Здравейте, искам да ви разкажа за моят голям проблем, който се опитвам и не мога да поправя, който много ми пречи и честно казано чувствам се много объркана..
Първо бих искала да помоля да няма упреквания относно това, защото самата аз го правя всекидневно.
Ще се опитам да разкажа по-сбито за състоянието си още от самото начало, за да бъда максимално искрена.
Като за начало на 23г. съм, от 5 години пия антидепресанти, защото имах връзка, в която явно бях насъбрала много стрес и не се чувствах добре, бях чела някакви неща в интернет и тогава взех решението сама, че съм психично болна. След това всеки ден за мен беше мъчение, ходех по лекари и пиех лекарства, но нямах промяна и взех решението да прекратя двугодишната връзка. Когато бях сама се чувствах добре, след това дойде втората връзка, в която пак ми се засилваха тези симпоми, дори стигах до момент, в който мислех за самоубийство. Прекратих и тази. Тези симпоми утихваха. Самочувствието ми беше на ниво, обръщах внимание на себе си и общо взето бях добре. Знам и осъзнавам, че само като го пиша и аз самата докато го обяснявам причината е "защото си във връзка", но там е големия проблем..
Преди 7 месеца започнах нова работа и там още в първия ден много харесах едно момче, минаха се 3 месеца и стана така, че ние да излезнем на среща. Изкарахме си много добре, бяхме целият уикенд заедно. След тези два дни, заживяхме заедно. Всичко беше супер. Аз трябваше да му призная, че приемам антидепресанти, защото сутрините се криех от него и това за мен не беше редно, но той това го прие без проблем. Преди 2 месеца обаче започна моето мъчение.. в един наш разговор той ми показа колко много знае и е учил, показа че има доста добра обща култура, при което незнайно защо мен това нещо много ме потисна, защото аз се почувствах много глупава и че все едно аз не съм човека за него, започнах да плача и в мислите си да се обвинявам защо не съм учила като по-малка.. както и да е. От тогава моята тревожност се засили много, започнах да плача всеки ден за различни неща, въображението ми започна да работи и негативизма в мен се отключи. В началото му казвах, че той това нещо няма да го изтърпи и ще ме остави, представях си най-ужасните неща и плачех.. след това започнах да си мисля, че ние с него нямаме нищо общо и не сме един за друг, само защото нашата комуникация не върви и то защото аз не говоря. Просто се чувствам забила.. случи ми се даже, когато ме взе от работа веднъж да изпадна в паника, защото го виждах колко радостен е и свободен, а на мен вътрешно ми се плаче. Чувствам през колко много фази на мисли минавам и това нещо ме плаши. От известно време мисля и за бившата му връзка, мисля си колко добре може би е било там в сравнение с мен.. имам постоянни съмнения в него, изпитвам дори и голяма ревност. Объркана съм много наистина и по-лошото е, че при всеки мой плач и всеки негов опит на подрепа аз му казвам, че е по-добре да се разделим и това ме разкъсва.. чувсвам, че хем не ставам за връзка и го губя по този начин, хем и много искам всичко да е наред между нас и да бъдем щастливи. Пък и не е само това, аз съм се затворила в себе си, в работата също не съм продуктивна, като цяло в живота, не мога да общувам с никой, тази потиснатост постоянно е в мен.. Честно дори и сега като пиша чувствам паниката в себе си и колко може би няма да съм разбрана и се чувствам като луда.. Вчера тръгнахме за село, по време на път аз отново мислех някакви неща и се чувствах зле.. мислех си, че ако беше някоя друга на моето място щеше да е по-весела и щастлива. Той ме попита как съм и аз отвърнах че отново не съм добре. От там започнах да му говоря пак, че най-вероятно трябва да се разделим, започнах да плача и да си мисля, че явно съм психично болна и че имам някакъв много голям проблем. За раздялата той не се съгласява с мен, колкото и тежко да му е на него. Когато пристигнахме аз отидох и си легнах изпаднах в паника, затова че явно съм откачила.. цял ден спах. Тръгнахме да се прибираме, по време на пътя си мислех дали да не се прибера вкъщи, за да може уж да ми е по-спокойно, явно затова че той няма да ме вижда в такова състояние, но и усещах нуждата от него.. все пак останах в тях. И сега когато се събудих отново още с отварянето на очите мисля само негативи. Чувствам, как нещата не са като в началото между нас и ме потиска това. Мислех си, сега като се събуди какво ще правим, като аз нямам желание за нищо и това ме прави скучна за него. Започнах да си представям как ако е друго момиче ще измисли много неща за правене и на него ще му бъде интересно, дори си представях и бившата му.. хора наистина ми е много тежко, бих искала да знам дали на някой му се е случвало подобно нещо, защото осъзнавам, че това цялото нещо не е нормално. И не, не мога да се отпусна и да правя просто това което искам. Ходя дори и на психотерапевт от скоро, но когато отида и при него все нещо ново има.. Дали съм откачила.. дали има шанс това нещо да се оправи и да запазя връзката си с него, да бъдем щастливи заедно.
Първо бих искала да помоля да няма упреквания относно това, защото самата аз го правя всекидневно.
Ще се опитам да разкажа по-сбито за състоянието си още от самото начало, за да бъда максимално искрена.
Като за начало на 23г. съм, от 5 години пия антидепресанти, защото имах връзка, в която явно бях насъбрала много стрес и не се чувствах добре, бях чела някакви неща в интернет и тогава взех решението сама, че съм психично болна. След това всеки ден за мен беше мъчение, ходех по лекари и пиех лекарства, но нямах промяна и взех решението да прекратя двугодишната връзка. Когато бях сама се чувствах добре, след това дойде втората връзка, в която пак ми се засилваха тези симпоми, дори стигах до момент, в който мислех за самоубийство. Прекратих и тази. Тези симпоми утихваха. Самочувствието ми беше на ниво, обръщах внимание на себе си и общо взето бях добре. Знам и осъзнавам, че само като го пиша и аз самата докато го обяснявам причината е "защото си във връзка", но там е големия проблем..
Преди 7 месеца започнах нова работа и там още в първия ден много харесах едно момче, минаха се 3 месеца и стана така, че ние да излезнем на среща. Изкарахме си много добре, бяхме целият уикенд заедно. След тези два дни, заживяхме заедно. Всичко беше супер. Аз трябваше да му призная, че приемам антидепресанти, защото сутрините се криех от него и това за мен не беше редно, но той това го прие без проблем. Преди 2 месеца обаче започна моето мъчение.. в един наш разговор той ми показа колко много знае и е учил, показа че има доста добра обща култура, при което незнайно защо мен това нещо много ме потисна, защото аз се почувствах много глупава и че все едно аз не съм човека за него, започнах да плача и в мислите си да се обвинявам защо не съм учила като по-малка.. както и да е. От тогава моята тревожност се засили много, започнах да плача всеки ден за различни неща, въображението ми започна да работи и негативизма в мен се отключи. В началото му казвах, че той това нещо няма да го изтърпи и ще ме остави, представях си най-ужасните неща и плачех.. след това започнах да си мисля, че ние с него нямаме нищо общо и не сме един за друг, само защото нашата комуникация не върви и то защото аз не говоря. Просто се чувствам забила.. случи ми се даже, когато ме взе от работа веднъж да изпадна в паника, защото го виждах колко радостен е и свободен, а на мен вътрешно ми се плаче. Чувствам през колко много фази на мисли минавам и това нещо ме плаши. От известно време мисля и за бившата му връзка, мисля си колко добре може би е било там в сравнение с мен.. имам постоянни съмнения в него, изпитвам дори и голяма ревност. Объркана съм много наистина и по-лошото е, че при всеки мой плач и всеки негов опит на подрепа аз му казвам, че е по-добре да се разделим и това ме разкъсва.. чувсвам, че хем не ставам за връзка и го губя по този начин, хем и много искам всичко да е наред между нас и да бъдем щастливи. Пък и не е само това, аз съм се затворила в себе си, в работата също не съм продуктивна, като цяло в живота, не мога да общувам с никой, тази потиснатост постоянно е в мен.. Честно дори и сега като пиша чувствам паниката в себе си и колко може би няма да съм разбрана и се чувствам като луда.. Вчера тръгнахме за село, по време на път аз отново мислех някакви неща и се чувствах зле.. мислех си, че ако беше някоя друга на моето място щеше да е по-весела и щастлива. Той ме попита как съм и аз отвърнах че отново не съм добре. От там започнах да му говоря пак, че най-вероятно трябва да се разделим, започнах да плача и да си мисля, че явно съм психично болна и че имам някакъв много голям проблем. За раздялата той не се съгласява с мен, колкото и тежко да му е на него. Когато пристигнахме аз отидох и си легнах изпаднах в паника, затова че явно съм откачила.. цял ден спах. Тръгнахме да се прибираме, по време на пътя си мислех дали да не се прибера вкъщи, за да може уж да ми е по-спокойно, явно затова че той няма да ме вижда в такова състояние, но и усещах нуждата от него.. все пак останах в тях. И сега когато се събудих отново още с отварянето на очите мисля само негативи. Чувствам, как нещата не са като в началото между нас и ме потиска това. Мислех си, сега като се събуди какво ще правим, като аз нямам желание за нищо и това ме прави скучна за него. Започнах да си представям как ако е друго момиче ще измисли много неща за правене и на него ще му бъде интересно, дори си представях и бившата му.. хора наистина ми е много тежко, бих искала да знам дали на някой му се е случвало подобно нещо, защото осъзнавам, че това цялото нещо не е нормално. И не, не мога да се отпусна и да правя просто това което искам. Ходя дори и на психотерапевт от скоро, но когато отида и при него все нещо ново има.. Дали съм откачила.. дали има шанс това нещо да се оправи и да запазя връзката си с него, да бъдем щастливи заедно.
