала в едно от родните места на анимацията, Япония.

Целта е филмът да бъде достъпен

Знам, че за вас е много важно да направите филма достъпен за по-широка публика. Много е важно един филм да е достъпен, особено когато разказва историята на жена със зрителни увреждания... Какви стъпки предприемате, за да постигнете това и как смятате да направите филма достъпен за всички?

Това е точно това. Имам цел - да предам начина на живот на хората с увредено зрение както на хора без физически и умствени увреждания, така и на всички хора с увреждания, особено на хората с увредено зрение. Имаме план да представим филма в цялата страна на хора с увреждания, които не могат да гледат филма в киносалон или имат затруднения с достъпа до него, било то чрез покана или чрез наши собствени инициативи. Това беше една от основните ми цели от деня, в който започнах да пиша сценария. По тази причина е изготвена версия на филма със субтитри на турски за хора с увреден слух, а за хора с увредено зрение ще бъде изготвена и описателна версия. По време на предишните си художествени изследвания на проблемите с уврежданията разбрах, че ние като режисьори трябва да направим повече, за да направим страната ни по-приятелска към хората с увреждания. Както казах, надявам се, че чрез културни и социални събития можем да достигнем до десетки хиляди киномани с увреждания и дори хора с увредено зрение, които никога през живота си не са гледали филм на екран.

Искате ли да ни разкажете малко за фестивалния път на филма?

Процесът на завършване на работата по Eflatun съвпадна с пандемията. Много фестивали не се състояха, бяха отложени или се проведоха онлайн. Тъй като не искахме филмът ни да участва в онлайн фестивали, бяхме по-селективни и предпочетохме да участваме във физически фестивали. „Eflâtun“ е показван на важни фестивали в Турция и чужбина, получавайки специални покани и награди. Сред тези награди за нас беше особено удоволствие да получим специалната награда на публиката.