И аз съм от тези дето припадах - буквално, ако голямо куче доближи на 2-3 метра, а малките заобикалях например като пресичах на отсрещния тротоар. Да пипна животно беше немислимо - мисълта, че нещо ще шава в ръцете ми ме ужасяваше. По силно беше от мен, без да съзнавам от къде идва този страх и така докато не станахме 9ти клас със систър и нашите решиха, че ще ни вземат куче да изкоренят страховете ни, защото систър същата като мен, даже тя си и пищеше (мен ме беше срам да пищя 😃) . Около 1 година се противяхме на идеята да има животинка в нас, но 10 клас поискахме от нашите да си имаме братче и... така се сдобихме с първото ни бебе куче, което се превърна в центъра на вселената и толкова много заобичахме, гледахме го като принц, братче да беше, нямаше да полагаме толкова грижи сигурно. Покрай него прибирахме всичко що е на вън. Та от едната крайност в другата. Може би и аз като Ред само от птиците понастръхвам и не мога да се отпусна да ги пипам, но за кученце, котенце, душата си давам.
И да не е спам едно доволно Линче на терасата. ❤️




Голяма досада е! Тормози всички.
Стане, хапне, тоалетна, пооправи тоалета, евентуално малко погледа през прозореца и после пак:





