Имам нужда да споделя..

Да, но в този случай децата ми няма да са близки. Майка ми има 13г. разлика със сестра си и не са близки, понеже родителите им са ги делели, каката трябва да се съобразява с малкото, да помага, все са я кълнели и обиждали.
Иначе и аз се упасявам, че може и да съжалявам, ако остана с 1 дете. Но пък мъжа ми е категорично против 2-ро дете. А аз се лактуша между 2 мнения има и хубаво и лошо и в двата случаи, само дето не мога да разбера на къде накланя везната. Кое е повече хубавото или лошото и в двата случаи (при 2 и повече деца или при 1 дете).  

Подкрепям те за разликата но не и с изборът ти да имаш 1 дете.Ей незнаеш  колко е хубаво да са 2.Утре те ще са си упора-нима  мислиш че ще му помагаш цял живот???.Изборът си е твой но МНОГО ГРЕШЕН
аз бих искала да имам една 2 ка близнаци  Надявам се да рамислиш>Мойто всеки ден ми благодари ,че съм му родила другарче.Всеки ден къса на на мен и нея по някое цветенце    Но ти си знаеш

Тинка, ти приличаш на момиче, което чете много книги и се интересува от правилно възпитание, както и от психологията на децата. мислиш ли, че така лекомислено и глупаво ще допусниш грешките цитирани тук за деленето на децата и за пренебрегването на едно от тях. съмнявам се  .

аз имам 2 деца, и твърдо искам още едно, което да е малко и близо до нас, когато големите птичета излетят от гнездото. може и причината ми да е егоистична, но е в плюс за всички нас, надявам се

Я не се излагай  . Тук всеки си споделя мъката, но това не е края на света. Всички си обичаме децата, просто изпращяваме понякога. И понеже осъзнаваме грешките си и имаме съвест в повечко, се изливаме тук 
Аз имам две деца, защото исках да имам две (т.е. и двамата го искахме). Не ми беше лесно. Нито да ги износя, нито първите им години. Изкарах толкова тежка бременност и сина ми толкова боледуваше (ларингити със задушаване, ужасии  ...), че всички ми се чудеха как съм се навила на второ и то след като баткото беше на 4 - вече самостоятелен. А аз им казах, че щях да родя второто и по-рано ако не следвах. С едно как да е, ама с две нямаше и семестриално да завърша. И малката я износих много трудно, с куп проблеми, и тя до скоро не ми беше лесна от към гледане... Ама си ги порастихме.  Гледаме си ги сами, никой не ни помага. И ме радва факта, че със сестрата на мъжа ми живеем почти заедно, в един двор сме и децата ни растат заедно. Случвало се е някое от мойте да вечеря при леля си, а в същото време нейното е при нас 
Хубаво нещо са децата. Проблемът, както каза Nellie е, че прага ни на търпимост е много нисък, големи егоисти станахме.

С тази разлика, че моята дъщеря е на 6г, горенаписаното се отнася и за мен. Четейки темата, в гърлото ми застана буца, нещо ме стегна, главата ми се замая. Получих шамар. Изчела съм много литература по въпроса с детското възпитание и психика, но споделеното от всички вас в тази тема, ме разтърси. Разтърси ме, защото в почти всеки постинг, виждах себе си - в един нещата, които правя с детето си, в други - други, които трябва да предприема и променя в поведението си, и не просто се засрамих, а се намразих...

Не се намразвай.
И аз преживявам драма, четейки подобна тема. Дени ме вбесява до степен, в която едва се удържам. Почти на седем е, а се държи като току-що осъзнало се бебе. Обичам ги и двете, през ум не ми е минало да съжалявам за каквото и да било. Но и малката ще започне да копира поведението на сестра си, ако не я озаптя. Да - карам се, но това ни най-малко не ме кара да се чувствам виновна, защото аз съм тяхната майка и дори наказанията ги прилагам с любов. Въпросът е в това, те да усетят тази любов.

Тинка, разбира се, че не всички деца, които нямат братя и сестри са егоисти и безчувствени! Не съм си го и помисляла, както казах, всичко е до възпитание. И аз като другите майки на повече от едно дете съм на мнение, че е по-хубаво детето да си има другарче (в случая по-малката разлика е подходяща), но разбирам, че всеки одобрява начина, по който той самият е расъл. Аз никога не съм била самотна, сега не искам и детето ми да расте само. Ти пък нямаш братя и сестри и не си страдала от това, значи си съгласна и детето ти така да расте. Тук спор няма. Само и аз като другите се надявам да се престрашиш за второ, за да видиш какъв купон е . Чисто приятелски! Да знаеш, че  нищо лично към теб не съм имала превид в предишния си пост!

Аха, аха и ще ме убедите. Аз и без това се двоумя, пък и като видя бебе и веднага ми се приисква пак да имам бебе (докато не се замисля какво ме чака де). Ама мъжа ми как ще го убедите не знам, той е непоклатим?!
Снощи бяхме на заведение както обикновено с дребния и имаше 2 дядовци на съседната маса, единия отиде по нужда и другия ни заприказва покрай малкия, че имал 1 син, който бил на 32г., а не искал да се жени, а дядото така искаше да има внуче, каза, все ми е тая дали ще е момиченце или момченце, стар съм вече, на 80г. ли като стана ще имам внук и очите му се напълниха със сълзи. На наша приятелка дъщеря и почина, а тя и беше единственото дете, зетя и продаде всичкия и имот който беше прехвърлила на дъщеря си и тя остана на улицата с една пенсия от 100лв., и ми вика сега съжалявам, че съм останала с 1 дете, сега си нямам никой (мъжа и почина преди няколко години).
Ей такива неща много ме разколебават.
stelt, това, че чета тези книги не ми помага понякога, дори и да не го правя, все ще се изкушавам да сравнявам децата си, а това не е хубаво.
mom_an, не съм си и помислялче, че имаш нещо лично, просто е споделяне на мнения. 

Тинка, нека дребчо поотрасне и ще се облекчиш физически и тогава вече по друг начин ще гледаш на нещата.
За мен лично, трябваше още поне година да се забави бебо, малко избързах. Но това си е за мен. Мъжа ми споменава за трето, но за момента съм до тук.

Не мога да изчета всичко до момента, но те разбирам, имам подобен проблем. Причината е точно в това - говори всичко, като голям човек, когато не е сърдита, е като 4 годишно дете, което ме провокира да се държа с нея, като с голям човек, да изисквам повече, а всъщност тя си  е малка 

Така е, трябва да се отнасяме с много любов и търпение към децата си, защото те се учат на поведение от нас.

Господи,момичета,свят ми се зави от толкова аналогии... Край,вече съм с комплекс за малоценност. По - лоша майка от мен не съществува...
Големия ми син наесен ще стане на 11год., но аз се чувствам точно като Файти... Не мисля,че изисквам от него нещо свръх възможностите му,но именно с него ми е проблема. Малкия Дани е толкова гушкав и обичлив, че сърце не ми дава да му се карам.Когато съвсем прекалят и двамата и почна да им се карам, големия прави една физиономия,която безкрайно ме нервира и аз насоча целия си гняв към него. А малкия ме погледне с големите си очи, сълзи затрептят в тях и аз не бих могла да му се карам.
Двамата се обичат,но понякога жестоко се нараняват.Ритат се по коремите, хапят се,блъскат се по главите... Страшно нещо.Дойдат при мен или при баща си и почнат всеки да разказва своята версия за случилото се. Не искам и не мога да кажа "Ти лъжеш" на когото и да било. Веднъж не издържах (всеки разказваше коренно различна версия и нямаше как да разбера къде е истината) и се разплаках. Казах им,че вече са големи момчета,трябва да намерят начин да правят компромиси, веднъж единия,после другия. Че са братя за цял живот и ако стане нещо с нас с баща им, те ще останат сами да се подкрепят. Тогава и те заплакаха и ме гушнаха и двамата. Оттогава отношенията им като че ли се подобриха.

Проблем ми е,че големия е "човек на баба си",т.е. на свекърва ми. Тя душа и сърце дава за него,меси ни се за всичко,което е свързано с него,независимо колко дребно и незначително е то. Навремето, като се роди малкия, имахме конфликт с нея относно името му и тя не можа да го превъзмогне. Откровено мога да кажа,че тя не го обича, независимо какво приказва...
Тази учебна година големия е само при нея през седмицата, защото не е на занималня преди/след училище (в зависимост от смените) и ми настръхва косата,като детето ми разказва какво тя приказва за по-малкия му брат. Значи чужд човек да беше да го игнорирам, но тя им е баба, живее на 500м. от нас и... Може би проблема с нея е,че на големия още не смеем да му дадем ключ от вкъщи, за да се прибира след училище, но много ме е страх ако го загуби да не ни ограбят (наслушах са на какви ли не истории,че дебнели децата в училище кой къде живее и крадели ключове и....)
Но дори това не е разрешение, защото имах случай един ден, когато Ангел си беше вкъщи следобед (баща му го изчакал да си дойде на обед и тогава излязъл, но това е само за един ден) и тя минала "пътьом" да види как е, като отивала на лекар...А лекаря е в обратната посока от нас...

Ох,боже, колко неща изписах... Не можах да се сдържа, много неща ми се струпаха и вече не мога да разсъждавам правилно,кое е редно и кое - не. Явно искам да го погледна отстрани проблема и ако мога да реша къде бъркам... Не искам да се отчуждавам от децата си, обичам и двамата, но понякога...

Опитай се да си починеш.И аз се изнервям страхотно като не съм се наспала и отпочинала

Все едно видях себе си в тази тема. Вчера дори стигнах до там, че й зашлевих плесница на улицата, защото се  тръшна насред земята и не искаше да се прибираме, а аз нямах търпение да почакам  няколко минутки, докато й мине. А никога не съм си представяла как може да се бие дете на улицата Толкова мъчно ми става, когато тя иска да се гушне в мен като протяга ръчички и ми казва: "Мамо, гуш", а аз или съм заета с малкия или й   казвам няма да те гушна, ако е направила някоя детска беля. Май забравяме, че и ние сме били деца. Трябва да преосмисля поведението си, а е толкова трудно

Май на всички ни е необходимо малко повече търпение, а и понякога почивка - едно кино, фризьор. Обичайте децата си, намирайте време и за себе си.....................