Ние сякаш бяхме по толерантни, сега много омраза се насажда във всички посоки. Имахме съученичка със СОП, понякога правеше проблеми в часовете, но никога не сме се настройвали срещу нея и проявявахме разбиране.
- Публикувана: 1 ян. 2026, 11:44 ч.
- Последно мнение: 29 окт. 2026, 20:32 ч.
Снимки и спомени от близко и далечно минало - 4
При нас имаше съученици със физически увреждания, със СОП не е имало, понеже бяхме с приемен изпит; за средно образование коментирам.
А за основното образование не желая и да си спомням как изпращаха съученици в помощни училища или ги местеха в други училища, не защото са с проблем, а защото знанията им са около средните, сякаш всички трябва да са вундеркинди.
А за основното образование не желая и да си спомням как изпращаха съученици в помощни училища или ги местеха в други училища, не защото са с проблем, а защото знанията им са около средните, сякаш всички трябва да са вундеркинди.
Ние сякаш бяхме по толерантни, сега много омраза се насажда във всички посоки. Имахме съученичка със СОП, понякога правеше проблеми в часовете, но никога не сме се настройвали срещу нея и проявявахме разбиране.
За помощните училища... Със смесени чувства съм. От една страна, да, не е редно да се отделят децата. От друга обаче, беше полезно за тях.
Живеех близо до такова и мога да кажа, че повечето деца там бяха циганчета. Много рядко се мяркаше някое по-светло дете. Българчетата явно намираха начин да ги уредят в обикновени училища. Имахме няколко такива съученици, които бяха по-странни и по-трудно се справяха с материала. Нямам наблюдение да са ги тормозели, по-скоро не им обръщаха внимание, защото те като цяло бяха по-тихи и свити.
А за децата в Помощното – то беше основно училище. Имаха добре оборудвана дърводелска работилница, където работеха момчетата, а момичетата ги учеха да шият на шевни машини. След осми клас излизаха с професия.
Явно добре ги обучаваха, защото в края на учебната година изнасяха пред училището нещата, които са изработили в часовете, и ги продаваха на символични цени – колкото да си възстановят парите за материалите. Хубави неща правеха, купувала съм си оттам. В работилницата изработваха маси, столове, скринове и др. мебели. Майка ми си беше купила един скрин – още го ползва. Не е мръднал. Което не може да се каже за творенията на днешните майстори – скъпари, които често си оставят ръцете.
Живеех близо до такова и мога да кажа, че повечето деца там бяха циганчета. Много рядко се мяркаше някое по-светло дете. Българчетата явно намираха начин да ги уредят в обикновени училища. Имахме няколко такива съученици, които бяха по-странни и по-трудно се справяха с материала. Нямам наблюдение да са ги тормозели, по-скоро не им обръщаха внимание, защото те като цяло бяха по-тихи и свити.
А за децата в Помощното – то беше основно училище. Имаха добре оборудвана дърводелска работилница, където работеха момчетата, а момичетата ги учеха да шият на шевни машини. След осми клас излизаха с професия.
Явно добре ги обучаваха, защото в края на учебната година изнасяха пред училището нещата, които са изработили в часовете, и ги продаваха на символични цени – колкото да си възстановят парите за материалите. Хубави неща правеха, купувала съм си оттам. В работилницата изработваха маси, столове, скринове и др. мебели. Майка ми си беше купила един скрин – още го ползва. Не е мръднал. Което не може да се каже за творенията на днешните майстори – скъпари, които често си оставят ръцете.
