Шокиращо масово самоубийство или убийство в Петрохан - какво знаем и какво липсва

Днес Иво щеше да навърши 52 години.

И има нещо почти непоносимо в това, че точно днес — на рождения му ден — МВР и Прокуратурата ще застанат пред камерите след месеци чакане, за да говорят отново за него и за останалите петима.

За всички тях, които вече не могат да влязат в тази зала. Не могат да поискат думата. Не могат да кажат: „Това не е вярно.“ Не могат да се защитят.

Затова днес аз ще говоря за Иво, когото познавах. А за истинския човек. Не този от “анализите” на самозванци, които никога не са го виждали.

Миналата година по това време Иво направи нещо много характерно за него. Вместо да празнува рождения си ден и да направи нещо за себе си, той заведе Ники и Сашо във Франция, за да получат учения от Шечен Рабджам Ринпоче.

Замислете се за момент над това.

Човекът, когото след смъртта му упорито се опитват да обрисуват като някакъв „гуру“, диктатор и манипулатор, изискващ пълно подчинение от хората около себе си, на рождения си ден заведе две млади момчета при друг учител.

За мен това казва за Иво повече от стотици страници „анализи“.

Истинският учител не създава зависимост към себе си. Той отваря врати. Иво именно това правеше — отваряше врати.

И точно затова е толкова болезнено да наблюдавам как след убийството им започна методичното пренаписване на биографията му. Просто защото него вече го няма.

Това явно е най-удобният момент да обясниш на обществото кой бил един човек — когато самият човек вече е мъртъв.

Можеш да му припишеш мотиви.
Можеш да му поставиш диагнози.
Можеш да тълкуваш думите му.
Можеш да анализираш текстовете му. Можеш да обясняваш какво „всъщност“ е мислел. Можеш да построиш цяла версия за характера и живота му.

И той никога няма да почука на вратата и да каже:

„Не. Аз не бях нищо от това.“

Ето това е чудовищното в посмъртното пренаписване на един човешки живот.

Само че има един проблем.

Аз съм още тук. Ние сме още тук.

Хората, които го познавахме.
Хората, които разговаряхме с него.
Хората, които сме спорили с него, смели сме се с него, правили сме планове с него, пътували сме с него, виждали сме го уморен, ядосан, щастлив, вдъхновен.
Ние помним истинския човек.

И нито една експертиза не може да изтрие паметта ни. Нито един „експерт“, който никога не е виждал Иво и никога не е разменил една дума с него, не може да промени отношението ми към човек, когото аз съм познавала в реалния живот.

Човек, който е помогнал толкова много на мен лично и на всички мои близки. Човек, когото съм наблюдавала да помага по безпрецедентен начин на напълно непознати хора. Човек, който оставяше собствените си нужди на заден план, без дори да се замисли, и поставяше другите и техните нужди пред своите. Човек, който отглеждаше Сашо и Ники като свои деца и даваше всичко за тях, за развитието им и за добруването им. Който ги заведе къде ли не по света и ги научи на какво ли не.

Благодарение и на него тези млади хора можаха да летят, да изследват пещери, да катерят планини, да опознават различни култури по света, да получават учения от едни от най-големите будистки учители, да карат мотори в планината, да познават всяка билка…

И най-важното — да живеят свободно.

На едно прекрасно място сред природата, далеч от мръсния въздух, стреса и трафика на града. Далеч от непрестанното взиране в телефони и екрани. Едно свободно, естествено и смислено съществуване, за което повечето съвременни деца и младежи дори не могат да си помислят. И Ники и Сашо ценяха тази възможност толкова много. Бяха истински благодарни за нея.

Както и Пламен, Ивей и Дечо.

А днес ще слушаме за експертиза от 157 страници. Искам да кажа на „експертите“ и на поръчителите на тези експертизи нещо много просто:

Ако искате, напишете и 1570 страници.

Това няма да промени факта, че аз и много други хора знаем кой беше Иво. Кои бяха всички те.

На рождения ти ден, Иво, те ще говорят. А аз ще слушам. Ние всички ще слушаме. И знам колко добре щяхме да се посмеем, ако можехме сега да седнем и да обсъдим целия този абсурд заедно с теб.

Ще слушам внимателно какво най-после ще ни кажат след всички тези месеци. Но преди те да започнат да говорят, исках да кажа това:

Иво, който днес щеше да стане на 52 години, беше човек, когото никоя експертиза не може да побере в 157 страници.

Една толкова многопластова и изключителна личност не може да бъде сведена до диагноза, етикет или удобна версия. Човешкото съзнание винаги се опитва да постави в познати рамки онова, което не може да разбере. А Иво никога не се побираше лесно в рамки.

И тук искам да почета и Сашето, който преди два дни щеше да стане на 16 години. Обичам те безкрай и липсваш непоносимо. Бъди свободен! 💛

Миналата година по това време тримата бяха заедно във Франция. Тази година тримата ги няма. Няма ги и Пламен, Ивей и Дечо.

Никой от шестимата вече го няма.
И болката е огромна.
И непоносима.

Но колкото и непоносимо да е това изречение, има нещо, което смъртта не може да отнеме:

Истината за хората, които бяхте, остава в хората, които действително ви познаваха.

Нека говорят.

Нека пишат.

Нека анализират.

Нека се опитват да пренаписват.

Ние помним.

И докато помним, никой друг няма да има последната дума за това кои бяхте вие.

💛💛💛💛💛💛

Честит рожден ден, Иво!

Благодаря ти. За всичко. Безкрайно. 🙏