Нейната "Нишка" е най-продаваната книга на българския пазар за миналата година. Другите два романа на Виктория Бешлийска – "Глина" и "Сърце", са продадена в над 160 000 екземпляра според данните от 2024 г. Вики е част от класацията Топ 70 на българските известни личности на списание Forbes.
Започнахме и ще завършим това кратко представяне с общоизвестното – просто защото никой не може да говори по-добре за Виктория Бешлийска от самата нея.
Историите за нейните любими лета и споделените картини и звуци от тях звучат едновременно близко и далечно, "обикновено" и приказно. Искрено и определено много различно. Затова сме щастливи, че прие поканата ни "да спрем времето" – да си поговорим за фрагментите от лятото, които рисуват картини на пълнота и щастие!
Каква е кратката история на твоето най-красиво лято?
Събирам си багажа, вземам един огромен кашон с книги, лаптопа и няколко тефтера със записки и заминавам в едно затънтено село в планината. Живея три месеца сам-сама в малка къща в края на това селце, в близост до гората. Всяка сутрин ставам с изгрева и пия кафето си, докато наоколо пълзят розови мъгли. След това сядам и пиша часове наред – сутрешната роса се изпарява, овцете на съседа идват да пладнуват в двора ми, следобедно хапвам малини и когато залезът очерви всичко, затварям компютъра. Вечерта стоя на двора, пия вино и гледам звездите, едри като круши. Някъде далече се вижда опашатата светлина от преминаваща комета. Знам, че силното шумолене в клоните е от гарваните, които не могат да си намерят място. Щурците ме успокояват. Лягам си. На следващия ден се повтаря същото.
Това е кратката история на лятото, в което написах "Глина".
Кое е мястото, на което всяко лято би се връщала отново?
Реката в Еленския Балкан, в близост до родовата ни къща, на която ходехме всяко лято като деца и в която телата ни пораснаха. Там огромен синьо-зелен вир студенее между слънчасали лески, докато реката на подскоци се извива край дърветата. Любимо ни беше да скачаме от скалите във вира. Правехме го с часове, отново и отново, докато не окапвахме съвсем и не тръгвахме обезсилени по пътеката през боровата гора обратно към дома.
Това лято се върнах на реката заедно с майка ми и малката ми дъщеря Алма, която е почти на девет. Тя плува добре, но не бях сигурна дали ще се престраши да скочи от скалата. Исках да скочим заедно, хванати за ръце, за да я "науча" на тази щуротия и за да ѝ покажа, че няма нищо страшно. В първите час-два Алма се страхуваше, но после се хвърли във вира сама, окуражена от други деца. Мисля, че в онзи момент аз ликувах повече от нея, защото знаех, че е скочила в рая на детството. Човек с река в живота си може да счита себе си за щастлив.
Какво има в летния ти плейлист тази година?
Предимно тишина и звуци от природата: бълбукащи води, вресливи птици, шумолящи листа, пукащи съчки, съскащи в черквата свещи. И много вятър, често слушам вятъра това лято.
Ако лятото траеше само един ден, какво би направила в него?
Ще го споделя с децата си и ще правим нещо заедно. Където и да ни свари този ден, ще ядем сладолед, ще се качим на туристическо влакче, ще изкачим някой хълм или кула, ще играем на думи, докато се шляем из вечерните улици и ни хапят комарите... Ей такива неща.
Разкажи ни свой летен спомен за момент, в който времето за теб е спряло!
Парадоксално, но този момент е с отпечатък на зима.
Беше в един от първите дни на астрономическото лято тази година. Правихме преход в Пирин от хижа "Трите реки" до Тевно езеро по долината на Демиркапийска река. В последната част от похода се изкачва голяма стръмнина със сипеи, за да се прехвърли планинския ръб, под който в обширна равнинна част е разположено езерото. В някои участъци все още имаше сняг и за няколко часа ние бяхме минали през три сезона, тръгвайки от лятото при хижата, преминавайки през пълноводна и цветна пролет край реката и стигайки до зимата при върховете.
Отивах до Тевно езеро за първи път и не знаех какво да очаквам. Избягвам да гледам предварително снимки на местата, които посещавам, за да не си създавам очаквания. Преходът този ден беше дълъг и натоварващ. Няма да забравя момента, в който се озовахме на ръба – зад нас остана върлият сипей, взел дъха ни, а пред нас, насред поляна от минзухари, се откри езерото, заобиколено от чудовищни зъбери. И тук времето като че ли спря. Имах чувството, че съм се озовала в свят над света. Очите ми се насълзиха и не от вятъра, който се опитваше да ни обори, а от непоносимата красота. И от мисълта, че това място винаги ще го има, но по един необикновен и свойски начин то ми принадлежи – аз съм част от релефа и той е част от мене, защото това е моя родна земя.
Времето спира тогава, когато успееш да се впишеш в Творението с мълчание и благодарност.
Към блога на Вики Бешлийска: По дирите на думите
Интервюто е част от летния проект Да спрем времето
Прочетете още:
Да спрем времето... с Преслава Пейчева
Да спрем времето... с Ирина Флорин
Започнахме и ще завършим това кратко представяне с общоизвестното – просто защото никой не може да говори по-добре за Виктория Бешлийска от самата нея.
Историите за нейните любими лета и споделените картини и звуци от тях звучат едновременно близко и далечно, "обикновено" и приказно. Искрено и определено много различно. Затова сме щастливи, че прие поканата ни "да спрем времето" – да си поговорим за фрагментите от лятото, които рисуват картини на пълнота и щастие!
Каква е кратката история на твоето най-красиво лято?
Събирам си багажа, вземам един огромен кашон с книги, лаптопа и няколко тефтера със записки и заминавам в едно затънтено село в планината. Живея три месеца сам-сама в малка къща в края на това селце, в близост до гората. Всяка сутрин ставам с изгрева и пия кафето си, докато наоколо пълзят розови мъгли. След това сядам и пиша часове наред – сутрешната роса се изпарява, овцете на съседа идват да пладнуват в двора ми, следобедно хапвам малини и когато залезът очерви всичко, затварям компютъра. Вечерта стоя на двора, пия вино и гледам звездите, едри като круши. Някъде далече се вижда опашатата светлина от преминаваща комета. Знам, че силното шумолене в клоните е от гарваните, които не могат да си намерят място. Щурците ме успокояват. Лягам си. На следващия ден се повтаря същото.
Това е кратката история на лятото, в което написах "Глина".
Кое е мястото, на което всяко лято би се връщала отново?
Реката в Еленския Балкан, в близост до родовата ни къща, на която ходехме всяко лято като деца и в която телата ни пораснаха. Там огромен синьо-зелен вир студенее между слънчасали лески, докато реката на подскоци се извива край дърветата. Любимо ни беше да скачаме от скалите във вира. Правехме го с часове, отново и отново, докато не окапвахме съвсем и не тръгвахме обезсилени по пътеката през боровата гора обратно към дома.
Това лято се върнах на реката заедно с майка ми и малката ми дъщеря Алма, която е почти на девет. Тя плува добре, но не бях сигурна дали ще се престраши да скочи от скалата. Исках да скочим заедно, хванати за ръце, за да я "науча" на тази щуротия и за да ѝ покажа, че няма нищо страшно. В първите час-два Алма се страхуваше, но после се хвърли във вира сама, окуражена от други деца. Мисля, че в онзи момент аз ликувах повече от нея, защото знаех, че е скочила в рая на детството. Човек с река в живота си може да счита себе си за щастлив.
Какво има в летния ти плейлист тази година?
Предимно тишина и звуци от природата: бълбукащи води, вресливи птици, шумолящи листа, пукащи съчки, съскащи в черквата свещи. И много вятър, често слушам вятъра това лято.
Ако лятото траеше само един ден, какво би направила в него?
Ще го споделя с децата си и ще правим нещо заедно. Където и да ни свари този ден, ще ядем сладолед, ще се качим на туристическо влакче, ще изкачим някой хълм или кула, ще играем на думи, докато се шляем из вечерните улици и ни хапят комарите... Ей такива неща.
Разкажи ни свой летен спомен за момент, в който времето за теб е спряло!
Парадоксално, но този момент е с отпечатък на зима.
Беше в един от първите дни на астрономическото лято тази година. Правихме преход в Пирин от хижа "Трите реки" до Тевно езеро по долината на Демиркапийска река. В последната част от похода се изкачва голяма стръмнина със сипеи, за да се прехвърли планинския ръб, под който в обширна равнинна част е разположено езерото. В някои участъци все още имаше сняг и за няколко часа ние бяхме минали през три сезона, тръгвайки от лятото при хижата, преминавайки през пълноводна и цветна пролет край реката и стигайки до зимата при върховете.
Отивах до Тевно езеро за първи път и не знаех какво да очаквам. Избягвам да гледам предварително снимки на местата, които посещавам, за да не си създавам очаквания. Преходът този ден беше дълъг и натоварващ. Няма да забравя момента, в който се озовахме на ръба – зад нас остана върлият сипей, взел дъха ни, а пред нас, насред поляна от минзухари, се откри езерото, заобиколено от чудовищни зъбери. И тук времето като че ли спря. Имах чувството, че съм се озовала в свят над света. Очите ми се насълзиха и не от вятъра, който се опитваше да ни обори, а от непоносимата красота. И от мисълта, че това място винаги ще го има, но по един необикновен и свойски начин то ми принадлежи – аз съм част от релефа и той е част от мене, защото това е моя родна земя.
Времето спира тогава, когато успееш да се впишеш в Творението с мълчание и благодарност.
Към блога на Вики Бешлийска: По дирите на думите
Интервюто е част от летния проект Да спрем времето
Прочетете още:
Да спрем времето... с Преслава Пейчева
Да спрем времето... с Ирина Флорин