🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 3

За човечността на Хиджран и Зарифе. Чак не мога да повярвам, че тази дума се употребява за тях.
Напомням за "приноса" и на двете към цялата история.
Двете участваха в продажбата на бебето на Есме и Адил. Двете участваха в лъжата, че бебето е мъртво. Да излъжеш майка, че детето и е мъртво!  Зарифе даде детето на Есме да го кърми, като каза, че е чуждо.
Двете настроиха селото срещу Елени и тя като нищо щеше да си загине, ако не беше Адил. След това подкрепяха опита за убийството и по заповед на Шериф.
За отровителството сте писали- и двете нямаха никаква морална дилема да отровят човек.
Продължавам с "любимката" ми Хиджран, тя има още "приноси". Основен е нейният "принос" за отнетите  20 години на Есме и Адил. В младостта им се приближи до Гезеп, за да ги следи. Проследи Гезеп, когато купуваше билетите им за бягството и издаде Есме на баща и. Тя е виновна  за залавянето им.  След това издаде, че Есме е бременна. Ако не бяха разбрали, можеше да се размине със скандал, щяха да я приберат, но поне нямаше да я карат да се жени за Шериф.
Всичко това Хиджран го е правила заради завист и злоба към Есме и несподелена любов към Адил. Тя все още изпитва нещо към него, помня една сцена- как се държеше за сърцето и нещо му наговори, беше в първите серии.
В момента преживява нещо като живеене на чужд живот. Толкова много е искала да е на мястото на Есме, че  емоционално вече си въобразява, че живее живота и-  че има дъщеря и се опитва да оплете в мрежите си баща и. Затова проявява някакви положителни чувства към Елени- защото вече сама си вярва и защото иска да спечели. Може да я харесва вече, то човек и свиква и започва сам да си вярва, но за мен това нищо не означава на фона на другите и "прелести". Ясно ми е какво цели- Адил да си каже- така и така ще се женя, поне да е за майката на Елени.
Само като и видях погледа, когато Есме ги видя на вечерята... Все едно, че Есме идва на чужда семейна вечеря, а не че тя се е настанила в чуждо гнездо.

За Севджан съм съгласна напълно с написаното дотук. Само с едно уточнение- Севджан не е нарцисист, то е друго. Тя си е обикновена използвачка, лицемерка и човек без никакви морални скрупули. За нея ценност са парите, лукса, властта и средствата да ги постигне нямат значение. Толкова. Елементарна е.

Аз усетих един полъх на човечност у Зарифе, когато съжали, че е споменала майката на Фадиме. Тук съжалението ѝ беше истинско. Кратко, но истинско.

Искам да уточня нещо. Това че виждам някакъв проблясък на човечност у нея, например, не означава че за мен тя се превръща в добър човек. Не, тя си е в черната или поне много тъмно сивата категория за мен. Не съм забравила греховете ѝ, вината ѝ. Но дори и лошите хора, на моменти проявяват някаква човечност. Освен ако не е някакъв тотален социопат, може би. Няма постоянно лоши хора, както няма и винаги изцяло добри хора. (Има една много хубава история на Иво Иванов по този въпрос, няма да пропусна възможността да го препоръчам.) Затова - да, мога да призная някакъв проблясък на човещина у лошите –може би без Шериф. И Севджан, не знам каква е нейната диагноза, ама не е нормален човек). Както и не забравям, че и добрите хора понякога може да дадат на късо и да допуснат грешка, наранят, причинят нещо лошо.

Мимя, първото, което ми прави впечатление в написаното е, че описваш видяното и му приписваш качества - Зарифе се разстроила, съжалила, разбрала грешката си, измъчвала се от срам и съвест. Това са спорни заключения, според мен.
Второ, човечността е противопоставена на психопатията и нарцисизма, на безчувствеността, сравнена с ангелите, а те са несравними понятия. Може човек да не е човечен и да не е психопат.
Трето, на всичките описани случки могат да се противопоставят такива, в които братовчедките демонстрират абсолютно незачитане на човешкото в другите, особено на тези от Кочари. Важно е това! Защото човечността не е проблясък, както находчиво го е казала Цвети. Тя е устойчиво качество и не се подчинява на физически закони и инцидентни настроения, тя е духовна цел. Да разбираш, че всеки човек е ценен, има достойнство, да чувстваш с него, да съ-преживяваш и болката, и радостта му. Хуманност. И няма значение дали е близък, или далечен. Не са много хората, проявяващи хуманност.
Последното, което аз си спомням от Хиджран, беше реакцията й на Гезеп в последния епизод, когато иронично я попита и тя ли ще се кандидатира за булка на Адил. А Зарифе заплю два пъти Исо, щото е предоставил кормилото на семейството в ръцете на Фадиме. Тези двете са ми на планини разстояние от човечността, най-малкото защото са жени, а Зарифе и майка, и грам съчувствие нямат към Есме.

Да, именно казах, че проявяват човечност на момент, а не че са човечни или добри. В това се корени голямата разлика.
А иначе за двата момента, които са с Гезеп и Хиджран и Зарифе дето заплю, те не бяха кой знае какви. Даже напротив, Хиджран какво да му отговори на Гезеп, беше си нормален отговор. А заплюването на Зарифе си беше комичен момент. Как така от първия ден Исо се настани като принцеса и Фадиме да го вози, един вид от първия ден  жената го води. 😀
Той заради това Исо горкия си плати колата, защото вече щеше да е прекалено.

Здравейте, черноморски момичета!
Не знам дали тази вечер ще ни пуснат фраг, но пък Младия Вълк се е погрижил да имаме четиво.

Дениз Байсал като Есме Фуртуна в „Taşacak Bu Deniz“ Епизод 17:
Безкористност, скръб и границите на издръжливостта.
Написано от Young Wolf.

Епизод 17 на „Taşacak Bu Deniz“ не е просто епизод, в който Есме страда. Сериалът винаги е позволявал на Есме да изпитва болка - понякога тихо, понякога брутално, но Епизод 17 е различен, защото представя нещо по-рядко и по-обезпокоително: краха на моралната технология, която тя е използвала, за да оцелее. Ако по-ранните епизоди ни караха да се възхищаваме на нейната издръжливост, Епизод 17 ни кара да се запитаме за цената ѝ. Той превръща безкористността от абстрактна добродетел в жива структура - архитектура на пола, насилието, мълчанието и лишенията.

Централната перспектива, която искам да използвам тук, е разликата между безкористността като любов и безкористността като заличаване. Често говорим за жертвоприношението, сякаш е по своята същност благородно: съзнателно приношение, направено за доброто на някой друг. Но историята на Есме налага по-суров въпрос: кога жертвоприношението престава да бъде акт и се превръща в идентичност? Кога „ще издържа“ се превръща в „позволено ми е само да издържа“? Кога моралната дисциплина се превръща във форма на бавно самонараняване, не защото човекът е слаб, а защото светът го е обучил да отъждествява изчезването с добротата?

Епизод 17 функционира като катабаза на Есме - нейното спускане в подземен свят, който не е физически, а етичен и емоционален. В класическия разказ за спускане, героят е лишен от подкрепа, илюзии и спътници; това, което остава, е характер, гол и незащитен. В този епизод Есме губи последното скеле, което е карало издръжливостта ѝ да се чувства смислена. Тя не губи морала си. Тя губи надеждата си, че Моралът ще я пази в безопасност. Това разграничение е важно. То е, което прави портрета ѝ тук едновременно опустошителен и, по странен начин, изясняващ. Това е профил на Есме в Епизод 17 не като сбор от действия, а като морална психология в криза: начинът, по който любовта ѝ е използвана като оръжие срещу нея, начинът, по който се експлоатира сдържаността ѝ, начинът, по който се изисква мълчанието ѝ, докато мълчанието не се наруши и светът не нарече счупването „лудост“, а не свидетелство.

Безкористността като начин на мислене.
Определящата черта на Есме никога не е била мълчанието в абстрактното. Тя е била замисленост. Нейната безкористност не действа като пасивност, а като постоянно морално пресмятане. Тя предвижда последствията, преди да говори, измерва вредата, преди да действа, и интернализира отговорността за резултати, далеч извън нейния контрол. Това не е жена, която изчезва, защото ѝ липсва аз, а жена, чието аз е оформено около акта на създаване на пространство за другите. Това, което Епизод 17 прави болезнено ясно, е, че този начин на обичане е изисквал от Есме да живее почти изцяло обърната навън. Емоционалната ѝ енергия е насочена към стабилизиране на взаимоотношенията, предотвратяване на ескалация и абсорбиране на шокове, които иначе биха могли да разбият околните. С течение на времето тази поза се превръща в идентичност. Желанието се отлага. Гневът се регулира. Скръбта се ограничава. Цената на това ограничаване не е видима веднага, което е и причината то да се изисква толкова лесно. Епизодът не осъжда със задна дата тази форма на безкористност. Напротив, той се отнася към нея със сериозност и уважение. Мълчанието на Есме никога не е формулирано като малодушие. То е формулирано като грижа. Трагедията не се крие в самия избор, а в изолацията, която го съпътства. Да обичаш по този начин, сам, в продължение на десетилетия, означава да приемеш бреме, което никой единичен живот не може безкрайно да поеме.

Издръжливост и загуба на посока
Издръжливостта на Есме в последните епизоди имаше хоризонт. Тя оцеляваше, насочена към нещо: възможността за повторно събиране, надеждата, че Любовта може евентуално да се преконфигурира в едно жизнеспособно бъдеще. Тази надежда не заличава страданието, а го организира. Тя дава насока на болката, причина да бъде понесена. Епизод 17 премахва този хоризонт. Когато Адил си тръгва и когато Есме научава, че той възнамерява да изгради бъдеще, което изключва изцяло нейния брак, родословие, приемственост - загубата не е само романтична. Това, което се срива, е разказът, който е направил издръжливостта смислена. Бъдещето, което си е представяла и за което е търпела толкова много лишения, изчезва с едно-единствено движение. От този момент нататък страданието вече не се усеща като жертва. Усеща се като повторение без цел. Това разграничение е от решаващо значение. Есме не се счупва, защото внезапно е по-слаба от преди. Тя се счупва, защото структурата, която някога е оправдавала силата ѝ, се е разпаднала. Епизодът улавя тази промяна с опустошителна яснота. Скръбта ѝ не е внезапна; тя е кумулативна. Това, което се променя, е, че вече не може да бъде ограничена от надеждата.

Мълчание, истина и грижа.
Един от най-сложните от етична гледна точка аспекти на историята на Есме е нейната връзка с истината. Епизод 17 преосмисля тази връзка със забележителна грижа. Есме укрива информация не за да контролира другите, а за да ги защити. Тя разбира истината като нещо нестабилно, способно да разпали насилие, вместо да го разреши. Мълчанието се превръща в неин опит да управлява тази нестабилност, дори с голяма лична цена. Жестокостта на епизода се крие в последиците от този избор. Когато съществуването на тайната се научава, Есме не е посрещната с разбиране или благодарност. Тя е посрещната с отдръпване. Любовта се отдръпва. Доверието се срива. Мълчанието ѝ, някога замислено като защита, се преосмисля като предателство. Този обрат е опустошителен именно защото мотивите ѝ са основани на грижа. Епизодът не твърди, че Есме е трябвало да говори по-рано, нито представя мълчанието ѝ като грешка, която просто се нуждае от корекция. Той позволява да се появи една по-неудобна истина: че понякога ние избират мълчанието по етично логични причини и въпреки това губят всичко. Болката, която Есме изпитва тук, не е резултат от морална грешка, а от морално неразпознаване.
/следва продължение/

Хубава статия. За мен Есме сама си го направи всичко това. На първо място липсата на доверие към Адил, на второ място желанието да се справя сама. Тази тайна така е оковала Есме, Оруч и Исо, че всеки изминал ден, тези окови им правят дълбоки рани. Да, ключът на тези окови е у Шериф, но те тримата, в опита си да се измъкнат все повече се нараняват. Истината ще ги направи свободни, да мъдро изказването на Елени преди два епизода. Истината ще ги пречисти, ще им даде катарзис, който ще ги постави на правилното място. Истината ще даде възможност на Есме и Адил да се съберат с дъщеря им, ще им даде възможност да си дадат възможност да се съберат след 20 години. Истината ще даде възможност на Оруч с чисто сърце и открит да застане срещу Елени и да се бори за нейната прошка, за нейната любов, за тяхното щастие. Същата тази истина ще даде пространство на Исо и Фадиме да разрушат стените около себе си и да започнат да се приближават един към друг.
В последния епизод Оруч го каза много на място: Шериф държи животите им в ръцете си. И именно заради това е невъзможно да се борят поотделно, а заедно. Но това прозрение на героите ще дойде след много болка, която по един или друг начин ще ги промени из основи.

Mimya, много хубаво казано.
Накратко - истината е свобода.

Ето и другата част от статията на Младия Вълк.

Разрушение като видима скръб
Разрушението на къщата Фуртуна не е изригване на безсмислена ярост. Това е скръб, която най-накрая изисква форма. В продължение на десетилетия Есме е била принудена да се контролира, да остане хладнокръвна, да носи болката по начини, които не смущават другите. В този епизод тази регулация се проваля - не защото тя изоставя дисциплината, а защото дисциплината е достигнала своя предел. Болката, която е потискала, вече не може да остане вътрешна. Тя изисква пространство. Тя изисква движение. Тя изисква звук. Това, което сериалът прави толкова внимателно тук, е да отказва да сензационализира този момент. Есме не насочва скръбта си навън към хората. Тя не търси отмъщение. Тя не използва страданието си като оръжие. Тя чупи пространства - коли, стаи, предмети, които мълчаливо са били свидетели на нейната издръжливост в продължение на години. Актът не е с насилствено намерение. Той е свидетелство. Това разрушение не е загуба на контрол; то е признание за загуба.

Самотата и бремето на самообладанието
Може би най-болезненият аспект от позицията на Есме в Епизод 17 е нейната дълбока изолация. Тя е заобиколена от хора, но никой не споделя истински тежестта, която носи. Силата ѝ се е превърнала в предположение. Издръжливостта ѝ е станала невидима. Тъй като винаги е успявала да се държи, околните забравят да я попитат колко струва това. Дори майчинството, най-дълбоката рана в живота ѝ, е многократно споменавано като причина за сдържаност, а не за грижа. Очаква се Есме да остане спокойна не защото е в безопасност, а защото другите се нуждаят от нейната стабилност. Това очакване не е представено като злоба; то е представено като навик. И именно тази навикна зависимост от нейното самообладание прави колапса ѝ толкова опустошителен. Епизод 17 не обвинява тези герои. Той прави нещо по-обезпокоително. Показва колко лесно силата на човек се превръща в оправдание за продължаващото му страдание.

Мир, загуба и отказ от омраза
Животът на Есме се е развил в пейзаж, оформен от наследено насилие, но тя никога не е търсила победа. Нейната цел винаги е била мирът - не като абстракция, а като защита. Тя се е опитвала да задържи пространството между враждуващи истории, вярвайки, че сдържаността може да предотврати по-нататъшни загуби. Трагедията на Епизод 17 не е, че това убеждение е наивно. А че е самотно. Мирът не предлага катарзис. Той не възнаграждава онези, които го избират, с признание или безопасност. Страданието на Есме не доказва, че мирът е безсмислен; то доказва, че мирът често изисква жертви, които остават невидими. Това, което отличава Есме, дори в най-ниската ѝ точка, е, че тя не позволява на скръбта си да се превърне в жестокост. Тя губи надежда, сигурност и бъдещето, в което е вярвала, но не губи етичната си същност. Болката ѝ не се превръща в оръжие. Гневът ѝ не търси жертви. Това не е защото е неспособна на ярост, а защото отказва да позволи на яростта да я определя.

Финалният образ и преживяването на заличаването
Финалният образ от Епизод 17 – Есме, която е свидетел на Адил, Хикран и Елени заедно – се усеща с особена жестокост, защото не е представен като ревност. Той е представен като заличаване. Есме не наблюдава нещо, което иска; тя наблюдава нещо, което е помогнала да се запази, да продължава без нея. Мъжът, когото обича, детето, което ѝ е дало смисъл, структурата на живота, който е изтърпяла за всичко това, съществува в пространство, където тя вече не принадлежи. Болката тук не е състезателна. Тя е екзистенциална. Тя е жива, но написана от бъдещето, което някога си е представяла. Този момент завършва епизода не с решение, а с яснота. Животът, заради който Есме оцеля, вече не е достъпен за нея. Остава въпросът как да живее, когато издръжливостта, такава каквато е била практикувана, вече не е възможна.

Заключение: Не краят на любовта, а краят на мълчанието.
Епизод 17 не е краят на силата на Есме Фуртуна. Това е краят на един специфичен начин на оцеляване. Тя е обичала искрено, издържала е вярно и е носила повече, отколкото би трябвало да се иска от всеки човек сам. Това, което се разбива, не е нейният морал, а вярата, че само моралът може да я предпази от загуба. Това не е цинизъм. Това е скръб. А скръбта, когато се подхожда с търпение и грижа, не обвинява света. Тя просто ни моли да останем настоящи. Епизод 17 ни кани да направим точно това: да останем с Есме, докато тя се изправя пред границите на издръжливостта, и да разпознаем тихото достойнство в отказа ѝ да позволи на болката да я превърне в нещо, което не е. Ако има отворено бъдеще за нея, то започва тук не с триумф или отмъщение, а с възможността мълчанието вече да не е единственият език, на който любовта е позволено да говори.

Добра вечер, момичета!
Първо, макар и със закъснение, искам да благодаря на Онче за търпеливото обосноваване на невъзможността Хиджран и Зарифе да бъдат възприети като поне частично човечни. Аз нямам това търпение.
Второ, по тезата, всички правим грешки, нараняваме, обиждаме. Така е, няма да споря. Но това, което отличава човечния, добрия е, че е способен да осъзнае грешките си, да не ги повтаря, да се извини. Най-малкото - да ги преживява като несправедливост, нещо, което не се забелязва в братовчедките.
И сега по текста на Младия вълк. Той е интересен, защото разкрива мисленето на жената в едно преобладаващо традиционно общество, в което тя трябва да е търпелива, грижовна, саможертвена. Ние сме малко по-различни.
Накратко: показва, че безкористността, започнала като израз на всеотдайна любов, завършва с обезличаване и изолация. И това не е добро за никого.
Много добре е описано отлагането на свободното себеизразяване, на подчиненото действие( макар и не директно заявена). Подчинено на любов, грижа за другите, желание за предотвратяване на войната, за мир, в крайна сметка то води до загуба на посока и смисъл. Тук от мен ще добавя - особено когато обстоятелствата се променят непрекъснато, навикът, познатото вече не работи. Вече не можеш да се изживяваш като единствен носител на истината и грижата. Промяната, настъпила с излизането на Шериф от затвора, идването на Елени сериозно разместиха пластовете, а Есме не отчете, че вече не е сама и трябва да се довери. Това доведе и до изолацията й от всички, които обича и ... които я обичат.
Накрая, аз имам съвсем друго тълкуване на изригването на Есме в конака, чупенето на предметите там. Предметният свят в един дом разказва за хората в него. Всяка вещ е направена, купена, подарена, подредена... с грижа. Тя показва не само предназначението си, но и душата на човек. Рушейки, Есме най-накрая показа на Шериф, Ширин, Зарифе..., че това не е нейния дом. Затова и те останаха шокирани и безмълвни на действието й.
Така че... краят на тайните наистина идва...

Катя, страхотен анализ.
Есме е продукт на една много различна от нашата култура и често ми се случва да не й разбирам постъпките. Много често ми се случва да видя как любовта я възприемат като защита, но едното и другото са различни неща според мен. Не е нужно да си влюбен, за да защитиш някого, достатъчно е да видиш несправедливост към някой, за да го защитиш. А тук двете някак  си вървят  ръка за ръка и в крайна сметка, когато имаш най-голяма нужда от  подкрепа  оставаш сам. Тази тайна отдалечи Есме и  Оруч от любимите им хора и  ги остави сами. Такава  ще е съдбата  и на Исо и Илве, когато  всичко се разкрие. А няма по-страшно наказание от  това да останеш сам. Останалите, които пазят  тайната я пазят  заради  самите себе  си,  тях хич  дори не ги жаля.



И нещо интересно от днешния сет. Слагам го в скрито, защото може да се тълкува като спойлер

Не знам защо се мисли, че като е казал човек, че е видял у Зарифе, например, проблясък на човешка емоция, и вече я определя като добър човек. Хората носят в себе си и доброто и лошото.

Миналият път споменах Иво Иванов, ще си позволя съвсем офтопик да пусна линк към негова история за доброто в злото и злото в доброто...

https://ivo.ucoz.com/index/0-44

Да, точно така. Просто явно така е тълкувано написаното. Тезата беше, че макар и зли, те проявяват човечност на моменти. И това е основната разлика между Шериф и Севджан. Никой не е казал, че са добри. А, че в цялата си лошотия, могат да проявяват човечност. Тоест в това цялото черно има една бяла точка. Точка, която отсъства при Шериф и Севджан.

Алекс, темата за източния дуализъм в разбирането на света, живота и човека (в основата на персийския Зороастризъм, Китайския кръг с Ин-Ян, на българското богомилство и т.н.) и различията му от Западното си иска сериозно занимание и не му е мястото тук. Така че... аз ще отмина тая тема. И само ще кажа, че моралните понятия добро и зло съществуват, за да ориентират човек какво бива и какво не бива в човешките отношение, ако искаме да живеем в човешка общност. Че едното съществува, за да бъде разграничено от другото. Иначе излиза, че и едното, и другото са си приемливи, защото са заложени в нас. Да случва се да правим и добри, и лоши неща.Това обаче в българския език се означава с термина "човещина", а не "човечност". И човек трябва да носи отговорност за лошите си постъпки. Както и да се стреми към промяна.
И във филма, и в разказа аз съзирам нещо друго. Това, което ни е публично представено от самите герои, не съвпада с цялостния им образ. Затова е нужно действието (мимично или поведенческо) да се оценява в конкретния контекст, да се изследват и мотивите, и последствията. В тази връзка аз оспорвам например оценката: "Зарифе, когато разбра за мнимата смърт на Елени видимо се разстрои, даже самата тя се изненада от себе си..." Защото това разстройване според мен беше мотивирано от страховете й за себе си, а не от съчувствие към една майка.

Кате, разбирам твоите доводи. Но светът не е изцяло черен и изцяло бял. Има и хора в сивата област. Има и в други цветове. Има хора, които са лоши, които изцяло са загубили човешкия си облик. Но и има лоши хорa, които са запазили, макар и в малка част, човешкия си облик. Тоест в определен момент са способни да изпитат срам за стореното, съжаление, съмнение, дори да проявяват съчувствие. Тука не говорим за това дали те са добри, не те са гнусни, жалки, страхливи. Но там някъде дълбоко те имат все още запазени емоции, присъщи на човешките същества. Всъщност именно това се различават психопатите, социопатите, нарцисите от тях. Споменатите в самия мозък имат увреда в центровете на съчувствие. Те не могат да изпитват такива емоции. Тук сравнението не  е например между Хиджран и Есме, или Зарифе и Фадиме. Тук сравнението е между Зарифе и Севджан, например. Защото Зарифе има прояви на срам. А тя няма. Никой не казва, че е приемливо, никой не казва, че са добри, че е нормално това. А че, те имат способността да изпитват най-малкото срам, най-малкото съжаление. Все пак хората са сложно устроени. И всъщност терминът човечност в общия смисъл е способността да проявиш съчувствие, да се срамуваш от постъпките си. Не е само това да си добър и да помагаш на другите, без да да им вредиш. В затворите е пълно с психопати, социопати, нарицисти, които никога не са изпитали такива емоции, но има и такива, които изпитват или са изпитали такива емоции.
По повод оспорването на съжалението на Зарифе. Да, всеки може да си интерпретира по свой начин видяното. Но все пак емоцията е видима, изразена е, тоест изиграна е от актрисата. А мотивите могат да бъдат различни, да така е. Да, всъщност аз не съм казала, че тя е съжалила заради Есме или пък заради Елени, тя съжали заради това, че са станали убийци. Ето  я човешката емоция срам, че е станала убийца. При Севджан имаме ли съжаление ? Не. При Шериф имаме ли съжаление ? Не.
За финал Хиджран и Зарифе са най-обикновени злодеи (гнусни и нагли), докато Шериф и Севджан са съответно психопат и нарцисист.

Кате, моите разсъждения са близки до твоите.
Mimya, за Шериф съм съгласна- има психопатия при него, но пак казвам, Севджан не е нарцисист. Много по-елементарни са нещата при нея, писах вече за това. Няма психични отклонения, такъв човек е.

Аз малко ще допълня за образа на Зарифе. Не само при нея, но за нея стана въпрос- важна е мотивацията. Защо постъпва така някой или защо изпитва някаква емоция /или ние предполагаме, че изпитва/? При Зарифе мотивацията е първо- страх от разкриване, което беше в първите серии, затова бяха и акциите по изгонването и после опита за физическо уищожаване на Елени от тримата- тя, Шериф и Хиджран с  помощта на онези прости момчета и Севджан. Вторият важен мотив при нея- личен интерес, стремеж да запази статуса си- във фабриката и в конака. Защо и харесаха някои неща у Елени, например в последната серия кимна одобрително при реакцията и на предложението на Шериф- пак пресечено през собствената и изгода и тази на семейството и. Тя е готова да вземе Елени за снаха, защото е в неин интерес- да не изброявам причините, всички ги знаем.
За мотивацията на Хиджран няма да пиша, там мисля, че е ясно.
В противовес на тях- Есме прави много грешки, но поведението и винаги е водено от обич към другите. Да, вече със стремежа всички да защити и тази свръхпротективност започна да губи. Но важното е защо го прави- от  обич.

Цвети, благодаря за статията на Младия вълк!

Онче, да Зарифе си гледа твърдо интереса. В това няма никакво съмнение. Както написах тя си е най-обикновен нагъл и гнусен злодей. А Хиджран е една наранена злобна жена, която жадува за отмъщение. Но за съжаление сценаристите, поне според мен, ще се опитат да реабилитират поне едната от тях. Няма как просто. Сега коя ще изберат не знам. Тя Зарифе да я заличат ще е трудно. Най-малкото накрая ще е изоставена, бедна, без никой около нея, като ще се моли единствено за това да вижда внуците си от Исо и Оруч. А Хиджран, не знам, но ако сценаристите извършат някакво сценарийно чудо, може да се ожени за Гезеп.  Но все пак при една от тях двете ще има обрат. Както и при Гьокхан, който между другото също е злодей, ама и той проявява човешки емоции на моменти.
Важно нещо е да допълня, че сравнение между Зарифе и Есме не би могло да има. Все пак едната е антогинист, а другата протагонист.
Иначе встрани от разговора. Актьорът, който играе Шериф е изключително добър. Наистина си го бива в това, разбира се за мен номер едно е Улаш от мъжете, но съм впечатлена от Айтек. Знае как да игра е той автентично. Другият, който заслужава внимание е Ердем, той използва очите, ръцете си, мимиките си, гласът си. Също е много добър. От жените обаче не съм много впечатлена. Може би само Дениз, Зейнеп има развитие, но е още много зелена.
А иначе актрисата, която играе Севджан си ме дразни.