Аз не гледам камери, Лане. По-скоро виждам като местоположение къде са. Ех, де да можех да гледам и камери... Щеше да е голям купон ама чак дотам не сме я докарали.
- Публикувана: 30 септ. 2024, 20:10 ч.
- Последно мнение: 3 ноем. 2024, 11:53 ч.
Как се отразява липсата на пандемия на ВСО и интимни запознанства? – 10-та beer fest-хелоуинска
Допелче, супер си.
Иначе шаранчета имаше, ама бебета. Зарибявали са язовира и сичкото риба дребосък - червеноперки, таранки, шаранчета. Дребна, ама гладна и кълве ли, кълве, ама Джастев ги пуска да викат дяда си.
Поне си начеса крастата. И той доволен, и рибетата доволни, че са се разминали с тиганя, ем нахранени.
Иначе шаранчета имаше, ама бебета. Зарибявали са язовира и сичкото риба дребосък - червеноперки, таранки, шаранчета. Дребна, ама гладна и кълве ли, кълве, ама Джастев ги пуска да викат дяда си.
Поне си начеса крастата. И той доволен, и рибетата доволни, че са се разминали с тиганя, ем нахранени. 
И аз имам болка за споделяне, но не физическа, а душевна такава.
Средата на юли, прибираме се към България с кола.
Решихме, заради многочасовото висене по границите Унгария-Сърбия и Сърбия-България, да минем за проба през Румъния и от там да влезем по моста Видин-Калафат.
Друга тема е, че въобще не забалязах кога навигацията ме е насочила към "по-бърз" маршрут, влизащ за 50-тина километра в Сърбия, а от там през КПП "Връшка Чука" в България.
Понеже пътувахме за В.Търново на гости на леля ми, която не бях виждал на живо от 2008г, пътя ни водеше към Плевен през Борован (Врачанско), родното село на нея и на баща ми.
По пътя до там се колебаех искам ли да отида да видя къщата, в която съм прекарал не една ваканция през осемдесетте години на миналия век. Последно бях ходил през 2005г., мисля. Обичният ми дядо Георги си отиде от тоя свят на 89 през 2007г, и заради това, че тогава бях на военна мисия в Косово, не можах да го изпратя. Баба не помня, защото съм бил на 1 годинка, когато е починала. Дядо ми живееше с друга жена – баба Николина , която беше едва 15 години по-възрастна от баща ми и която след смъртта на дядо се е върнала в собствената си, недалечна къща.
Знам, че баща ми и леля ми също не бяха ходили поне от 10 години, като през това време са пускали дистанционно човек да живее вътре срещу обещание за поддръжка.
Селото някога беше около 5000 жители (сега видях в Уикито, че понастоящем е 2000 ) и се намира на пресечката на главни пътища в региона Видин – Плевен и Враца - Оряхово. Мислех, че ще си спомня пътя до къщата, но след няколко опита се отказах и по сателитната карта го познах. В спомените ми от някога това беше идеалното място за всякакви игри - поляна 200 на 100м, която беше опасана от тротоар, зад който бяха разположени 20-ина къщи, а в единия ѝ ъгъл някога имаше Наркооп (за младите - хранителните магазини в Народната Република).
Карайки по улицата към споменатата поляна, се чудех защо никой не подрязва клоните на черниците (викахме на плодовете им "дуди" като деца), та улицата от двупосочна е останала на половин ширина. Излизайки на споменатата поляна, първото, което ме прободе беше някогашния Наркооп във вид на тухлени стени с отдавна изпадала мазилка, липсващи дограми, но все още крепяща се върху им бетонова плоча за покрив. Продължавайки през поляната към нашата къща сърцето ми се свиваше все повече, защото на мястото на някогашния тротоар, опасващ всички огради имаше ... гора. От дървета 10см в диаметър...
Вече пред къщата видях, че е сцепена по диагонал, в която цепка можеш да си пъхнеш пръстите. Личеше инак, че е имало присъствие вътре, защото нямаше дървета пред входната врата („вратница“ по боровански), а тревата, стигаща до кръста, е била и утъпквана наскоро.
Вратницата беше полуотворена, като пред нея се поколебах дали искам да вляза. Реших, че щом съд дошъл до там трябва да видя цялата действителност и я избутах докрай. Двора ... някогашния двор от около 3 декара, беше продължение на гората от тротоара. В спомените ми беше разделен на сектори за люцерна, редове с ниски лозички за вино, царевица (още „кукуруз“), дини („любеници“) и пъпеши („дини“) и подредените по целия външен периметър кошери, и където дядо се губеше от светло до тъмно, прибирайки се само за обяд и кратка дрямка. Двора за животни, плевнята и хамбара с толкова интересните ми тогава старовремски инструменти и уреди, като ронилката за царевица, бяха също скрити в растителноста.
В самата къща всички врати и прозорци зееха отворени и счупени, стените бяха почернели и вътре нямаше нищо останало, освен две легла с метални рамки, един скрин (в който помня, че някога имаше много стари семейни снимки, които разглеждах като дете с интерес и помня една на прадядо ми от фронта в Балканската война) и два стола. Гнезда на птици във вътрешните ъгли допълваха картината на разруха. Терасата, която всъщност беше покривната плоча над „стаята за мед“ беше нацепена и рискована за излизане на нея. Полуподземната стая-всекидневна, в която се събирахме понякога цялата рода, дошла на гости, за хранене и където на печката с дърва баба Николина правеше мекици за 10 човека, беше ставала убежище на диви животни. В голямата изба, в която освен безброй компоти, сладка и тенекии с мед имаше и бурета с вино и дървена каца, в която ферментираше гроздето, бяха останали само празни, почупени дървени рафтове с 10см вода по пода.
Разказвайки на дъщеря ми с мъка в сърцето къде какво е било, излязохме от този aпокалипсис и вървейки към колата видяхме, че до нея стоеше възрастна жена с пазарска чанта. Като наближихме ни попита кои сме и какво търсим. Обяснявайки роднинството си и кой кой е разбрахме, че тя живее в съседната къща – единствената, пред която тротоарът беше все още наистина такъв. От цялата група от двадесетина къщи, ограждащи поляната, единствено нейната беше населена. Предаде ми поздравите си към леля ми и баща ми и се разделихме.
После, взел погрешното решение да мина напред през поляната, която си я знаех като идеално чиста и равна, и на която играехме някога футбол, в тревата ѝ не видях някаква дупка, в която тръснах и ударих колата отдолу в скрит камък. Оказа се, че за някакви си 10см съм се разминал със сцепване на картера и тежки поражения.
Сълзи напираха в очите ми на излизане от селото по пътя за Бяла Слатина и се ядосвах, че не запазих непокътнат спомена си за приказното място на щастливи детски лета.
Осъзнавам, че и аз съм един от тези, които с напускането си са допринесли за настоящото състояние на родината и не знам дали и този сблъсък с реалността е допринесъл, но толкова силна носталгия не съм чувствал никога досега.
Средата на юли, прибираме се към България с кола.
Решихме, заради многочасовото висене по границите Унгария-Сърбия и Сърбия-България, да минем за проба през Румъния и от там да влезем по моста Видин-Калафат.
Друга тема е, че въобще не забалязах кога навигацията ме е насочила към "по-бърз" маршрут, влизащ за 50-тина километра в Сърбия, а от там през КПП "Връшка Чука" в България.
Понеже пътувахме за В.Търново на гости на леля ми, която не бях виждал на живо от 2008г, пътя ни водеше към Плевен през Борован (Врачанско), родното село на нея и на баща ми.
По пътя до там се колебаех искам ли да отида да видя къщата, в която съм прекарал не една ваканция през осемдесетте години на миналия век. Последно бях ходил през 2005г., мисля. Обичният ми дядо Георги си отиде от тоя свят на 89 през 2007г, и заради това, че тогава бях на военна мисия в Косово, не можах да го изпратя. Баба не помня, защото съм бил на 1 годинка, когато е починала. Дядо ми живееше с друга жена – баба Николина , която беше едва 15 години по-възрастна от баща ми и която след смъртта на дядо се е върнала в собствената си, недалечна къща.
Знам, че баща ми и леля ми също не бяха ходили поне от 10 години, като през това време са пускали дистанционно човек да живее вътре срещу обещание за поддръжка.
Селото някога беше около 5000 жители (сега видях в Уикито, че понастоящем е 2000 ) и се намира на пресечката на главни пътища в региона Видин – Плевен и Враца - Оряхово. Мислех, че ще си спомня пътя до къщата, но след няколко опита се отказах и по сателитната карта го познах. В спомените ми от някога това беше идеалното място за всякакви игри - поляна 200 на 100м, която беше опасана от тротоар, зад който бяха разположени 20-ина къщи, а в единия ѝ ъгъл някога имаше Наркооп (за младите - хранителните магазини в Народната Република).
Карайки по улицата към споменатата поляна, се чудех защо никой не подрязва клоните на черниците (викахме на плодовете им "дуди" като деца), та улицата от двупосочна е останала на половин ширина. Излизайки на споменатата поляна, първото, което ме прободе беше някогашния Наркооп във вид на тухлени стени с отдавна изпадала мазилка, липсващи дограми, но все още крепяща се върху им бетонова плоча за покрив. Продължавайки през поляната към нашата къща сърцето ми се свиваше все повече, защото на мястото на някогашния тротоар, опасващ всички огради имаше ... гора. От дървета 10см в диаметър...
Вече пред къщата видях, че е сцепена по диагонал, в която цепка можеш да си пъхнеш пръстите. Личеше инак, че е имало присъствие вътре, защото нямаше дървета пред входната врата („вратница“ по боровански), а тревата, стигаща до кръста, е била и утъпквана наскоро.
Вратницата беше полуотворена, като пред нея се поколебах дали искам да вляза. Реших, че щом съд дошъл до там трябва да видя цялата действителност и я избутах докрай. Двора ... някогашния двор от около 3 декара, беше продължение на гората от тротоара. В спомените ми беше разделен на сектори за люцерна, редове с ниски лозички за вино, царевица (още „кукуруз“), дини („любеници“) и пъпеши („дини“) и подредените по целия външен периметър кошери, и където дядо се губеше от светло до тъмно, прибирайки се само за обяд и кратка дрямка. Двора за животни, плевнята и хамбара с толкова интересните ми тогава старовремски инструменти и уреди, като ронилката за царевица, бяха също скрити в растителноста.
В самата къща всички врати и прозорци зееха отворени и счупени, стените бяха почернели и вътре нямаше нищо останало, освен две легла с метални рамки, един скрин (в който помня, че някога имаше много стари семейни снимки, които разглеждах като дете с интерес и помня една на прадядо ми от фронта в Балканската война) и два стола. Гнезда на птици във вътрешните ъгли допълваха картината на разруха. Терасата, която всъщност беше покривната плоча над „стаята за мед“ беше нацепена и рискована за излизане на нея. Полуподземната стая-всекидневна, в която се събирахме понякога цялата рода, дошла на гости, за хранене и където на печката с дърва баба Николина правеше мекици за 10 човека, беше ставала убежище на диви животни. В голямата изба, в която освен безброй компоти, сладка и тенекии с мед имаше и бурета с вино и дървена каца, в която ферментираше гроздето, бяха останали само празни, почупени дървени рафтове с 10см вода по пода.
Разказвайки на дъщеря ми с мъка в сърцето къде какво е било, излязохме от този aпокалипсис и вървейки към колата видяхме, че до нея стоеше възрастна жена с пазарска чанта. Като наближихме ни попита кои сме и какво търсим. Обяснявайки роднинството си и кой кой е разбрахме, че тя живее в съседната къща – единствената, пред която тротоарът беше все още наистина такъв. От цялата група от двадесетина къщи, ограждащи поляната, единствено нейната беше населена. Предаде ми поздравите си към леля ми и баща ми и се разделихме.
После, взел погрешното решение да мина напред през поляната, която си я знаех като идеално чиста и равна, и на която играехме някога футбол, в тревата ѝ не видях някаква дупка, в която тръснах и ударих колата отдолу в скрит камък. Оказа се, че за някакви си 10см съм се разминал със сцепване на картера и тежки поражения.
Сълзи напираха в очите ми на излизане от селото по пътя за Бяла Слатина и се ядосвах, че не запазих непокътнат спомена си за приказното място на щастливи детски лета.
Осъзнавам, че и аз съм един от тези, които с напускането си са допринесли за настоящото състояние на родината и не знам дали и този сблъсък с реалността е допринесъл, но толкова силна носталгия не съм чувствал никога досега.
Аз някак се радвам, че къщите, в които съм живяла, сега функционират напълно, макар и с други хора или с друго предназначение.
Напоследък често /два пъти седмично/ минавам в стария квартал в София /около Пирогов/ и ми е едно готино на душата, топличко такова.
В живота ми сякаш всичко прави пълен кръг и накрая пак се озовавам по старите места, но в много по-хубави времена.
Напоследък често /два пъти седмично/ минавам в стария квартал в София /около Пирогов/ и ми е едно готино на душата, топличко такова.
В живота ми сякаш всичко прави пълен кръг и накрая пак се озовавам по старите места, но в много по-хубави времена.
Имам същата случка от лятото.
На прибиране от морето, леко се отдалечихме от прекия път, за да минем през родното село на дядо ми. Не бях ходила може би 20 години, може и повече да са. В първия момент не можах да видя къщата. Помня, че отпред имаше каменни стъпала, но .... Гора, нищо друго.
Нямаше как да вляза. Но нямах и желание сякаш.
После изпратих снимките на майка ми и тя - Какво е това?! Ми казвам - Познай! Къщата ти...
На прибиране от морето, леко се отдалечихме от прекия път, за да минем през родното село на дядо ми. Не бях ходила може би 20 години, може и повече да са. В първия момент не можах да видя къщата. Помня, че отпред имаше каменни стъпала, но .... Гора, нищо друго.
Нямаше как да вляза. Но нямах и желание сякаш.
После изпратих снимките на майка ми и тя - Какво е това?! Ми казвам - Познай! Къщата ти...
Препоръчани теми