"Различните" деца

 Catnadeen,  според мен усилия трябват и от двете страни. Ти говориш за детска площадка и конфликт между две деца, пишеш за себе си, за това, че разговаряш с проблемното дете. Къде е майката на това дете? Аз като родител на такова дете съм постоянно надвесена над него. Длъжна съм не само да предотвратя проявата на насилие, но и да  я предусетя, познавайки детето си.
 Не ми е приятно да разговарят с детето ми непознати. Най- малкото става по- раздразнителен и агресивен. Аз стоя до детето си и пазя него и околните! Ако има такива родители, които просто си стоят и гледат как детето им малтретира другите, това не е въпрос за различните деца, нито за тяхната интеграция, а става дума единствено за безотговорни родители.
 На същия принцип в градината или в училището ролята на родителя се заема от учителя.
 Не съм се вглъбила в нещастието, нито се самосъжалявам! Гледам напред и съм убедена, че рано или късно ще успея! Знам, че един ден детето ми ще си играе с вашите деца и ще си има приятели и този ден е близо! Призовавам  и другите майки да ме последват!
 П.П. Boiana, аз също не искам да обидя никого, но много загрубя на моменти темата. Извинявам се ако съм засегнала някой!

Трябва много любов и разбиране от наша страна преди да искаме това и от другите.  Аз мога да напиша само за моето дете . По - големия ми син е с ПМД досега той никога не е бил пренебрегнат от другите.Може би съм щастливка в това отношение незнам. Когато разбрахме за увреждането му можеби още не бяхме смелеле инфото и казахме в детската градина. Спомням си,че цялата информация която имахме я занесох там да прочетат и да знаят учителките и лелите как да се държат с него и какво могат да очакват. Е имаше една майка на дете от групата която искаше да го изгонят ,но всичко се реши без много шум от персонала. В училище постъпих по-същия начин . Сега вече и аз съм смелила неприятната информация и мисля,че мога да реагирам по адекватно. На първата родителска среща госпожата каза че има дете с проблем в класа и че аз съм готова да отговоря на въпросите им ако някои го притеснява нещо. Никои нищо не ме попита но и никои не каза на детето си да отбягва моето . По същия начин постъпихме и когато стана зависим от количката. Тогава разговарях с госпожата и психоложката в училище .Заедно решихме тя да влезе в час и да ги подготви. Така количката се озова в класната стая преди детето ми да е станало напълно зависимо от нея,за да свикнат всички с нея и с мисълта, че това са крачетата на съученика им. За награда учителката разрешаваше да го возят навън в голямото междучасие. По този начин се случва интеграцията с моето дете и засега работи успешно.

 Поздравления за теб, мамаРаче!
 По този повод искам да разкажа какво се е случило днес в градината на Митко. В тяхната група имат едно детенце с умствено изоставяне. Нямам представа каква му е диагнозата. Обяснила съм Митко, че това дете има нужда от повече любов от другита деца. Учителките много помагат.
 Та днес това дете е трябвало да се съблече на обяд. Разхвърлил си е дрехите и учителката го е помолила да си подреди дрехите. Тогава Димитър е станал и е казал "Госпожо, нека аз да му помогна! Аз ще го направя по- бързо! Той ми е приятел!"Не само ги е подредил, но и ги е сгънал.
 Направо ми се насълзиха очите, когато учителката ми разказа това. Говореха за моя Митко, за който всеки ден слушам как се е провинил, кого е набил и какво е счупил!
 Това според мен е един  много добър пример как педагозите могат да накарат ХА дете, буйно и агресивно да обича, да помага...
 Още не мога да повярвам...Значи има начин!

От цялата тема май това мнение се доближава до моето...и ми спестява усилието да пиша дълъг пост.

След като искаме да се интегрираме и да приемат децата ни като равни на всички останали, трябва да ги научим да се държат като равни на всички останали. Не може да искаме детето да бъде третирано наравно с всички други, но в същото време да му се обръща специално внимание или да се проявява специално търпение спрямо него.
Какво би станало, ако в училище има здраво дете, което непрестанно тормози съучениците си? Няма ли родителите на останалите деца да искат да се вземат някакви мерки? Според мен ще искат. Защо тогава да очакваме нашите деца да получават по-различно отношение? Нали искаме да са равни с другите?
Щом искаме да приемат децата ни, трябва и ние да положим сериозни усилия те да не се различават.

Ето и историята на Йосарян, която няма много общо с темата, но прави силно впечатление...поне на мен...

Преди време бях за известно време в Англия. Една вечер вечерям в ресторанта на хотела - с маси на открито и на закрито. Аз съм отвън. По някое време пристига група приятели, един от които е в инвалидна количка. На входа на ресторанта има доста стръмна рампа за колички, дълга около 2-3 метра. Всички от групичката влизат, само мъжът в количката остава отвън, защото се мъчи да се качи по рампата, но не може...
Всички хора се обърнаха да го гледат, но никой не направи и крачка да му помогне. Дори хора от персонала наблюдаваха с любопитство дали ще се справи.
Тъкмо почнах да си мисля, че на тия нещо не им е в ред - да гледат как се мъчи човека, а никой нищо да не прави, и той успя да се изкачи. В този момент всички хора по масите почнаха да му ръкопляскат. А на лицето на човека в количката беше изписано едно от най-истинските изражения на щастие, които съм виждал.

Та така...дали щеше да е по-щастлив, ако бяха почнали да се суетят около него да го тикат нагоре по рампата? Според мен не. Ако човекът имаше нужда от помощ, щеше да си я поиска от персонала и нямаше да му откажат. Но той желае да е като всички други...на другите не им  помагат да се качат по същата рампа - защо на него да помагат? Така тълкувам за себе си случката. И това ми изглежда като правилния път да бъдеш равен в обществото...

Разбира се, някои не могат. И, когато не могат, просто не стават равни на другите. Не може всички да сме.

благодаря за историята
на мен тя ми даде много - дори личното ми виждане какво бих направила аз на рампата...
Живко,благодаря

Живко, не знаем по какъв път е минал този човек, за да стигне сам до рампата и сам да я изкачи. Подозирам, че едва ли от първия ден на увреждането си е тръгнал сам да се придвижва насам-натам.

Ръкоплясканията път за мен биха била обидни.  Кои са пък тези неувредените,  че и непознати, които си позволяват да оценяват действията ми? Въобще, аз не намирам нищо поучително в историята. Представям си как ми дават слухов апарат, който не е съвсем редовен и аз се мъча с него и после ми ръкопляскат като чуя цяло изречение Аз да не съм герой от биг брадър, а обществото - зрители?!

Интеграцията е двустранен процес. Няма да стане без компромиси и от двете страни. Всеки има различен потенциал, но всички са равни. Няма еди кой си е по-равен щото еди кво си...

От всеки според възможностите, на всеки според потребностите 
Не ми се спори. Пльоснах си мнението и не карам никого да се съобразява с него.

Живко много си прав.

Един лекар инвалид когото безкраино уважавам казваше така;
остави детето да се справя само с трудностите,намесваи се само когато е  наистина важно.Научи се да го приемеш такъв , а не да тичаш след него и да предотвратяваш трудностите . Живота е жесток и той сам трябва да се справи с него.

ydomusch ръкоплясканията не са обида  а СТИМУЛ
 

Тук 99% са здрави родители на деца с увреждания. Което е близко, но не е същото като да си човек с увреждане. Та думата ми е, че не винаги виждате интеграцията както би я видял възрастен с увреждане.

За времето, през което съм в този форум, виждам как родителите се тормозят няколко години с общо образование и са принудени да отпишат децата си. Дано да се промени, но съм скептична при сегашното положение. Проблемните деца с хиперактивност или други умствени дефицити са оставени сами да се справят, а те често нямат психическа сила. Отделно родителите изхабяват много енергия в тази борба. А като си представя, че за някои професии не са необходими всички знания от училище. Много полезни са преводите на Юлче в темата за Аутизъм. Преди време се говореше за Валдорфска педагогика, ето първите опити - http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=173881.0. Така че не знам, но си мислех да пусна тема "Някой доворен ли е от детсктата градина на детето при диагноза ГРР и подобни"

За примера на Живко, явно зависи от страната и хората. Аз го намирам за нормален - обществото знае, че за човека в количка изкачването на рампата е голямо усилие и победа за него и го аплодира. както би аплодирало друг успех.

рампата е символ на втрудностите и изпитанията в живота
от човека и неговат психика зависи - дали ще поиска помощ, дали ще се пробва сам ил просто ще се откаже
а от околните се иска много търпение и сили да му дадът шанс да направи своя избор и да поеме своя път
възхищавам се на хора достигнали до прозрението, че трябва да се месиш в нечия съдба само ако си помолен! онзи човек би бил страшно засегнат и засрамен ако му бяха ОТНЕЛИ възможността да постигне нещо сам

това е което аз прозрях в случая
и още нещо - прозрях, че на този етап от живота си бих поискала помощ дори без да опитам....

Съгласна съм с ydomusch, ако бях на мястото на човека с количката, нямаше да ми е приятно да ми ръкопляскат. Ако ще ме приемат като равна, значи ще се приема като нещо нормално да влезеш в заведение с количка по рампата и толкоз.

Според мен сме длъжни да ПРЕДЛОЖИМ помощ. А той учтиво да я откаже, ако поиска.  Никой не бива да се срамува от факта, че има нужда от помощ.

galq, силно съм впечатлена от твоя син!

А има и такива, които искат специални заведения за децата си ама властимащите не са преценили, че се нуждаят от нея  . Малко гадничко звучи Умствен дефицит . Доколкото знам дори на специалистите не е ясно за какво става дума. Но предположенията не са за умствен дефицит, а за неправилно функциониране на нервните процеси поради някаква причина, която може би има възможност да се коригира, ако се изясни точно каква е. Пък и някъде четох мнение на лекар занимаващ се с деца с аутизъм, че това били най-интелигентните му пациенти