Енгин ни напомни за себе си!
На своя профил в ИИ
- Публикувана: 29 апр. 2024, 19:18 ч.
- Последно мнение: 16 юли 2024, 14:07 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 435
Здравейте! Къде и кога може да се гледа втория сезон на сериала с Туба? Гледах първи сезон и много ми хареса!
Привет.
Знам, че обичате Туба, затова реших да споделя фрагмента от втория сезон на Маслиново дърво. Ако проявявате интерес, аз ще го гледам.
Туба е много красива, какно винаги, с Айтач са огън. 🤩
Знам, че обичате Туба, затова реших да споделя фрагмента от втория сезон на Маслиново дърво. Ако проявявате интерес, аз ще го гледам.
Туба е много красива, какно винаги, с Айтач са огън. 🤩
Добро утро момичета
Хубав и спокоен неделен ден!
Sylvette
най-пълна информация в темата на Туба! Това е трейлър към втори сезон, но къде и кога ще ксе излъчва, кой ще го превежда - там ще ти отговорят.Да пием по кафе и да си захващаме задачите за днес. Лично аз отивам на работа.
Заповядайте историята на Енгин в бр. 57 на списанието.
Превод Barisea, с благодарност.
ЛОША МИРИЗМА
Kafasına göre, 57
Kötu koku
„Може би, домът на човек е не място,
а просто неизбежна безусловност.“
Джеймс Болдуин
Бояджията галеше стената с валяка, напоен с вар, все едно бавачка с напукани ръце сменяше пелена на новородено, и с носа си опитваше да определи източника на миризмата. Мама дишаше дълбоко и обикаляше стаята, а татко, застанал до бояджията, нервно и отривисто изпускаше вдишания въздух. В къщата имаше някаква трудна за описание миризма, която усещаха всички, освен мен. Моят нос беше неспособен да подаде на незрелия ми мозък необходимите сигнали.
Къщата беше пребоядисана три пъти, обработена с химикали, старите мебели и всичко съмнително от миналото изхвърлено. От три месеца никой не бе стъпвал у нас. Онези, които идваха от любопитство да видят изчезнала ли е миризмата, стискаха носове, опитваха се да надвият гаденето стаено в гърлата им, чакащо подходящ момент да се излее навън, и ни поздравяваха от вратата. Нашите сметнаха, че имам проблем с обонянието, водеха ме от лекар на лекар, правеха ми изследвания, снимаха ме на рентген, приемаха съвети от роднини и приятели, но моят нос не усещаше лошата миризма. Онези, които мислеха, че играя някакъв номер или лъжа, след като дойдеха у нас и усетеха миризмата, с която шега не биваше, си променяха мнението за мен.
Татко почна да търси друга къща, а ние няколко месеца живяхме у роднини. Ако около къщата ни нямаше двор, съседната община щеше да я запечата и прати на бунището в Мамак. Моят нос, който изобщо не долавяше гадната миризма вкъщи, в момента, в който прекрачеше прага, долавяше всички миризми навън и дори ги различаваше по цвят. Имах проблем единствено с лошата миризма у дома, която усещаха всички...
В отчаянието си татко закачи на входа табела „продава се“. Ако купувачът беше готов да срине къщата до основи, да я измие със сапун и дезинфекцира, щеше да му остане единствено да убеди жителите на квартала. Появеше ли се някой желаещ да я купи, иззад ъгъла веднага надничаше глава: „Ох, уважаеми господине, под тази къща има гробница... не, уважаеми господине, дори напълно да я сринете и построите отново, няма да има никакъв ефект... в момента, уважаеми господине, проблемът не е в миризмата, а в това, че никой не знае откъде идва.“ Всяка седмица татко сваляше малко цената на къщата и макар да ни трябваха пари, беше готов да я продаде на безценица. С парите от продажбата щяхме да си купим друга къща без миризма, най-вероятно по-малка. Ние бяхме собственици на имот, за нас беше неприемливо да живеем в съборетини под наем като някакви бездомници.
Ако не бях само на шест години, може би, нашите щяха да се притеснят от проблема с обонянието ми още повече. Лекарите го обясняваха някак си с психологията, но това обяснение не намери отклик в сърцата на родителите ми. Където и да отидех, аз дишах дълбоко през нос и класифицирах всички миризми. С течение на времето развих тази си способност и усещах, че всяко заведение, предмет, дърво или човек си имаше своя миризма. Миризмите на дърветата и животните бяха сходни, но миризмите на отделните хора не си приличаха. Всяка миризма уловена от носа ми, рисуваше в моето съзнание странни картини. Много бях удивен да видя, че у красивите на вид хора оттенъците варираха от жълто до сиво, а у грозните – в най-красивите оттенъци на синьото. Сякаш миризмите представляваха нашата вътрешна същност, а цветовете – това кои сме отвън. С времето така се усъвършенствах, че само като си представех някакво място, можех да усетя неговата миризма и цвят.
Семейството ми продаде къщата с двора на един предприемач. По този начин ние първо, щяхме да останем в квартала и второ, на мястото на нашата къща с лоша миризма щеше да се издигне нов чист шестетажен блок. Ние щяхме да получим апартамент на втория етаж с две тераси. Щом новината се разчу из квартала, започналите като шепот клюки станаха гръмки. Съседският съд осъди семейството ни, нарушило единството и реда в квартала, на доживотен затвор. Насред квартал от фамилни къщи с дворове щеше да бъде издигната шестетажна сграда. Канехме се да му поднесем подарък – един забит в небето, засенчващ слънцето бетонен чадър.
Имаше и такива, на които очите им светнаха, започнаха да потриват ръце и да се радват на ситуацията. Изчисляваха височината на етажите в съответствие с размера на собствените си дворове, устремени към нов живот пресмятаха стойността на къщите си, редяха се на опашка при баща ми за информация. Неприятната миризма в нашата къща разбуни духовете в квартала и за едни роди мечти, които за други бяха непоносими. Старците ни ругаеха и казваха, че вече няма никаква миризма и тя изобщо не е била непоносима. „Господине, нима ще се простим със своите къщи с дворове и ще почнем да се размножаваме в апартаменти под наем? Така и така сме вече с единия крак в гроба, какво – да изживеем последните си дни в твоята къща? Не, уважаеми, миризмата изчезна, свърши се, не я усещаме вече.“
Кварталът се раздели на две. Минаващите край нашата къща поемаха дълбоко въздух и се опитваха да го изчислят в съответствие с квадратурата на собствените си къщи. Като червей проникнал в ябълка, бъдещата сграда промени целия квартал. Имаше и такива, които обикаляха с ролетки и документи, потвърждаващи правото им на собственост, и търсеха други предприемачи. Кварталното кафене се превърна в малък архитектурен офис. Но местните много бързо разбраха, че когато става въпрос за печалба, бизнесът не подхранва нерентабилни мечти. Всички имаха нелегални местенца, тихомълком разширени дворове и объркана квадратура. Не беше лесно да преглътнат факта, че притежанията им може да се изгубят; мечтите им бяха точно толкова ценни, колкото и изчисленията на предприемача.
Баща ми не безпокоеше съседите, а тихо чакаше, докато всички приемат решението ни. След известно време жителите на квартала почнаха да усещат същото като мен. Чрез познати ни пращаха съобщения, че в къщата ни няма никаква лоша миризма, напротив – направо благоухае и ние трябва да се върнем в нея възможно най-бързо. Появилите се в квартала предприемачи с оферти биваха наругавани с най-грозни думи, не им позволяваха да доближат нашата улица и ги замеряха с камъни отдалеч. Местните събираха пари в кафенето и с общи усилия ремонтираха вонящата ни къща от покрива до основите и оградата на двора. Само и само да не я разрушим и да не забучим шестетажен блок насред квартала.
Баща ми се остави да го убедят и реши да се върнем вкъщи. Когато камионът с вещите ни влезе в квартала, бяхме посрещнати от вълна на радост. От камиона татко отдаваше чест като главнокомандващ на връщане от поход. Аз лежах на леглото си в каросерията и поздравявах старците, размахващи бастуни. Разтоварването на вещите ни от ръка на ръка беше трогателно искрено като в стар турски филм. Всички бяха щастливи, на всички лица грееха усмивки. Слязохме пред обновената си къща развълнувни, под бурни аплодисменти. Никой не получи позив за повръщане, никой не пое дълбоко въздух. Подреждаха нещата ни из къщата под акомпанимента на гласове пълни със смях. Мама, щастлива от завръщането у дома, посочваше кое къде да бъде поставено, а татко одобрително кимаше с глава в отговор на поздравленията.
Аз също се смеех щастливо за новата страница на нашата къща. Прекосих двора и влязох през главния вход. Щом престъпих прага, краката ми залепнаха за земята, не можах да направя нито крачка. Разплаках се насред глъчката от смеещи се гласове. Всички впериха очи в мен, а семейството ми с разтревожени погледи, без да ме пита нищо, се опитваше да разбере какъв е проблемът. Стичащите се от очите ми сълзи докоснаха гласните струни и аз се разридах. Чичо Ахмет, който стоеше в коридора, протегна към мен бастуна си като ръка:
- Какво има? Защо плачеш?
От всички врати надникнаха глави, очакващи с любопитство какво ще кажа. Разширените ми от плача ноздри оцветиха гласа ми с тъга. Подсмръкнах:
- Много лошо мирише.
Всички едновременно се спогледаха и почнаха да дýшат. Усмивките се стопиха, излизащите от носовете свистящи звуци се сляха с позиви за повръщане. Някои дори повърнаха на дивана, стиснаха носове и усти, и изхвърчаха навън. Аз стоях на прага до вратата и плачех. Дъхът ми секна и успях да построя само едно изречение:
- Не, не къщата. Вие миришете.
И музиката към снимката:
https://www.youtube.com/watch?v=IV2hy2FQ_h8
Днес не можем да се оплачем - превод на разказа и стори от Енгин.
Сърдечни благодарности за превода на разказа
Всеки път Енгин ме удивлява с начина и дълбочината на писането си. Тези негови истории с неочакван край винаги пораждат много мисли.
Относно "миризмата" - децата са чисти като душевност и като чисто физическо излъчване, докато възрастните сякаш започват да излъчват отвътре-навън своята същност. Парите не миришели, но алчността? Завистта също понамирисва сериозно. Дали, ако човек се отдаде дори на един порок, няма да излъчва някаква "миризма"?
Толкова надълбоко бръква Енгин в мислите, че разсъждавайки върху написаното си задавам един щекотлив въпрос и с голяма доза надежда си отговарям съответно.
Благодаря ви,за преведения разказ.Както винаги това,което е недоизречено е много по дълбоко от простите думи.Майстор е Енгин с едно обикновено житейско описание ,да стигне и прикове вниманието към по дълбоки и важни неща в животът.Всеки тълкува различно ,усеща различно,така както и всички пресмятат различно,но същността на хората,техните мисли,емоции и стремежи определят средата в която живеем.Една детска душа,която е все още нехваната и непокварена в стремежите на възрастните ,само тя може да различи хубавите аромати от определената воня. Замисляйки се за сегашното световно положение,се питам,дали цялата ни планета не смърди и само тук там виждаш прекрасни цветя но не усещаш миризмата . И определено ако не бе музикалния съпровод на сторите на Енгин, който неизвестно защо предизвика меланхолия и размисъл в мен ,може би не бих се замисляла.
Но и утре е ден,за надежди ,за очакване , за новини,за ухаещи мечти и цветни фантазии.Бъдете усмихнати и позитивни,Добротата привлича добро.
Но и утре е ден,за надежди ,за очакване , за новини,за ухаещи мечти и цветни фантазии.Бъдете усмихнати и позитивни,Добротата привлича добро.
Днес да пием повече вода - като Керем.
Допълвам: https://vk.com/club210963629?fbclid=IwAR1gVEHvjymoTC5K5lTLG4KeL5 … l-210963629_80681
Преди няколко години Санджар Ефеолу беше влюбен в Наре Челеби, дъщеря на уважаван посланик, но социалното неравенство между двете семейства го обрече на провал.
Гледайте вълнуващата история на "Криле на любовта", която идва скоро.
В Украйна ще гледат скоро и "Казвам се Фара", така съобщи дистрибуторската компания.