Звездни Компромати - Октомври'24

Преди да стъпи на Титаник, Дороти Гибсън вече се е превърнала от обикновена девойка от Ню Джърси в модел за известния илюстратор Харисън Фишър – чиито пищни картини на идеализираната американска красота красят кориците на много популярни списания – и след това в звезда на нямото кино.
Печели по $175 седмично – еквивалентът на близо 4000 $ днес – но това я изтощава и тя дори започва да мисли да напусне студията на Éclair
„Чувствах се много потисната и всички настояваха да замина за малко“

„Г-н Брулатур ми уреди чудесна почивка в чужбина. Изглеждаше идеалното решение“. (Омъженият й 42-годишен любовник Джорс Брулатур от Éclair е един от най-силните продуценти във филмовата индустрия.)



Дороти отплава за Европа на 17 март 1912 г. Когато пристига в Генуа от Венеция на 8 април, получава телеграма в хотела си с искане  да се върне в Америка. В студиото се е появила спешна ситуация: тя е нужна, за да започне работа веднага по поредица от филми. След кратко спиране в Париж тя отплава обратно за Ню Йорк от Шербур на 10 април.
Така Дороти се озовава на фаталния кораб.
Когато сблъсъкът настъпва е евакуирана в лодка номер 7. Дороти не може да откъсне очи от кораба, чиято задна част вече е под вода, а кърмата му се издига в небето.



Слуша как 1500 души викат за помощ – шум, който тя определя като ужасяваща смесица от викове, писъци и стенания. Заедно с тези крясъци, чува се и един по-дълбок звук от под водата – шум от експлозии, които тя оприличава на невероятната сила на Ниагарския водопад. „Никой не може да опише ужасяващите звуци“, спомни си тя по-късно.
Когато на 15 април слънцето изгрява, пътниците в Спасителна лодка 7 виждат редица светлини и тъмен облак дим в далечината. „Сгрявайки се възможно най-добре в тясната спасителна лодка, наблюдавахме как черният дим става все по-голям и по-голям“, спомни Дороти. „И тогава успяхме да различим корпуса на параход, който се насочва в нашата посока.“
Мъжете на спасителната лодка, с изтръпнали от студ ръце, се насочват с особена сила към Карпатия, която чува сигналите за бедствие на Титаник и изминава около 100 километра, за да спаси оцелелите. Докато слънцето хвърля слабата си ранна светлина над водата, Дороти забелязва няколко зелени възглавнички, плаващи в океана; тя ги разпознава като от диваните на Титаник. Сутрешната светлина разкрива и многобройните айсберги, които плуват около тях.
Около 6:00 часа спасителната лодка на Гибсън среща Карпатия и се изкачва по въжената стълба на палубата. Дороти е попитана от пътниците на новия кораб Джеймс Ръсел Лоуъл и съпругата му дали би искала да сподели каютата им. След като закусва, тя се оттегля именно там, където спи в следващите 25 часа.
А когато пристига на твърда земя, не губи никакво време и заедно със своя агент реализира първия в историята филм за трагедията.  Той излиза месец след събитието, като сценария и главната роля са реализирани от самата нея.



Критиците го заклеймяват, защото счели, че не е добре една трагедия да бъде използвана по такъв начин. За съжаление днес няма останало копие от този филм, за да може да преценим, дали е злоупотребено с трагедията или по-скоро е един разказ от пъвро лице.

При евакуацията на пътниците, жените и децата са били с предимство. В резултат на това 1352-ма мъже губят живота си. Дикинсън Бишъп не е един от тях. Присъствието си в една от първите спасителни лодки обяснява с твърдението, че се е подхлъзнал и така се озовал в нея... Свършило му е работа, но ще остане в историята с нелепото си обяснение ...

За разлика от Бишъп, Даниел Бъкли е проявил повече въображение или по-скоро се е възползвал от предоставената му възможност.

Той е пътувал в каюта от трета класа близо до носа на кораба. Когато сблъсъкът се е случил, той се събужда, а когато става от леглото, водата вече е била до глезените му.
Стигайки до палубата, непоколебимо се включва заедно с други пътници в свалянето на първите спасителни лодки. Влиза заедно с другите хора в една от тях, но двама офицери нареждат всички мъже да излезнат. Може би това е момента, в който осъзнава съдбата си и се разплаква съкрушено... Отчаяността му докоснала една жена, която  е хвърлила шала си върху главата му и му е казала само да го държи здраво... Дегизировката проработила и спуснали лодката във водата... Така минавайки за жена, намерил своето спасение.

Петима милионери са подкупили екипажа, за да получат спасителна лодка само за себе си.


Ейбрахам Саломан и четирима негови богати приятели бързо са разработили план за действие, когато разбрали, че кораба потъва. Те се добрали до спасителна лодка с капацитет от 40 души и предложили много пари на 8 моряка от екипажа, за да ги евакуират по най-бързия начин. След като вече били на безопасна дистанция, единият от моряците предложил да се върнат за да помогнат на повече хора, но лейди Люси-Дъф Гордън не им позволила, тъй като "щяло да стане много претъпкано в лодката".

Масабуми Хосоно е единственият японец, който оцелява след потапянето на „ Титаник “. Когато обаче се връща в Япония, го чака непредвидена морална изненада.
Масабуми работел като държавен чиновник в Министерството на превоза. По време на своя поредна работна задача се озовал на борда на „ Титаник “, където, както постоянно, пътувал във втора класа.
В момента на конфликта с айберга японецът спал. Когато се добрал до палубата, схванал, че съвсем всички избавителни лодки към този момент са заети. Само в една лодка видял последни свободни места… Масабуми се възползвал от момента и взел едно от тях. Поради липсата на светлина, екипажът не го забелязал.
Понеже бил единственият японец, който съумял да се избави, медиите незабавно го нарекли „ щастливият японец “. Когато обаче се завърнал вкъщи, Масабуми Хосоно бил разгласен за страхливец и бил уволнен от работа. Характеризирали го като непочтен и аморален човек, който се избавил, предавайки античния дух на самураите и техния дълг за всеотдайност.
Японците считали, че той трябвало да се удави на кораба наред с останалите жертви. Из обществото се ширело мнението, че щом се е спасил, явно е избутал други пасажери или се е престорил на жена, въпреки че Масабуми не е направил нито едно от тези неща. Той просто се е промъкнал, опитвайки да спаси живота си.
По време на пътуването си към Япония пише писмо, описвайки премеждията си. Днес то се счита за един от малкото документи даващи яснота какво се случило.
Когато през 1997 г. излиза филма на Джеймс Камерън, се отговарят на някои въпроси, семейството за пореден път показва писмото, с което показва истинската история около трагедията. Именно тогава сякаш обвиненията като „Страхливец“ и „Измамник“ драстично намаляват. Сякаш написаното се превръща в мост между поколенията.

Животът е по-интересен от всеки роман и създава такива сюжети, каквито всички сценаристи в света не могат да измислят.
Словак по произход, през 1902 г. Михай се премества в Ница, става Мишел и се жени за италианката Марчела и двамата имат двама породени сина. Уви, през 1912 г. идва краят и на брака, и на шивашкия му бизнес.
Мишел и Марчела се развели, децата били оставени на майка си. Бащата убедил бившата съпруга да остави момчетата да прекарат Великден с него и… ги завел със себе си в Англия.

Мишел решил, че си струва да опита късмета си в
Америка. Той купил билети за Титаник на името на приятел и взел децата със себе си, като измислил за себе си и тях фалшиви имена.

Когато дошла бедата, Михай запазил спокойствие и не позволил на братята да изпаднат в паника. Той облякъл топло децата и ги прехвърлил на лодка D, където през кордон от моряци били допускани само жени и деца.
Бащата предал децата на състрадателно момиче в последната лодка, а самият той останал на потъващия кораб.

Никой не знаел кои са тези две малки момчета. Големият бил на три, по-малкият на две и не говорели английски. Тяхна снимка обикаля първите страници на много световни медии след трагедията, с надеждата техни роднини да ги познаят.
Марчела, открила децата си именно чрез публикуваната по цял свят снимка.
Били наречени „сираците от Титаник“.


Голяма спедиторска компания дала безплатен билет на Марчела до Америка и жената пристигнала в Ню Йорк, за да вземе децата си.
Истинските имена на хлапетата били Мишел и Едмонд.


Семейството се завърнало във Франция. Едмон се обучава като строител, но здравето му се влошава по време на Втората световна война и той си отива на 43 години. По-големият брат Мишел, преподава философия в университета и живее до 92 години.

Мишел е споделял, че е имал смътни спомени, че последните думи на баща му били насочени към Марчела. „Когато майка ви намери, й предай, че винаги съм я обичал и съм бил сигурен, че семейството ще се събере в Америка.“

Ричард (Дик) Норис Уилямс- роден е в Женева през 1892-а с родители американци и прекарва детството си в Швейцария, където в негов треньор по тенис се превръща баща му Чарлс Дуейн Уилямс (потомък на Бенджамин Фрнаклин).
 През 1912-а Уилямс и баща му се отправят на пътуване през Океана за поредното състезание.



По време на трите часа, през които корабът потъва , двамата мъже помагат на останалите пасажери да се доберат до спасителните лодки. След като качили и последния човек на лодките, двамата се отправили към мостика, но бащата бива убит от отломките на рушащия се кораб. Дик успява да скочи във водата и да се докопа до полупотънала лодка, заедно с още 30 души. Прекарват следващите 6 часа от кръста надолу в ледените океански води, а когато помощта идва, едва 11 оцелели се качват на парахода "Карпатия".
На спасителния кораб един лекар казва на Уилямс, че краката му са толкова увредени от студа, че може да се наложи да ги премахнат, но той му отвръща, че ще се нуждае „от тези крака" и обикаля палубата в опит да възстанови циркулацията на кръв.
Удивително, шест седмици след това Уилямс участва в турнир и го печели. Две години по-късно пък триумфира и в надпреварата US Nationals (по-късно US Open).



Уилямс влиза в Харвард, където два пъти печели шампионата между колежите, но през 1916-а се записва в армията на САЩ. Получва няколко медала за храброст по време на службата си през Първата световна война.
След Войната Уилямс се връща към тениса и продължава да просперира.
Той печели единствената си титла от Уимбълдън през 1920-а. (при двойките)



През 1924-та Уилямс печели и Олимпийските игри при смесените двойки с Хейзъл Уайтман. Те остават действащи победители в тази дисциплина цели 88 години, тъй като тя бе включена отново в олимпийската програма едва за олимпиядата в Лондон.



Уилямс ще бъде помнен като скромен и смирен човек, който добре познава значението на думи като „кураж", „смелост", „болка" и „страдание".
Според внучката му Лидиа Грифин, Уилямс не се е връщал към миналото: „Никога не говореше за "Титаник" или за тенис преживяванията си. Имаше всички тези страхотни трофеи, но гледаше практически на тях. На Коледа си сервирахме печеното месо в трофея му от Уимбълдън."

Уилям Картър се спасил, оставяйки семейството си на борда.
За щастие съпругата и децата му също са успяли да се спасят, като дори са изкарали съпруга като герой в последвалите интервюта. Но няколко години след това, когато двойката се развеждала, г-жа Картър разказала какво в действителност се е случило. Уилям казал на жена си да става и да приготви децата, след което изчезнал.
Когато тя и децата пристигнали на борда на спасителния кораб, Уилям им махал от палубата.



И докато едни изоставят съпругите и децата си, други не са зарязали кучетата си и са успяли да ги вземат в скута си. Известни са 3 спасени кучета - 2 померанчета и един пекинез.

Робърт Хиченс е човекът, управлявал Титаник при сблъсъка, но той не е бил главен капитан и съответно не е бил задължен да потъва с кораба. Така, загърбвайки каквито и да е угризения, той се насочил към спасителните лодки и избягал по най-бързия начин.

Елизабет Гладис Дийн, наричана от приятелите си Милвина, чието семейство емигрирало тогава в САЩ, била двумесечно бебе - най-малкият пътник на кораба.
Семейството на Милвина Дийн искало да се пресели в Канзас, където баща и се надявал да открие магазин за тютюн. След корабокрушението, в което бащата загива, а майка и брат и се спасяват, тя цял живот почти живее в Саутхемптън.



Доживява до 97 годишна възраст, като последните години от живота си е била настанена в старчески дом.
Тя имала финансови затруднения да плаща сметките за заведението, затова разпродавала вещите си. Материална помощ са и оказали и знаменитости, сред които актьорите Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, както и режисьорът Джеймс Камерън.
Тримата дарили общо 30 хил. долара.

Човекът, за който се твърди, че е един от последните напуснал кораба не е капитан, дори не е моряк, камо ли милионер или някоя важна "клечка"... Той е главният пекар на кораба - Чарлз Джоугин.



Нощта на инцидента е бил в каютата си е спял, когато сблъсъкът го събужда. Всичко около него е в безпорядък, а от коридора се чува оргомна суматоха.
Вместо да изпадне в паника, той веднага разбира какво се е случило и поема коннтрол на ситуацията.
Събира всички готвачи, които са под негово ръководство и ги организира да носят хляб и храна към палубата, като храната се разпределя по спасителните лодки.
Студената вода нахлува все повече и повече, Чарлз слиза отново в каютата си и пийва малко алкохол да укрепи духа си, а след това оново се отправя към палубата. Има възможност да се качи на спасителна лодка, но се отказва от правото си. Вместо това насила, заедно с други мъже, качва група изплашени жени на спасителни лодки.
Отното се връща в каютата си за още няколко глътки алкохол и отново поема нагоре. След това започва да хвърля шезлонги и други мебели зад борда, надявайки се е, че нещастниците, които не са стигнали до спасителните лодки, ще успеят да се вкопчат в тях и да останат живи.
След още едно последно връщане под плаубата за чаша алкохол Джоугин чува силен трясък, сякаш " нещо се е огънало", което всъщност е бил звукът от разцепването на две на кораба.
Чарлз веднага се отправя към кърмата на кораба и се вкопчил в парапета. В последните моменти, когато корабът потъва, той затяга спасителния си пояс, изважда някои неща от джобовете си и стои спокойно, „чудейки се какво ще прави, когато всичко потъне “.
 Около 2:20 часа останалата половина от Титаник се изправия вертикално и потъва в дълбините, като Джоугин е един, ако не и последният човек, навлязъл в студената атлантическа вода.

Всъщност шока и последвалата паника бяха достатъчни, за да накарат много хора да се удавят за минути или да загубят толкова много телесна топлина, че да не оцелеят дълго, но такъв не е бил случая с Джоугин. Добър плувец, с характерното си спокойствие той просто плува...  „Просто гребах и газех вода“, разказва той по-късно. Успява да се задържи на повърхността над 2 часа ... в  смразяващ мрак. Накрая, когато се появиха първите слънчеви лъчи, той успя да забележи преобърната спасителна лодка и се отправи към нея. За съжаление на лодката е имало около 25 души е нямало място за него. Въпреки това, няколко минути по-късно той забеляза друга спасителна лодка с място и най-накрая е бил изваден от студената вода. Не след дълго оцелелите са били спасени от кораба Карпатия.
Освен подути крака, пекарят не показа никакви признаци за сериозни наранявания. Много хора отдават това на голямото количество алкохол което е приел.Въпреки, че има и научни теории, които го опровергават... Но каквато и да е истина относно връзката на алкохола с опазването от измръзване и оцеляването в ледените води, то психически със сигурност е помогнал да не се отдаде на паниката ...

Официално се знае, че от 2208 души на борда на „Титаник“ 38 са били българи. В действителност обаче българите на кораба са били повече - 38 са просто изплатените обезщетения. Близките на загиналите българи получават от плавателната кампания „Уайт Стар Лайн“ пари и по два чувала брашно като компенсация за изгубените животи.

Повечето български пасажери били от планинските райони на Троянско, Тетевенско и Ловешко. Били на възраст между 25 и 35 години и с крайна дестинация Чикаго. Това, че са плавали на борда на най-големия, бърз и луксозен кораб в началото на миналия век обаче не означава, че те са били заможни. Напротив, те били просто търсещи прехрана хора, които са съзряли голяма възможност. За нищо подозиращите и изпълнени с надежда българи „Титаник“ е бил просто огромният кораб, който щял да ги отнесе към мечтите им в далечна Америка.

Много от тях продават нивите и добитъка си, вземат пари назаем и потеглят.



Оцелелите българи са около 15-20 човека, но най-известните истории са на Пенко и Златьо.

Пенко Стайков след като попада в ледените океански води, той настига една лодка, иска да се качи, но го удрят няколко пъти с греблата. Отчаяно се моли и накрая го прибират в лодката. Кораб откарва спасените в САЩ. Там Пенко скита по пристанището безпаричен и работи като хамалин за единия хляб. Със следващ кораб пристигат негови съселяни, един от които го отвежда в Кливланд. Започват строителството на трансконтиненталната жп линия. По това време там работи и съселянинът им - небезизвестният Дан Колов.
Скоро след това Колов става професионален състезател и Пенко Стайков пътува заедно с него от турнир на турнир. По-късно славата ги разделя - Пенко отново се захваща със строителството на жп линията, а през 1922 г.  се връща и в родния Сенник, където става каменар.


Златьо Христов също плува след лодка, в която не искат да го вземат, но упорства и се държи за борда ѝ. Накрая една дама се примолила: “Дайте да спасим това момче, после Господ ще спаси нас.” Английски параход, връщащ се от курс в Южна Америка прибира корабокрушенците и ги откарва обратно в Англия. Въпреки преживения ужас Златьо се качил на следващия кораб и пристигнал в САЩ. В Кливланд открива своите съселяни и работи заедно с тях. След това се връща в България.

И Пенко, и Златьо приживе категорично отказват да разказват за случилото се по време на катастрофата.