Скрит текст:
Някой, ако се е чудил как става промиването на мозък на сектант, постът на тази жена описва всичко. Загубата на брат й я прави уязвима, тя търсейки да се справи с болката пише на Макулев и той й казва това, което тя иска да чуе. И вече за нея Макулев е най-светлият образ. [author=Notamama link=topic=1853871.msg51603521#msg51603521 date=1791062409]
Сектата си действа с пълна сила. Калушев е жив чрез своите верни жълти воини. Ралица набира средства и последователи, а Яни се изживява като нов духовен водач/хипнотизатор. Пост на поредна изперкала фейсбук леля, Светослава Кирилова:
[/quote]
Сектата си действа с пълна сила. Калушев е жив чрез своите верни жълти воини. Ралица набира средства и последователи, а Яни се изживява като нов духовен водач/хипнотизатор. Пост на поредна изперкала фейсбук леля, Светослава Кирилова:
Скрит текст:
Родителите не само, че никога няма да излезнат от фазата на отрицание. Изглежда да не възнамеряват и да спрат със сектантската си пропаганда.Яни – човекът с добро сърце.
Човекът със сърце, което те кара, колкото и да ти е тежко, да погледнеш към небето и да се усмихнеш.
Запознах се с Яни Макулев след трагедията на Петрохан – Околчица.
Оттогава сме общували много пъти. И за каквото и да съм му се оплаквала, една негова дума винаги ще остане в съзнанието ми:
„Усмивка, Светле!“
Казвал ми е и:
„Не го мисли. Стой над нещата. За всяко нещо си има карма. Тя не забравя и не прощава.“
Към Яни винаги ще изпитвам онова особено чувство – желанието да му помогна. Безрезервно. Със сърце.
И днес искам отново да споделя с вас един мой разказ отпреди месеци. Защото много хора не знаят нищо за човека Яни Макулев.
А според мен е важно да бъде разбрана и неговата душа. И следите, които тя оставя в теб, след като си я срещнал.
Няколко дни след намирането на телата на жертвите от Околчица аз също преживях огромна лична трагедия – загубих моето братче.
Огромната ми мъка по него, съчетана с ужаса от новината за смъртта на Ивайло Калушев, Ники и малкия Сашко, завихри в мен буря от непреодолима тъга.
Написах на Яни, за да изкажа съболезнованията си и да споделя собствената си болка.
Той ми отговори:
„Ще ти помогна да се справиш с нея.“
След няколко дни се срещнахме.
Пристъпвах с биещо сърце. Не знаех как да му кажа колко ме боли за неговата болка.
А на масата в кафенето ме посрещна един благ човек. С благ поглед и усмивка.
Седнах и още в първите минути усетих спокойствие и уют.
Започнахме да разговаряме. Казах му колко съжалявам.
Той ми отвърна спокойно:
„Ще се справя. Душите на Ивайло и Александър са около мен.“
После ми разказа за появата на Сашко в живота им. За това колко специално дете е бил и за необикновените неща, които според него е проявявал още от малък.
А след това ме попита:
„Готова ли си да пуснеш своя брат?“
„Как?“, попитах аз.
„Затвори очи и си представи…“
Затворих очи.
И след всяко нещо, което ми казваше да си представя, усещах как в сърцето ми става все по-леко.
Накрая мислено пуснах своя брат.
Отворих очи.
А когато с Яни си казахме довиждане, си тръгнах с по-лека душа.
За мен той беше направил чудо.
Само с думите си беше успял да освободи част от огромната болка, която носех в себе си.
Чувството, с което си тръгнах от тази среща, беше лекота.
През следващите месеци Яни мълчеше.
Докато всички ние искахме да разберем какво се е случило, той събираше парченцата от собствената си душа и се опитваше да бъде опора на семейството си, а най-вече на съпругата си след загубата на Сашко.
Защото в Яни има невероятна сила и устойчивост.
Но когато човек загуби най-ценното си, болката има свое време.
Яни беше в тишина.
Аз го разбрах.
И си казах:
„Аз ще се боря за него и за Истината.“
През тези месеци направих много крачки в търсене на отговори за това какво се е случило с Дечо, Пламен, Ивей, Ники, Иво и Сашко.
Запознах се с близките на другите момчета.
Докоснах се и до тяхната болка.
А Яни оставих в неговата тишина. Понякога само го питах:
„Как си?“
Така беше до момента, в който той ми написа, че вече е готов да търси отговорите за това какво се е случило с неговото дете.
При втората ни среща го попитах много неща.
И има още много, което искам да ви разкажа за човека зад името Яни Макулев.
За благородството на човешката душа.
За силата на човешкия дух.
За един човек, който е участвал в спасителна операция и е рискувал собствения си живот, за да бъдат спасени други хора.
Когато ми показа видеа и ми разказа за случилото се, го попитах:
„Човек, защо никога не си казвал, че и ти си бил сред спасителите?“
А той просто ми отговори:
„Няма значение. Важното е, че спасихме хората.“
За него може би няма значение.
За мен има.
Защото понякога един човек се разкрива най-силно не чрез това, което разказва за себе си, а чрез онова, за което избира да замълчи.
Ето това е Яни, когото аз познавам.
Не образът, който някой друг ще нарисува за него.
А човекът, когото аз срещнах.
Човекът, който в момент на собствена огромна болка намери сили да поеме частица и от моята.
Човекът, който вместо да разказва как е спасявал хора, просто каза:
„Важното е, че спасихме хората.“
Човекът, който и до днес, когато ми е тежко, ми казва:
„Усмивка, Светле!“
Яни – човекът с добро сърце.
Човекът Благородство.
И днес аз искам да му върна поне малка частица от онова, което той даде на мен в един от най-тежките моменти в живота ми:
подкрепа.
Защото понякога и силните хора имат нужда някой да застане до тях.
А Яни също има нужда от вашата подкрепа.
Човекът със сърце, което те кара, колкото и да ти е тежко, да погледнеш към небето и да се усмихнеш.
Запознах се с Яни Макулев след трагедията на Петрохан – Околчица.
Оттогава сме общували много пъти. И за каквото и да съм му се оплаквала, една негова дума винаги ще остане в съзнанието ми:
„Усмивка, Светле!“
Казвал ми е и:
„Не го мисли. Стой над нещата. За всяко нещо си има карма. Тя не забравя и не прощава.“
Към Яни винаги ще изпитвам онова особено чувство – желанието да му помогна. Безрезервно. Със сърце.
И днес искам отново да споделя с вас един мой разказ отпреди месеци. Защото много хора не знаят нищо за човека Яни Макулев.
А според мен е важно да бъде разбрана и неговата душа. И следите, които тя оставя в теб, след като си я срещнал.
Няколко дни след намирането на телата на жертвите от Околчица аз също преживях огромна лична трагедия – загубих моето братче.
Огромната ми мъка по него, съчетана с ужаса от новината за смъртта на Ивайло Калушев, Ники и малкия Сашко, завихри в мен буря от непреодолима тъга.
Написах на Яни, за да изкажа съболезнованията си и да споделя собствената си болка.
Той ми отговори:
„Ще ти помогна да се справиш с нея.“
След няколко дни се срещнахме.
Пристъпвах с биещо сърце. Не знаех как да му кажа колко ме боли за неговата болка.
А на масата в кафенето ме посрещна един благ човек. С благ поглед и усмивка.
Седнах и още в първите минути усетих спокойствие и уют.
Започнахме да разговаряме. Казах му колко съжалявам.
Той ми отвърна спокойно:
„Ще се справя. Душите на Ивайло и Александър са около мен.“
После ми разказа за появата на Сашко в живота им. За това колко специално дете е бил и за необикновените неща, които според него е проявявал още от малък.
А след това ме попита:
„Готова ли си да пуснеш своя брат?“
„Как?“, попитах аз.
„Затвори очи и си представи…“
Затворих очи.
И след всяко нещо, което ми казваше да си представя, усещах как в сърцето ми става все по-леко.
Накрая мислено пуснах своя брат.
Отворих очи.
А когато с Яни си казахме довиждане, си тръгнах с по-лека душа.
За мен той беше направил чудо.
Само с думите си беше успял да освободи част от огромната болка, която носех в себе си.
Чувството, с което си тръгнах от тази среща, беше лекота.
През следващите месеци Яни мълчеше.
Докато всички ние искахме да разберем какво се е случило, той събираше парченцата от собствената си душа и се опитваше да бъде опора на семейството си, а най-вече на съпругата си след загубата на Сашко.
Защото в Яни има невероятна сила и устойчивост.
Но когато човек загуби най-ценното си, болката има свое време.
Яни беше в тишина.
Аз го разбрах.
И си казах:
„Аз ще се боря за него и за Истината.“
През тези месеци направих много крачки в търсене на отговори за това какво се е случило с Дечо, Пламен, Ивей, Ники, Иво и Сашко.
Запознах се с близките на другите момчета.
Докоснах се и до тяхната болка.
А Яни оставих в неговата тишина. Понякога само го питах:
„Как си?“
Така беше до момента, в който той ми написа, че вече е готов да търси отговорите за това какво се е случило с неговото дете.
При втората ни среща го попитах много неща.
И има още много, което искам да ви разкажа за човека зад името Яни Макулев.
За благородството на човешката душа.
За силата на човешкия дух.
За един човек, който е участвал в спасителна операция и е рискувал собствения си живот, за да бъдат спасени други хора.
Когато ми показа видеа и ми разказа за случилото се, го попитах:
„Човек, защо никога не си казвал, че и ти си бил сред спасителите?“
А той просто ми отговори:
„Няма значение. Важното е, че спасихме хората.“
За него може би няма значение.
За мен има.
Защото понякога един човек се разкрива най-силно не чрез това, което разказва за себе си, а чрез онова, за което избира да замълчи.
Ето това е Яни, когото аз познавам.
Не образът, който някой друг ще нарисува за него.
А човекът, когото аз срещнах.
Човекът, който в момент на собствена огромна болка намери сили да поеме частица и от моята.
Човекът, който вместо да разказва как е спасявал хора, просто каза:
„Важното е, че спасихме хората.“
Човекът, който и до днес, когато ми е тежко, ми казва:
„Усмивка, Светле!“
Яни – човекът с добро сърце.
Човекът Благородство.
И днес аз искам да му върна поне малка частица от онова, което той даде на мен в един от най-тежките моменти в живота ми:
подкрепа.
Защото понякога и силните хора имат нужда някой да застане до тях.
А Яни също има нужда от вашата подкрепа.
[/quote]
Просто като по учебник. Тя сама си го е описала, но не виждам как би го осъзнала. Тъжно ми е за нея.
