Юлски книжен клуб - 2025

Благодарности за темата, Inferiya!
В крайна сметка сме на "Люляковите момичета" явно

Vox populi, vox dei Можем да оставим и другите две в ротата, надпреварата този път беше ожесточена

А да, каквото е решило гласуването, това Може да останат, ще се радвам ако някоя от тях спечели за после.

Благодаря за новата тема.
Аз отдавна видях накъде отиват нещата с гласуването и вече чета книгата на месеца. Радващото е, че върви бързо и е интересна.

И аз благодаря за труда, Inferiya.

Четох "Люляковите момичета" преди 5 години и виждам, че съм й дала 5 звезди в Goodreads. Съдбите на жените са преплетени добре и много емоционално. Книгата ми хареса повече от "Крадецът на книги", с която се състезаваше в анкетата и която също е за Втората световна война. За мен образите в "Крадецът на книги" никога не станаха комплексни. 

Събрала съм по-лежерни книги за юли, но ще следя дискусията. Забелязах, че има поредица всъщност от три романа. Вторият е "Изгубени рози" и според анотацията е нещо като прикуел на "Люляковите момичета".   

И аз съм чела "Люляковите момичета", имам я хартиен вариант. Ще ми е интересно да видя коментарите в групата. Аз ще се включа на по-късен етап 🙂

Здравейте, нова съм в клуба , случайно открих темата и си казах - трябва повече да чета, че последните години нямам никакво време за това. Юни изпуснах по една или друга причина, но за този месец се стегнах. Та, вчера се захванах с книгата и... не можах да я оставя докато не я свърших. (което ме подсеща защо не чета - не мога да оставя нещо като го почна).
На мен много ми хареса историята, образите, стила на авторката (или на превода), независимо, че аз не обичам истории на фона на война, особено за втората световна.
Не знам защо (предполагам заради трите женски образа), но книгата много ми напомни на друга, която съм чела преди около 30г сигурно - Долината на куклите - различните гледни точки и съдби на героините в едно общо нещастие.

За август предлагам "Изгубената принцеса" на Джил Пол. Надявам се да се намира електронно.

Със закъснение се включвам с моето предложение за август - "Мълчанието на белия град" на Ева Гарсия Саенс де Уртури.

Хареса ми книгата. Благодаря за предложението.
 "Люлякови момичета" - Това, че се базира на исторически факти и личности я прави още по-ценна. Никога сама нямаше да дам шанс на писателката и трудът, който  е положила да направи достояние тези издевателства над личността.
      Към лекарката изпитвам съчуствие, за заблудата, в която е вкарана. Но и недоумявам, как се връзва на пропагандата, като първия и досег с престъпленията, които се извъшват в концлагера са в разрив със съвестта и. Как за някои привелегии и храна оставаш на страната на пристъпника. Не мисля, се по природа е лош човек. Не съм сигурна дали се зрадвах, че си получава заслуженото в края на романа, а прдполагам и живота.
     Сега чета "Маестра", която отпадна от класирането. По-лежерна, подходяща за сезона, но не ме тегли всяка свободна минута да видя развитието на повествованието.

Прочетох книгата за предния месец и някак не знам как да обясня усещането, което изпитвам. От една страна ми беше досадна, защото някак не можех да открия смисъла на цялото това пътуване и този драматизъм, от друга страна ми беше интересна, защото ми бяха интересни самите размисли върху историята. Не ми се искаше да остава с отворен край, в крайна сметка исках да разбера какво се случва с Грегориус. До някъде имах чувството, че той започна да живее живота на Прадо и да се отъждествява с него. Сякаш и неговите устои бяха разклатени и имаше нужда да намери здрава почва, на която да стъпи. От друга страна няма как да не направя паралел между тях двамата като образи - и двамата самотници, и двамата с буден, жив ум, който постоянно търси, и двамата изолирани в своя свят на жажда. А също така и двамата, възприемани по различен начин от околните. Прадо - като двигател на живота около себе си, докато Грегориус по-скоро като река в застой. Книгата повдига доста въпроси - дали понякога не можем да се оттървем от проекцията на родителите си и се превръщаме в това, което те искат за нас, или са искали за себе си, но не са успели да постигнат... За самотата - какво точно е тя, за разговорите ни с Бог и дали наистина го има? За приятелството - направи ми впечатление една мисъл - "Всяко приятелство с времето си и после свършва" - дали наистина е така? Дали срещаме определени хора, в определено време, само за да се разделим след това с тях? Защото са изпълнили предназначението си в нашия живот. За живота - дали успяваме да го изживеем истински и какво се случва с това, което ни остава? За сбогуването - какво точно е то и дали успяваме да се сбогуваме истински с хората около нас?
От друга страна ми дойде доста тежка, просто ме измъчиха философските размисли и това натрупване на теми, които не водят до никъде, въпроси, на които не може да се отговори...Размисли, дали е постъпил правилно Прадо и за моралната дилема, пред която е поставен... Защо изведнъж Грегориус тръгна така неочаквано на пътешествие? Какво толкова го привлече в тази книга, в този човек, че да изостави съществуването си и да се впусне в приключение? И дали трябва да послушаме инстинктите си, ако ни се случи нещо такова и да тръгнем на път, без да знаем дали ще успеем да се върнем обратно или какви ще бъдем, когато или ако се върнем...

Много изчерпателно и интересно мнение! И аз си задавах подобни въпроси, особено защо Грегориус остави всичко и тръгна по следите на една книга, дали аз бих го направила. Мисля, че всичко започна със срещата му с непознатата жена, която го извади от рамките на ежедневието. Очаквах да тръгне да търси любовта, но не. Той тръгна по следите на Прадо. Колкото и да е обичал работата си, според моите бледи вече спомени, Грегориус е на 50 + и в началото се споменава, че инвестициите му са доста успешни, така че може да си позволи това приключение и ранна пенсия.

За мен изглеждаше, че героят на Грегориус е използван като водач за читателя--литературен похват-- за да разкаже историята на Прадо и семейството му, да разкрие неговите дилеми и размисли. Дори се питах дали авторът на книгата донякъде се отъждестява с Грегориус и затова той е нашият разказвач в романа. Паскал Мерсие е бил философ и преподавател в университет така че може да има някои прилики с Грегориус.

Моето мнение за поемането на пътуването е непознатата на моста. Силните емоции на жената, са малко в страни на леко еднообразния живот на Грегориус.Самият той иска такъв спокоен делник. Та от там и интересът му към страната, на жената, която изписва на челото телефонния номер. В книгата пак среща силни страсти и предизвиква себе си да поеме пътя към непознато, за кето всъщност като младеж е бленувал.

***
Друго нещо много ме вълнува: Наистина ли хората отдават такова значение на ръкостискането?
След ковида, аз съм доста резервирана към всякакъв допир с хора извън семейството. На най-дорожелателно посягане на прияте и познати вдигам длан и ги върпирам. Дали го приемат болезнено?

Не знам, за мен беше странно това - т.е. от една дума той да се впусне да гони португалският и един човек, който е написал книга. Той нито можеше да прочете книгата, нито да разбере нещо от нея. И дори тази жена да е била някакъв спусък, така да се кажа, за мен беше странно например, че той не набра онзи телефонен номер. Какъв беше той, каква беше жената, защо го предизвика? На моменти ми беше прекалено философски развита историята и се отвличаше в абстрактна посока, без кой знае какво отношение към темата. И това не ми носеше нищо нито за образа на Прадо, нито за образа на Грегориус. Единствено до някъде имаше отношение към това, че всички са го намирали за скучен и изведнъж той прави нещо, което го прави интересен и му отваря нов път.

По въпросът за ръкостискането - за мен има значение. Можеш да усетиш много неща по начина, по който една ръка е стисната и как е подадена. Аз лично бих се учудила ако някой се отдръпне.