Здравейте ! Моля за вашето съдействие… Имам да правя резюме на текста, прикачен по-долу, но срещам затруднение с опитите да му направя резюме. Благодаря предварително за помощта !🙂
Текста:
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година
вече съм в този град, всеки ден — кажи-речи — сядам на тази пейка и
досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и
затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение — дай си
боже — никога да не дохождаш!
Да съм гладен и жаден — не! Ако ме гледаш отвънка — всичко ми е
пълно и равно. Дъщеря ми — женена, живее си в село, детето й —
здраво, мъжът й — председател, синът ми е в министерството, дето се
вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил
го вземат и връщат. Жена му — докторица, на заплата, къпят се в
порцеланово корито. Яденето ми — ядене, креватът ми — креват, сам в
стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад,
отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се
въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа
ли — изнамират ме за луд.
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина
ми Кирча:
— Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде —
върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“
, дето се вика…
Нали?
— Няма — казва — да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те
прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? — Мене!
Седи си, казва, в къщи! Гледай си кефа!
И аз — в къщи. Какво да правя! Една къща — кон в нея да
разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само,
дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш.
Паркетът — излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!
— Разполагай се вътре! — казва ми сина.
— Разполагай се, живей
си, яж, пий и за нищо не мисли!
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета,
като ги няма синът и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се
върнат и с връщането — залепят се на ваджишката кутия кино да гледат,
докато стане време за спане, и тогава —
„лека ти нощ!“
„Лека нощ“
,
„довиждане“
, „довиждане“
, „лека нощ“
— с тия думи се срещаме и
изпращаме има вече година и кусур.
Хайде, докато беше детето им вкъщи — пак добре. Поиграеш си,
поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха,
опустяла — боже прости! — взе, че го махна и го даде на детски ясли, та
идва сега в неделята веднаж
Текста:
Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година
вече съм в този град, всеки ден — кажи-речи — сядам на тази пейка и
досега никой не ме е попитал как се викам. Ама ни-кой! Ти си първият и
затова ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто положение — дай си
боже — никога да не дохождаш!
Да съм гладен и жаден — не! Ако ме гледаш отвънка — всичко ми е
пълно и равно. Дъщеря ми — женена, живее си в село, детето й —
здраво, мъжът й — председател, синът ми е в министерството, дето се
вика, първият помощник, инженер с диплома като чаршаф, с автомобил
го вземат и връщат. Жена му — докторица, на заплата, къпят се в
порцеланово корито. Яденето ми — ядене, креватът ми — креват, сам в
стая и пак съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм назад,
отмалявам и се стопявам. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се
въртят разни шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа
ли — изнамират ме за луд.
Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина
ми Кирча:
— Нека бе, Кирчо, аз да ходя да купувам киселото мляко! Иде —
върне се човек, хора види, хора го видят, „прошари се“
, дето се вика…
Нали?
— Няма — казва — да ходиш! Както си занесен, ще вземе да те
прегази некое моторно средство и сетне кому беля на главата? — Мене!
Седи си, казва, в къщи! Гледай си кефа!
И аз — в къщи. Какво да правя! Една къща — кон в нея да
разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, наредено, подредено, само,
дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш.
Паркетът — излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!
— Разполагай се вътре! — казва ми сина.
— Разполагай се, живей
си, яж, пий и за нищо не мисли!
Как бе, джанъм, да живея? С кого? С трапезарията ли, или с буфета,
като ги няма синът и снахата от заран до вечер… Заран отидат, вечер се
върнат и с връщането — залепят се на ваджишката кутия кино да гледат,
докато стане време за спане, и тогава —
„лека ти нощ!“
„Лека нощ“
,
„довиждане“
, „довиждане“
, „лека нощ“
— с тия думи се срещаме и
изпращаме има вече година и кусур.
Хайде, докато беше детето им вкъщи — пак добре. Поиграеш си,
поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, но тая снаха,
опустяла — боже прости! — взе, че го махна и го даде на детски ясли, та
идва сега в неделята веднаж
