Да си лекар или какъвто и да е специалист в областта на медицината първо трябва да е призвание, лична мисля, отговорност. За струването си струва, посочете ми една по-благородна професия - спасяваш животи, връщаш усмивки. Ако го правите само заради финансовата страна...там не мога да дам мнение.
- Публикувана: 30 дек. 2025, 11:11 ч.
- Последно мнение: 1 ян. 2026, 18:18 ч.
Има ли перспектива в България за медицина?
Перспективи в медицината винаги има, но ако търсиш бърза печалба точно от нея – няма как да стане. Първо трябва да натрупаш опит, да изградиш име и авторитет – и едва след това може да дойдат и парите. Но този опит и авторитет се трупат след безсънни нощи, напрегнати дежурства, много учене, специализации и т. н. Трябва да си готова да платиш цената.
Неврологията не е от най-високо платените специалности. Често неврологично болните са с трайни увреждания – ДЦП, епилепсия, атаксии, множествена склероза, мускулни дистрофии, инсулти, гръбначни и черепно-мозъчни травми, тумори на мозъка и на гръбначния стълб и др. и нерядко губят частично или напълно работоспособността си, което ги прави не особено платежоспособни. Самата аз съм с ДЦП, на 48 години, в инвалидна количка съм, познавам десетки други с моята и с други тежки диагнози и знам за какво говоря. Обиколила съм много лекари и рехабилитационни центрове в България. Била съм два пъти на лечение и в Чехия.
Често неврологично болните имат и сериозни социални проблеми – с жилище, с достъпна среда, с намиране или оставане на работа. Много семейства и връзки, в които единият съпруг се разболее или пък се роди дете с трайни увреждания, се разпадат. Та лекарите се сблъскват и с подобен тип проблеми. Може да предпишеш качествено лечение, но болните понякога не могат да си купуват всички необходими лекарства, да ходят редовно на рехабилитация и т. н.
В България болничната помощ на повечето места е добра, но липсва добра следболнична помощ и грижа за такива пациенти.
Ако избереш неврологията – водещият мотив трябва да ти бъде любовта към пациентите, желанието да им помагаш – ако не да ги излекуваш, то поне да облекчиш състоянието им; да подобрят качеството си на живот.
Би могла да отвориш собствена клиника или рехабилитационен център.
Вероятно хирургичните специалности носят повече пари, гинекологията, дерматологията, офталмологията, кардиологията също...
Успех!
Неврологията не е от най-високо платените специалности. Често неврологично болните са с трайни увреждания – ДЦП, епилепсия, атаксии, множествена склероза, мускулни дистрофии, инсулти, гръбначни и черепно-мозъчни травми, тумори на мозъка и на гръбначния стълб и др. и нерядко губят частично или напълно работоспособността си, което ги прави не особено платежоспособни. Самата аз съм с ДЦП, на 48 години, в инвалидна количка съм, познавам десетки други с моята и с други тежки диагнози и знам за какво говоря. Обиколила съм много лекари и рехабилитационни центрове в България. Била съм два пъти на лечение и в Чехия.
Често неврологично болните имат и сериозни социални проблеми – с жилище, с достъпна среда, с намиране или оставане на работа. Много семейства и връзки, в които единият съпруг се разболее или пък се роди дете с трайни увреждания, се разпадат. Та лекарите се сблъскват и с подобен тип проблеми. Може да предпишеш качествено лечение, но болните понякога не могат да си купуват всички необходими лекарства, да ходят редовно на рехабилитация и т. н.
В България болничната помощ на повечето места е добра, но липсва добра следболнична помощ и грижа за такива пациенти.
Ако избереш неврологията – водещият мотив трябва да ти бъде любовта към пациентите, желанието да им помагаш – ако не да ги излекуваш, то поне да облекчиш състоянието им; да подобрят качеството си на живот.
Би могла да отвориш собствена клиника или рехабилитационен център.
Вероятно хирургичните специалности носят повече пари, гинекологията, дерматологията, офталмологията, кардиологията също...
Успех!
Заради това коментирах:
"Често неврологично болните имат и сериозни социални проблеми – с жилище, с достъпна среда, с намиране или оставане на работа. Много семейства и връзки, в които единият съпруг се разболее или пък се роди дете с трайни увреждания, се разпадат."
Мисля, че описаните проблеми са по-характерни за психичните заболявания. Вероятно и за тежките неврологични. От друга страна има трудоустрояване, както и професии, които са по-подходящи за хора с определено заболяване или увреждане от други. Разбира се, аз не съм в твоите обувки, и знам, че например епилепсията налага своите ограничения, но хора с нея например са в състояние да работят подходяща работа и да живеят пълноценно.
"Често неврологично болните имат и сериозни социални проблеми – с жилище, с достъпна среда, с намиране или оставане на работа. Много семейства и връзки, в които единият съпруг се разболее или пък се роди дете с трайни увреждания, се разпадат."
Мисля, че описаните проблеми са по-характерни за психичните заболявания. Вероятно и за тежките неврологични. От друга страна има трудоустрояване, както и професии, които са по-подходящи за хора с определено заболяване или увреждане от други. Разбира се, аз не съм в твоите обувки, и знам, че например епилепсията налага своите ограничения, но хора с нея например са в състояние да работят подходяща работа и да живеят пълноценно.
Като завършиш медицина и вземеш специалност, или си лекар, или си търговец. Пари правят търговците, лекарите са на заплатата, която не е висока. Натоварването е огромно. Като се прибереш, продължаваш да мислиш за конкретни казуси, правиш справки, въртиш се нощем и мислиш... Понякога след 12 часов работен ден като се прибера, съм с толкова изпит мозък, че нямам сили да кажа добър вечер на домашните
В неврология пари няма. Много мислиш, често сложни и неясни състояния, трудна и скъпа диагностика, често непокривана по здравна каса, малко опции за действие, понякога без такива, всеки който иска да се отърве от неясен и сложен пациент го праща на невролог. Много пациенти с психиатрични диагнози, които смятат, че неврологът е алтернативен, по-мек вариант /и не толкова обиден/ на психиатъра. Кръстове, шипове, дископатии, които са хронични и никога няма да изчезнат, нежелаещи да оперират реални големи дискови хернии, очакващи чудо от лекарства, когато има механична причина, която с лекарства няма как да се махне. Безкрайни вертижни оплаквания - някои с ясна причина, други без - искат добра ориентация и различно третиране. Тежките неща- инсултите, миастениите, гилен баретата, кръвоизливите, които искат спешно действие са вече в болнични условия, но амбулаторията трябва бързо да се ориентира и да ги насочва. Което понякога не се случва.
Колеги опитаха да ходят и на кабинет по каса- изпоотказаха се, пари малко, голямо натоварване. Едно от младите се развива в търговска посока- изкарва, определено, но не ни е ясно как, кой му се връзва да му ги дава, като знаем всички какво знае и колко може. Старите опитни кучета сме я докарали до позиция на прегаряне и нежелание за допълнителни прегледи, ни без, ни с пари.
Колега ходи на 3 работи - 2 в стационар и една към някоя бърза помощ, блъска дежурства понякога 36 часа без почивка- тича от едната, на другата работа, от нея на третата. Ако парите на една бяха достатъчни, щеше ли да ходи на втора, че и на трета? Един такъв работещ на много места почина на 52г на работното си място.
Бюрокрация чудовищна, писар на здравна каса, повече време отива в буквоедство, отколкото по същество, принуда да мислиш като търговец... ежедневна среща с априорна предубеденост и понякога отявлена омраза...
Който не го е работил, не знам на база на какво преценява какви пари има или няма. Говоря от първо лице, 30 трудов стаж и опит в стационар. Единственото сигурно е, че работа има и ще има.
В неврология пари няма. Много мислиш, често сложни и неясни състояния, трудна и скъпа диагностика, често непокривана по здравна каса, малко опции за действие, понякога без такива, всеки който иска да се отърве от неясен и сложен пациент го праща на невролог. Много пациенти с психиатрични диагнози, които смятат, че неврологът е алтернативен, по-мек вариант /и не толкова обиден/ на психиатъра. Кръстове, шипове, дископатии, които са хронични и никога няма да изчезнат, нежелаещи да оперират реални големи дискови хернии, очакващи чудо от лекарства, когато има механична причина, която с лекарства няма как да се махне. Безкрайни вертижни оплаквания - някои с ясна причина, други без - искат добра ориентация и различно третиране. Тежките неща- инсултите, миастениите, гилен баретата, кръвоизливите, които искат спешно действие са вече в болнични условия, но амбулаторията трябва бързо да се ориентира и да ги насочва. Което понякога не се случва.
Колеги опитаха да ходят и на кабинет по каса- изпоотказаха се, пари малко, голямо натоварване. Едно от младите се развива в търговска посока- изкарва, определено, но не ни е ясно как, кой му се връзва да му ги дава, като знаем всички какво знае и колко може. Старите опитни кучета сме я докарали до позиция на прегаряне и нежелание за допълнителни прегледи, ни без, ни с пари.
Колега ходи на 3 работи - 2 в стационар и една към някоя бърза помощ, блъска дежурства понякога 36 часа без почивка- тича от едната, на другата работа, от нея на третата. Ако парите на една бяха достатъчни, щеше ли да ходи на втора, че и на трета? Един такъв работещ на много места почина на 52г на работното си място.
Бюрокрация чудовищна, писар на здравна каса, повече време отива в буквоедство, отколкото по същество, принуда да мислиш като търговец... ежедневна среща с априорна предубеденост и понякога отявлена омраза...
Който не го е работил, не знам на база на какво преценява какви пари има или няма. Говоря от първо лице, 30 трудов стаж и опит в стационар. Единственото сигурно е, че работа има и ще има.
В България има глад за лекари и медицински сестри, просто заплащането в чужбина явно е по-високо. Стигнахме до там, че в Ловеч затвориха родилното заради липса на лекари, в Ямбол (ако не греша) отделението по хемодиализа се крепи на пенсионери, в Свищов и Перник наемат лекари от Индия, Пакистан. Едните от завършилите е нас български лекари и сестри ги дърпа към столицата, другите към чужбина.
Честита нова година! Бъдете здрави, щастливи и обичани!
Мама Ру, точно неврологично болните имам предвид.
Познавам много хора с ДЦП и с други диагнози, които поради интелектуални, физически и/или социални причини, си останаха с основно и дори по-ниско образование. Основното си образование го завърших в санаториум край Балчик, а средното образование – като се върнах в моя град учители от близката гимназия идваха вкъщи да ми преподават и да ме изпитват по 10 часа седмично. Имаше такава възможност тогава. Не съм плащала нищо. Няколко други мои познати също завършиха по този начин. Основно образование също можеше да се завърши така. Но не всички родители имаха готовност и желание да приемат различни учители в жилищата си почти всеки ден, а понякога и учителите не се съгласяваха да ходят и да обучават деца с увреждания по къщите им. Някои деца пишат и говорят много трудно.
Освен това някои мои съученици, приятели и познати живееха в малки градове и села, където дори нямаше средни училища. Кой ще ходи в къщи да ги обучава? Тогава нямаше дистанционно обучение по интернет.
По-леките случаи се ожениха, някои родиха деца, работят. Но са малък процент от случаите. По-тежките случаи си седят вкъщи, гледат ги родители, братя, сестри... След смъртта на родителите им някои отидоха в социални домове. На други им е трудно да излизат от вкъщи, защото има стъпала, а и някой трябва и да ги придружава. За да се направят платформи и специални асансьори, се изисква съгласието на съседите, а не всички дават такова.
Познавам и няколко семейства с по две болни деца със социални пенсии. Естествено е, че ще имат повече социални проблеми от здравите.
С болните от множествена склероза положението е подобно. Повечето са се разболели на 25-30 годишна възраст, в най-хубавите си години. Познавам такива, повечето са разведени, всички тези мои познати имат и деца. Трябвало е да гледат и децата си, да ходят и на лечение. На среща с депутати една такава моя позната се оплака, че докато синът й е бил ученик, тя нито веднъж не е могла да отиде на родителска среща, защото училището на сина й не било достъпно за нейната инвалидна количка. И така пораснал синът й, без тя да може да ходи на родителски срещи или празненства в училището. Финансово също им е било много трудно, защото повечето са разведени, а е трябвало да издържат и себе си, и децата си. Някои са се местили от по-малък в по-голям град, за да имат по-добри възможности за лечение, сменяли са жилища, трябвало е да ги адаптират за инвалидни колички и т. н. Това имах предвид. Някои болни се влошиха доста бързо, дори двама мои познати под 50-годишна възраст с тази диагноза починаха. Единият – поради рани от залежаване.
Други с различни неврологични диагнози също си отидоха много млади.
Не са голям брой работещите хора с тежки неврологични увреждания. Някои говорят трудно, пишат трудно, имат координационни нарушения...
Мама Ру, точно неврологично болните имам предвид.
Познавам много хора с ДЦП и с други диагнози, които поради интелектуални, физически и/или социални причини, си останаха с основно и дори по-ниско образование. Основното си образование го завърших в санаториум край Балчик, а средното образование – като се върнах в моя град учители от близката гимназия идваха вкъщи да ми преподават и да ме изпитват по 10 часа седмично. Имаше такава възможност тогава. Не съм плащала нищо. Няколко други мои познати също завършиха по този начин. Основно образование също можеше да се завърши така. Но не всички родители имаха готовност и желание да приемат различни учители в жилищата си почти всеки ден, а понякога и учителите не се съгласяваха да ходят и да обучават деца с увреждания по къщите им. Някои деца пишат и говорят много трудно.
Освен това някои мои съученици, приятели и познати живееха в малки градове и села, където дори нямаше средни училища. Кой ще ходи в къщи да ги обучава? Тогава нямаше дистанционно обучение по интернет.
По-леките случаи се ожениха, някои родиха деца, работят. Но са малък процент от случаите. По-тежките случаи си седят вкъщи, гледат ги родители, братя, сестри... След смъртта на родителите им някои отидоха в социални домове. На други им е трудно да излизат от вкъщи, защото има стъпала, а и някой трябва и да ги придружава. За да се направят платформи и специални асансьори, се изисква съгласието на съседите, а не всички дават такова.
Познавам и няколко семейства с по две болни деца със социални пенсии. Естествено е, че ще имат повече социални проблеми от здравите.
С болните от множествена склероза положението е подобно. Повечето са се разболели на 25-30 годишна възраст, в най-хубавите си години. Познавам такива, повечето са разведени, всички тези мои познати имат и деца. Трябвало е да гледат и децата си, да ходят и на лечение. На среща с депутати една такава моя позната се оплака, че докато синът й е бил ученик, тя нито веднъж не е могла да отиде на родителска среща, защото училището на сина й не било достъпно за нейната инвалидна количка. И така пораснал синът й, без тя да може да ходи на родителски срещи или празненства в училището. Финансово също им е било много трудно, защото повечето са разведени, а е трябвало да издържат и себе си, и децата си. Някои са се местили от по-малък в по-голям град, за да имат по-добри възможности за лечение, сменяли са жилища, трябвало е да ги адаптират за инвалидни колички и т. н. Това имах предвид. Някои болни се влошиха доста бързо, дори двама мои познати под 50-годишна възраст с тази диагноза починаха. Единият – поради рани от залежаване.
Други с различни неврологични диагнози също си отидоха много млади.
Не са голям брой работещите хора с тежки неврологични увреждания. Някои говорят трудно, пишат трудно, имат координационни нарушения...