🎬Ебру Шахин и Акън Акъньозю🎬проекти и колеги🎬Тайната градина с Ебру и Мурат🎬Черно сърце N21

Стихчето и разказът са си мои....понякога пиша за удоволствие. Имам 4 разказа и също толкова стихове, малко съм луда

"Щастието обича тишината"

Хммм, сигурно е вярно, но не винаги и не за всяко щастие.
И сега ще ви разкажа за онова щастие, което колкото е по-шумно, весело, усмихнато и споделено, толкова е по-голямо и заразително.

В средата на годината и след джулайските приключения на морския бряг, във фирмата настъпва времето за планински преживявания.
Не знам, защо и как, но по това време на годината не само слънцето е в най-високата си точка, но желанията на хората за върховни изживявания достигат до точка на кипене, след която нищо не е както преди.
Компанията не правим изключения и затова всяко лято има нещо ново, нещо старо и нещо на заем, за които да си спомняме и разказваме с месеци.

Приключенията заедно са толкова истински, че след като ги преживееш ги слагаш в съкровищницата на сърцето си за живот напред.

Рилските езера ни бяха обещани!

Дата беше определена, маршрута беше начертан (Новото), указанията бяха като за военен поход, участниците бяха добре познати (Старото), времето ясно.
Тръгнахме в 6:00, после всичко е магия с елементи на инквизиция, трагикомедия, нецензурни думи(не остана камък, който да не препсувам), много усмивки и уморени крака.
Пътуването както винаги беше очаквано добре (даже на завоите) и най-накрая направихме слънчогледовите снимки, за които се канехме цяла година назад 🙂
В подножието на лифт "Рилски езера" един юнак вече ни очакваше, така че всичко вървеше по план.
Едната група имаше леко премеждие със спукана гума, което беше преодоляла с мъжко самочувствие, програмистка самоувереност и о, чудо, без технически указания от някой си.
Чинно си изчакахме реда за лифта и след двадесетина минути бяхме на хижа "Рилски езера". Едно девойче ни правеше возенето още по-интересно, защото като млада козичка подскачаше по пътя нагоре със скоростта на лифта.
Стигайки пред хижата започна трагикомедията за мен - качване по каменни стълби с височина на десет годишно момче и ходене по участъци с насипани едри камъни. И не стига каменният кошмар, ами някви хора се опитват да го минат в ритъм, разбираш ли...
Ама то ритъм ли е, козешко катерене ли е не знам, но ми стана толкова уморено и задъхано, че онова миналата година до хижа Мусала ми се стори като разходка в парка.
И докато в мой стил се чудех кой дявол ме е накарал да се правя на дива коза по чукарите се тупнах на един голям камък по встрани от пътеката, за да си почина. Докато седях се чу една хубава македонска музика от хижата, от високото видях едни масички и шезлонги зад нея, представих си един планински рай няколко часа и направо си се отказах от всякви езера.
Обмислих слизането надолу, станах, обръщам се да погледна за последен път нагоре и какво да видя - цялата група седи горе на върха и ме чака. В умората си направо бях забравила, че съм с други хора...Започнах да звъня, за да кажа да продължават напред без мен, писах съобщения белким някой ги види, но ефект нула.
Ами, сега?!
Докато се чудя какво и как, хората горе звънят, отговарям на звъненето и казвам "Продължавайте", те ми отговарят "Връщаме се"...
Шок, ужас, неразбиране, учудване, вълнение, радост, благодарност.....всички емоции в едно!
Дъхът ми спря, сърцето ми щеше да изскочи, сълзи изгаряха очите ми, въздуха засядаше в гърлото, думите нямаха смисъл....
Хора, когато някой се връща за вас не бягайте! Останете, преодолейте себе си, гордостта си, егото си и бъдете благодарни!
Всеки, абсолютно всеки, какъвто и да е, в някакъв момент се оказва сам, слаб, уморен, в невъзможност и само хората, които се връщат от пътя си за него, показват, че слабостта и умората не са постоянни величини.
В такива моменти човек разбира, че нищо не е такова каквото изглежда, че силата ти не стига за всичко и при всеки случай, че трябва да се довериш на приятелите безрезервно и да вярваш, че най-доброто е пред теб. Аз повярвах!
По-късно разбрах, че някои хора сред нас в предишен живот са били самата инквизиция, подозирам, че са били и сред сподвижниците на някой диктатор. Ама от тези с големи души, обичливи сърца и слънчеви усмивки.
И докато си преживявах емоционалната вълна, с помощта на инквизицията се оказах на високото при останалите от групата, където бях посрещната с поздравления за изкачването. Те милите, чакаха кротко, с търпение и дори ми се усмихваха насърчително!
После пътя стана равен, по-лек и доста приятен. Имаше лек ветрец, много слънце, идеална панорама и време за възхита от света около нас. Правихме снимки, смяхме се много, пихме уиски и вървяхме напред.
Скоро наближихме първото езеро, където спряхме за малко, колкото да ми се обясни накъде трябва да тръгна аз, за да стигна до старата хижа и после лифта. И накъде тръгва групата, за да стигнат до най-високите точки езерата "Окото" и "Сълзата".
Разделихме се на една малка пресечна точка между две планински пътеки и аз тръгнах на долу, пък те още нагоре.
Колко трудно или лесно им е било не знам, но знам, че стигнаха и бяха щастливи!
Моето надолу обаче не беше това което си го представях, бързо и лесно, защото като гледах в далечината през дере, хълм и камъни си мислех, че е невъзможна работа.
Ама нали вече бях стигнала до някакво "горе", искам или не искам трябва да стигна до онова което виждах като през девет планини в десета. И както живота не веднъж е показал - няма нищо невъзможно, просто ти трябва повече време, за да стане възможно.
И защото времето си течеше, аз се заех да превръщам невъзможното във възможно, като през това време разглеждах красотата на природата около мен.

Ако си мислите, че беше лесно, не беше!
Отново се катерих по някакви големи камъни, после слизах по други, някакви по-малки камъни се търкаляха под краката ми.
По едно време хвърлих раницата и по някакви гладки скали слизах по задни части.
По-добре мръсен панталон, отколкото счупен крак или глава (все пак ми служи да поддържам равновесие)

Ако си мислите, че беше самотно, не беше!
Никаква самота, по тези каменисти пътеки срещаш всякакви хора.
Едни вървяха и пееха, други маршируваха, трети брояха стъпки, аз оглеждах хора, природа и събирах материал за разказа си.
В едно изречение: Шарен свят от хора!

Ако си мислите, че беше скучно, не беше!
В шареният свят няма никаква вероятност да ти стане скучно.
Пеещата група бяха някакви ентусиасти, които облечени с цветни тениски минаваха по пътеката с приповдигнато настроение.
Маршируващите бяха тридесетина младежи, които имаха за водач един жилав и гледащ под козирката възрастен планинар.
Та този планинар докато маршируваше по скалите и аз им правя път за да минат ме поглежда под козирката и казва "Виеее, накъде?", "На къде може през тези чукари" си мисля, но отговарям послушно, щото тонът му беше строг "Към хижата!"
Тогава той, най-невъзмутимо ми казва "Зааад мен!" Ама точно така разтягаше гласните, както го пиша 🙂 След това "Зааад мен", аз най-покорно отговарям "Слушам, капитане!"
Групата имаше чувство за хумор и в един глас се разсмяха барабар с капитана. И не само, че се смяха, ами ми помогнаха да мина едни скали, които щяха да усетят отново задните ми части, ако не бяха маршируващите.
После някаква жена на връх чукарите ме заговаря и пита не какво да е, ами какъв ми бил парфюма, щото като сме се разминавали била усетила приятен аромат...абе, аланколу, баш на тази пустош ли намери някой да оценява парфюма ми?!
Ама трябва да е готин, щом с цялата жега, прах и мръсотия се носи след мен и даже хората го харесват.
Утре отивам и купувам една кофа, да си имам за дълго време...

И така в малко трудности, много умора, смешни ситуации и интересни хора стигнах най-накрая до заветната цел - хижа "Рилски езера" и лифта.
Не се наложи да чакам, за да дойдат хората от групата, защото юнаците и знаменосецът им ме следваха по петите и не след дълго всички чакаме на лифта за слизане от хижата.
Там, за пореден път бързо забравих началото и клетвите "Никога повече!", за да дам място на въпроса "Кога отново?"
Защото трудностите, умората и предизвикателствата са нищо пред лицето на щастието, приятелството и хубавите преживявания.
Онова "На заем" е енергията за живот, която получаваш от останалите и която трябва да върнеш на някой друг, който има нужда от една искра, едно приятелско рамо и една добра дума.

Слава на Бога, че обещанията се изпълняват!

Трябва да опитате и вие...
20.07.2024 г.
Истории под и около Рилски езера