Всеки ден – новини за катастрофи. Всеки ден – загинали и ранени. Това вече не са „инциденти“, а системен проблем, който от години отказваме да решим. Живеем в постоянна война по пътищата и сякаш сме приели това за нещо нормално.
След всяка трагедия има възмущение, обещания и проверки. После всичко утихва – до следващия случай. И отново започваме отначало.
Според мен сме забравили как сме стигнали дотук.
Пътищата, по които днес се движим със 100–120 км/ч, са проектирани в друго време – за каруци, пешеходци и много по-бавни автомобили. При тези скорости разминаването в едно платно не е било смъртоносен риск.
Днес обаче приемаме за напълно нормално два автомобила да се разминават на сантиметри един от друг със скорост 120 км/ч – което реално означава челен сблъсък с над 200 км/ч.
В същото време автомобилите, които управляваме, се продават така, че могат да развиват 250–300 км/ч, при разрешени 120–140. Това е все едно да ти дадат опасно лекарство и да кажат: „Ти си прецени дозата.“ Цялата отговорност остава върху шофьора, а системата почти не участва.
Очевидно е, че автомобилите и скоростите са се развили много по-бързо от пътищата, правилата и контрола. А резултатът го виждаме всеки ден.
Решения има и те не са тайна:
физически разделители между платната при двупосочни пътища;
повече кръгови кръстовища вместо опасни пресичания;
легнали полицаи и реални мерки в участъци с висока скорост;
постоянен контрол, а не кампании „след трагедия“;
сериозни и неизбежни санкции при груби нарушения.
👉 Въпрос към родителите:
Когато детето ви се качи в кола или пътува само, чувствате ли се защитени от системата – или просто се надявате да има късмет?
Лично за мен това е най-страшното – че разчитаме на късмет, вместо на правила, инфраструктура и реални мерки.
Ще се радвам да чуя различни мнения, защото мълчанието и примирението очевидно не водят до промяна.
След всяка трагедия има възмущение, обещания и проверки. После всичко утихва – до следващия случай. И отново започваме отначало.
Според мен сме забравили как сме стигнали дотук.
Пътищата, по които днес се движим със 100–120 км/ч, са проектирани в друго време – за каруци, пешеходци и много по-бавни автомобили. При тези скорости разминаването в едно платно не е било смъртоносен риск.
Днес обаче приемаме за напълно нормално два автомобила да се разминават на сантиметри един от друг със скорост 120 км/ч – което реално означава челен сблъсък с над 200 км/ч.
В същото време автомобилите, които управляваме, се продават така, че могат да развиват 250–300 км/ч, при разрешени 120–140. Това е все едно да ти дадат опасно лекарство и да кажат: „Ти си прецени дозата.“ Цялата отговорност остава върху шофьора, а системата почти не участва.
Очевидно е, че автомобилите и скоростите са се развили много по-бързо от пътищата, правилата и контрола. А резултатът го виждаме всеки ден.
Решения има и те не са тайна:
физически разделители между платната при двупосочни пътища;
повече кръгови кръстовища вместо опасни пресичания;
легнали полицаи и реални мерки в участъци с висока скорост;
постоянен контрол, а не кампании „след трагедия“;
сериозни и неизбежни санкции при груби нарушения.
👉 Въпрос към родителите:
Когато детето ви се качи в кола или пътува само, чувствате ли се защитени от системата – или просто се надявате да има късмет?
Лично за мен това е най-страшното – че разчитаме на късмет, вместо на правила, инфраструктура и реални мерки.
Ще се радвам да чуя различни мнения, защото мълчанието и примирението очевидно не водят до промяна.
Ами нека да е като тунел, Ганчо все някога трябва да си жертва фантазното Аз от Бързи и яростни в името на общата безопасност. Светът не свършва с неговото Ауди втора ръка.