Куриозни и забавни случки по време на лятна почивка

Децата са малки, с една приятелка решаваме сами да ги заведем на море, че мъжете много работни и все не могат да намерят време за почивка. Магистрала Тракия беше до преди Чирпан. После двулентов път, дребосъците малки, три на 6 -7 г и едно на 4 г. Мъжете подсигуриха кола, заредиха я с гориво, връчиха ни децата и казаха, оправяйте се! След 10-на дни ще дойдем да ви видим и да ви дадем пари, ако сте ги свършили. Отиваме на квартира в Поморие, запазили сме цял етаж от къща, само за нас. В деня преди морето приятелката ми решава да заведе децата на басейн, да ги учи да плуват. Добре де, ама в басейна някакви тийнейджъри играят на водна топка, но с 500 мл. бутилка минерална вода. Ударът е точен - попада в лицето на приятелката ми, точно в окото. Резултатът- синьо и много подуто око, но не се отказваме. Морето си е море. 😀 На сутринта всички сме в трескаво очакване за предстоящата почивка, настава суматоха, будя децата - трябва да се пътува по хлад, последни приготовления, вода и лека храна, случайно да не умрем от глад. В последната минута издирвам пътната карта, че да не объркаме пътя.. В суматохата котката се бута, рови по пликовете, влиза в легена, рови в праха за пране (и това се носеше) 😂 Вдигам котката, за да я махна от плика, ММ изпуска нещо, то тряска на земята, котката се стряска и хуква да бяга от мен, резултатът - пет кървави следи от нокти, от брадичката до началото на деколтето, бях с потник, че нали жега! Свитки ми излязоха! Стискам зъби, грабвам децата, награбвам и кавото мога, ММ сваля багажа. Мъжете товарят колата, тя голяма, но багажът още повече, легени, сакове, чадъри, пликове, дюшеци, пояси, каквото ти душа иска. Багажникът не се затваря, местим част между седалките, пак не става, единия сак отива в краката на "навигатора", ще се избием коя да кара, че другата трябва да пътува разчекната и да пази сака. Взимаме Соломоновско решение, че ще се сменяме. Товарим се в колата, мъжете си отдъхват, потегляме. Аз съм навигатор, излизаме от София, малко преди Чирпан разпъвам картата, единият ми крак е почти на лоста за скорости, балансирам с другия, че и сака пазя. Шофьорката настъпила газта, децата пеят отзад, в последната минута виждам отбивката, започвам да соча и крещя, взимаме завоя почти на 2 гуми, отдъхваме си и се сменяме. Спираме на една бензиностанция в Стара Загора, тоалетна, кафе, такива ми ти работи. Децата искат бонбони, купуваме, хем са цветни, хем са много. Натоварваме се някак пак, няма и след час децата мрънкат, че им е лошо, изяли са всички бонбони. Започваме да спираме на всяка керемидка, сещате се защо! 😉 Някак се добираме до Поморие, на входа на главната улица виждаме няколко мъже да си говорят, спираме да питаме как да стигнем до квартирата. Излизаме от колата, децата също се изнизват уморени от пътя, по лицата им "четеш менюто" - прословутите бонбони. Приближаваме, питаме мъжете, едната с огромни тъмни очила, които не могат да скрият синьо-моравата подутина на лицето, другата, все едно с тигри се е била. 😂 Мъжете се споглеждат, децата се размрънкват, мъжете се опулват, но ни упътват, благодарим, товарим се в колата, а те цъкат с език. Намираме квартирата, разтоварваме багажа, катерим четири етажа, препотваме се, но се настаняваме, отдъхваме си. Стартираме почивката, оправяме децата, ще ги водим на разходка и да хапнат, че са гладни. За наш късмет хазяйката се оказва душа жена, опитва се да ни помогне, с каквото може, да ни е жива и здрава още дълги години! 🤗 Отсядахме при нея сума ти години и още си поддържаме връзка. 🤗На следващия ден катунът тръгва към плажа, чадъри, пояси, деца дюшеци, торби, кофички лопатки, не е като да няма. Добираме се до плажа, разполагаме катуна пред заведението, не можем да забием хубаво чадърите, поморийският вятър ги изтръгва и те политат, така няколко пъти.  Спасителят - много симпатичен възрастен господин идва да помага, забива чадърите, с този катун сме станали атракция. Човекът обяснява как се прави, то си има чалъм, още помня и го мога, царица съм в забиването на чадъри. 😊 Морето плитко, заведението зад нас, има и къде да хапне човек, децата се забавляват. Ставаме дружки със собствениците, хората се смиляват над нас и ни отстъпват част от склада на заведението, прибираме там голяма част от катуна. Пазят ни и място на плажа, ако случайно се успим и отидем по-късно. Вече не влачим дюшеци, пояси, кофички, лопатки и чадъри, само деца. Идилия! В един прекрасен ден, някъде в средата на почивката, изгубвам ключа от квартирата, единичен ключ от обикновен патрон. Изпаднал е някак от джоба на екипчето, с което ходя на плаж, катунът се мести в зависимост от слънцето. Настава суматоха, започваме да ровим, включват се и помощници, ключът го няма, а на мен ми се реве! Собствениците на заведението - много симпатично семейство с две големи дъщери и двама кандидат зетове (да са живи и здрави всичките) 🤗 ни успокояват. Казват ни, че в края на деня идва един човек с металотърсач, който ще ни помогне да намерим ключа. Така и става, на третото изписукване, разровихме пясъка и го намерихме, отдъхнахме си, особено аз! 😊 Следва продължение - когато дойде и третата приятелка с нейните две, на почти същата възраст. Но за това друг път, като намеря време. 😀

На море сме с моите родители, леля ми, чичо ми и братовчедите. В отделни апартаменти, те минаха да видят нашия, ние разгледахме техния. Нашият беше много сладко таванско ателие с 2 стаи, но по онова време климатици нямаше и беше топличко. Първия ден сякаш не се усещаше много, обаче на втория - у-ж-а-с. Имахме чувството, че така се е напекло, че излъчва от пода. Е, точно от пода беше, но не защото се беше напекло, а защото докато другите разглеждали стаите, малката ми братовчедка, 2-3-годишна по онова време, беше включила подовото отопление...

Лежим си на плажа и по едно време идва линейка със сирени, която спира на съедния плаж. Аз любопитна, но не ми се мърда, го карам да отиде да види какво става. На него също не му се ходеше, но накрая го навих. Гледам го, връща се и куца. Стъпил в/у изхвърлени водорасли на брега и го ухапала кацнала там оса. Иначе нищо нямало, слава богу, линейката си отишла в дежурния пункт но заради моето любопитство половината почивка едва стъпваше...

Получавам пратка, докато сме на море. Мъжът ми предложи да е до офис, за да не си губим плажа, чакайки куриер. Да, ама не можем да намерим офиса. Уж гледахме адреса, но тя една улица с ниски дървета и не се вижда нищо. Вървим аз, майка ми и дъщеря ми, блеейки нагоре, в търсене на табелата и бам, стъпвам в нещо странно, изкълчвам си крака и директно на земята. Тротоарите били с вградени улуци и аз съм нацелила един от тях... Не губя самообладание, само решавам да си дам кратка почивка и виждайки бордюр като пейка на съседен магазин, правя знак с ръка на майка ми да се отмести и лека полека долазих до него. Тя сяда от едната ми страна, дъщеря ми от другата, но не смеят да гъкнат. Чак като се разсмях започнаха и те. И в този момент, от вече ниската позиция, почти на нивото на тротоара, пред нас се разкри търсената табела "Спиди"! Пратих майка ми да вземе пратката, където се провежда следния разговор:
- А къде е Н.?
- Отвън, пред съседния магазин.
- Защо тя не дойде да си я вземе?
- Защото падна.

Питали добре ли съм и я дали веднага

Започвам с това, че имам ужасен страх от кучета. Действието се развива пак в този район с падането, явно не ми върви там. Гледам на тротоара, точно пред вратата на една обществена пералня, бебешка играчка. Решавам да я вдигна и да я сложа на перваза на пералнята, за да се вижда отдалече и ако се върнат да си я намерят. Навеждам се и с периферното си зрение забелязвам, че вътре, само на 2 крачки от мен, се е излегнал огромен (поне в моите очи) боксер, който с любопитство следи всяко мое движение. На секундата осъзнах, че това не е никаква бебешка играчка, а НЕГОВАТА играчка! Искаше ми се да дръпна с 200, но се стегнах, изправих се бавно и се ометох с бавна крачка...

С майка ми решаваме да се поглезим на почивката и отиваме на педикюр. Но докато бяхме вътре мина страшна буря. Излизаме, улиците реки, паднали клони и листа, а ние по чехли и с крака, добре намазани с крем. И като се започна едно пързаляне, едва се прибрахме! След този случай винаги гледам прогнозата за времето и си съобразявам обувките или казвам да не ми слагат крем

Аз и майка ми отиваме да заведем детето на "люлките" в Морската. Майка ми много се страхува от всякакви атракциони и с изненада чувам, че пита момчето на гондолата дали може да се качи с нея. Решила, че щом е детската гондола все пак, ще се люшка леко, няма проблем. Бяха само двете и детето дори предложи да седнат на средните места, а не на крайните, които се вдигат по-високо. Дотук добре. Младежът обаче пуска люлката, хваща гаджето си, отиват малко настрана и започват да се целуват до едно дърво. След третото засилване, майка ми изпада в паника, че никой не контролира съоръжението и започва да вика по него, колкото я глас държи. В това време дъщеря ми, която още не произнасяше правилно някои думи, я гали по ръката и повтаря "Скопойно, бабо, скопойно", а аз седнах на една пейка и се правех, че не съм с тях

Пак сме на море във Варна, дъщерята на 6-7 г., виждаме, че са направили някакъв динозавър и решаваме, че трябва да го види. Отиде с баща си, влизат, тя се стреснала от звука и последвал бесен спринт към изхода. Тръгват си и гледат, едната ѝ обувка я няма той се върнал да я търси (намери я), тя категорично отказала да влезе втори път

За да не викаме по децата, когато са във водата и за да не ни слуша целият плаж, се бяхме снабдили със свирка. Инструктираме децата, чуят ли свирката следват сигналите (махане с ръце наляво и надясно значи преместване, припряното ръкомахане с ръце към тялото - незабавно излизане), без възражения. Децата слушат и изпълняват, дотук добре, обаче, свирне ли свирката освен децата се обръщат и всички във водата. 😂 "Перфектният" план не сработва, но не се отказваме. Измисляме нов и инструктираме децата, определяме един "дежурен", той ще гледа към брега и ще навигира останалите. Планът работи учудващо добре, но освен за сигурността и комфорта на децата, искаме да се погрижим и за тена си (на море сме все пак). 😊 Преосмисляме тактиката - едната гледа към водата, другата се пече, после се сменяме. Това сработва, всички са доволни, но най-доволни са останалите почиващи, че никой не им вряка на главата, и не вика по децата. Дотук повече от добре! Идва третата приятелка и тя е с две, на сходна възраст с нашите. Пътуват с автобус, ще останат седмица с нас,  после мъжът й ще дойде и отпрашват за семейно море. Едната отива да ги вземе с колата, другата гледа децата на плажа. Всичко протича идеално! Натоварват, разтоварват багажа, катерят 4-те етажа и се настаняват. Квартирата е голяма, три спални, голям хол с трапезария, отделна кухня, две бани и две огромни тераси, има място за всички стига нерви да имаш. 😊 Новодошлите пристигат на плажа, влачат чадъри, пояси, дюшеци, играчки.. катуна расте и завзема все повече място в склада. Превземаме нови плажни територии, разрастваме се, нормално. "Ветераните" не губят време и бързо "вкарват в час" новодошлите с правилата и порядките на поморийския плаж. Броим вече до шест и става все по-трудно да озаптяваме децата във водата, но и ние вече сме три, и сме железни! 😊 Редуваме плаж, приятни разходки с вкусни вечери, в още по-приятни малки ресторантчета, грижим се и за развлеченията на падрастващите (блъскащи колички, люлки, бънджита), и любимото им корабче за вечерна морска  разходка. Корабчето тръгва в определен час, препускаме да го хванем, търчим по мостика, а то се кани да тръгва. Капитанът ни вижда и изчаква, качваме се, прави ми впечатление, че цената е по-ниска в сравнение с предишните дни. Питам намаление ли има, капитанът ни поглежда и казва, "няма, но за групи има намаления, от коя детска градина сте"? "Учителки сте, нали"? Споглеждаме се и отричаме, човекът е изненадан - "е, как не сте, а какви са тези деца"? Отговаряме му, че са наши. -"Как ваши бе хора, не са ли много"? Не, не са ни много, точно са ни! 😉 Така започна едно дългогодишно приятелство на шест фърфалака с морския капитан. 😀 Даваше им да "карат" корабчето, а те щастливи и доволни. Вярно, че почти всяка вечер препускахме по мостика, но беше и добра възпитателна мярка, ако не слушат - няма корабче! 😉
П.П. Независимо от перипетиите това си остава една от най-хубавите ми почивки. 😀Влюбихме се в градчето и очаквахме с нетърпение следващата почивка в любимата квартира на "нашия" си плаж с готините хора, които ни станаха приятели. 🤗 Стана ни нещо като традиция, всяко лято водехме децата в любимото Поморие и така няколко поредни години. Превърнахме се във "вечното присъствие", част от пейзажа с любимите хазяи, любимия плаж, любими ресторантчета и любимо място за разходки. Накрая и кучетата вече ни познаваха, но не се оплаквахме, и всички бяха доволни! 😉