Как да разкрия истината на детето ми?

Обикновено лъжата означава, че подценяваш човека, когото лъжеш. Криенето на нещо, означава, че истината за това нещо е лоша и срамна.
Не мога да повярвам, че съветвате родител да се отнася така с детето си - да лъже и да крие. "Чудесен" пример давате. Не се чудете после, защо детето правило едикаквоси. Това сте му показали, това знае, това прави.

Особено в днешно време, най-малкото не е проява на висок интелект, ако родител реши да крие такава информация от детето си. Вече се правят ДНК тестове за щяло и нещяло, гледат се и се сравняват кръвни групи и т.н. Много лесно млад човек може да събере 2 и 2 и да се получи меко казано неприятна ситуация.
За моралната страна на въпроса вече гледам много се е изписало.
Освен това детето си има биологична майка, то не е изцяло изоставено, така че няма да му е чак такава травма да знае, че другият му родител не му е биологичен такъв.
Закъснели сте даже със съобщаването.

Тези, които не бихте казали, защо не бихте? С какви доводи?

Да разбереш, че собствената ти майка те е изоставила е голяма рана с която осиновените хора които знаят това живеят цял живот. С идеята, че още по рождение, те не са били достатъчно добри. Освен това, когато човек разбере че е осиновен, обикновено се втурва да търси биологичните си родители, за да разбере защо са го изоставили и най-често когато ги намери (или децата им), те изобщо не са във възторг, което води още разочарования. Предполагам, че това са основните мотиви - искат да спестят на детето тези неща, защото те ще бележат целия му живот.

Е, да де, но няма как да му ги спестят. И на 25 години, когато наистина събере 2 и 2, ако не е имало нялоя "любезна съседка" да го уведоми преди това, какво става? Един човек, който научава, не само че е осиновен, ами и че цял живот е лъган от осиновителите си. Освен да ги намрази и пак да се втурне да търси биологичните си родители, рядко се случва друго. Хубаво е да се мисли и за детето, не само за осиновителите. Слава богу, сега кандидатите за осиновители преминават през обучения и срещи с психолози, и социални работници.

Те хубаво искат да спестят, но това означава, че се срамуват от истината или самите те не могат да я приемат (може би срам от това, че не са родили самите те детето или срам от произхода му, или нещо друго).
Истината обаче е факт, който все някога ще изскочи - я от комшия, я от някой документ, я при рутинно изследване след години или (не дай Боже) при проява на някой генетичен проблем у детето или у неговите деца.
Спестяването води единствено до натрупване на още по-голямо разочарование. Всеки човек заслужава да живее с истината за себе си, колкото и неприятна да е тя. Иначе раната става двойна - едната майка не те е искала, другата не те е смятала за достоен да бъде откровена с теб.

Такова нещо не може да се скрие. Рано или късно,по един или друг начин се узнава. И точно за това съветваме майката да го направи, понеже е най-безболезнения вариант за детето. Няма да му е по-леко,ако го научи от чужд човек,дори и като възрастен индивид,а не като дете.

Не е точно същия случай, но има известна аналогия.
Наша клиенка след смърта на съпруга си извади удостоверение за наследници и беше много шокирана да научи, че съпругът й е имал по-голямо дете от друга жена. За въпросното дете пък беше шок, че бащата е имал друга жена, друго дете и е починал, без то да разбере, че е боледувал преди това.
Тази жена буквално проклинаше годините, които е била с мъжа си, любовта си към него и всичко, защото тотално беше изгубила доверие, че той не е криел и други неща от нея, че са живели в лъжа.
Надали един човек би приел по-добре тези лъжи, когато са идвали от родителите му.

Наскоро даваха интересно предаване за една писателка, която е била осиновена и го е разбрала от някакви документи, докато е почиствала дома на починалата си леля. Много след смъртта на осиновителите си. И е била много разочарована и объркана. Била е на 40+. Ще се опитам да се сетя за нейното име, защото би било интересно на колебаещите се да съобщят истината.
П.П. Евгения Йорданова е писателката, а интервюто беше излъчено в "Ничия земя".

Нещата не са толкова черно-бели според мен. Може да искат да го предпазят и да му спестят неприятности, не е задължително да се срамуват. Не всичко което крия от близките си хора, го крия от срам. Не мисля и че е 100% ок да обърнат живота на детето с краката нагоре само и само да знае истината. Самата аз има истини без които спокойно мога (и предпочитам) да живея.

Не казвам, че ако осиновя дете със сигурност ще скрия от него или че ще му кажа, просто съм сигурна че нещата са по-сложни отколкото изглеждат отстрани и семействата, които са избрали да не кажат на децата си имат своите причини да не го направят.

Не е предпазване, а единствено забавяне, а всяко забавяне акумулира повече негативизъм. Най-вече към човека, който крие от теб. Аз затова не разбирам.
Причини винаги има - всеки и за всичко, но е добре да се мисли за чувствата на човека, от който криеш, защото той не е малоумен и все някога ще разбере.
От житейския ми опит досега съм разбрала, че в този живот нищо не остава скрито и изскача в най-неподходящия момент.
Не виждам причина да лъжеш най-близките си. Нима не са ти достатъчно близки, че да им имаш доверие?

Разбирам те и затова не мога да кажа, че еднозначно съм за или против. Със сигурност най-лошото е да разбере от някой друг.

Повечето биологични майки не искат да изоставят детето си. Оставят го след раждането, защото са преценили, че не могат да го гледат и мислят, че ще получи по-добри грижи в приемно семейство или от осиновители, отколкото при тях. Да оставиш дете на грижите на държавата след раждането не е точно изоставяне, каквото е да го оставиш в гората, до ЖП линия или до кофа за боклук. Някои деца не са изоставени и майките са имали желание да ги гледат, но социални грижи са ги подтикнали да ги изоставят. Други са ги оставили временно, докато си стъпят на краката, но социални грижи са преценили, че би било по-добре за детето да се осинови и са ги лишили от родителски права.

Нарочно пиша майки, защото често биологичният баща е изоставил майката бременна или не е бил с нея и изрично е казал  че не желае детето.

Много от нас сме отгледани от баби докато младите ни майки са учели, работили в друго населено място и не са имали възможност да ни гледат. Не се чувстваме изоставени.

Лъжата от близки е много грозно нещо и срива доверието. Мене ме излъгаха веднъж като бях на 31г. Бях в късна бременност и не ми казаха, че дядо ми е починал. Не им се сърдя, защото след 2 седмици родих преждевременно 3 месеца преди термин и ако бяха ми казали, щяха цял живот да живеят с вината, че съм родила недоносено заради стреса от новината, а е ясно, че причината е била друга, макар и да не се намери. ОК, една лъжа за 30г и поради сериозна причина не влоши отношенията ни, но вече имахме изградено доверие.

Не разбирам защо осиновителите, които имат избор да осиновят ли или не, ще живеят цял живот с раната от изоставянето на детето. Това реално не ги касае и е излишно да мислят вместо детето. Не е нужно да му казват, че е изоставено. Може да кажат, че е поверено на тях. 2, 3 и 4 годишните не разбират точно какво е това.

Не разбирам защо детето трябва да е във възторг от биологичните си родители. Ако е тръгнало да ги търси е за да види на кого прилича, да си научи родовата история, има ли братя и сестри и това е. Едва ли очаква да е дете на топ манекенка и милиардер. Вие криете ли братовчеди и лели от страх децата ви да не се разочароват от тях?

Мисля, че майката не е приела и не си е простила случилото се.
Оттам идва проблема. Нейният избор, да прави необезопасен секс на 16 г. с мъж, който не е поел никаква отговорност за нея ПРЕДИ случилото се, сега го плаща детето и ще го плаща доживот. Ако не е изнасилена ( не дай Боже), изборът, да зачене от някой, който просто иска да спи с нея, никога не са се разбирали за дете, а после е неуравновесен, не е нито наш, нито на детето.
Майката подсъзнателно разбира това, но някой друг е виновен - лоши съседки, учителки и пр.
Действието се развива скоро, информация- навсякъде, аптеки - достъпни.
После среща свестен човек и се надява, да превърти лентата отново. Това не е рядък случай в практиката ми. Дори достойни и грижовни, но рано починали мъже, жените искат да останат неизвестни за детето, а приказката да започне с новия мъж.
Когато майката приеме реалността, ще и стане по-леко и по- ясно и ще въведе детето в действителността по адекватен и щадящ за детето начин.

И мен ме е отгледала баба докато майка ми е учила - по никакъв начин не мога да го сравня с това да си оставиш детето в дом. В първия случай имаш майка, общувате, виждате се, макар и не редовно, във втория нямаш нищо, даже не е сигурно че изобщо ще бъдеш осиновен някога. Отделно от това едната ми баба е работила години наред в дом за деца, видяла съм много покрай работата ѝ и по-добре да не коментирам хората, които оставят децата си там, защото нещата които ще кажа са доста грозни.

За пореден път пиша, че авторката трябва да каже на детето, без да споменава за насилието на този етап. За точните думи да се консултира с психолог.

Приемам за нещо нормално осиновяването във всички форми - пълно, частично, от следващ партньор. За мен дори не е нещо изключително, а нещо нормално - защото родител се става, когато обичаш и се грижиш за дете/деца.

В единия ми род има от всичко, осиновяване (по закони по морал) и втори бракове със заверени и природени деца. Не е имало тайни, говореше се открито. Даже нямаше дискриминация при роднинските връзки, дори когато такива липсват по закон.
Имаше близост с роднините от биологичен баща, изоставил голямото дете. Роднините на всяка съпруга приемаха еднакво  и племенниците от друга жена (и техните деца). И дори имах баба "хранениче", която също ни приемаше за роднини. От нея знам, че е третирана като дъщеря (гледане, любов и хубава зестра, за да се омъжи добре), но не е осиновена по документи, защото тогава законът не е разрешавал второ осиновяване, а пра-дядо ми вече е бил осиновил дядо ми. Научавах, защото бях "защотко", все питах, ама как точно сме роднини.