Наскоро бях на концерт. Рок концерт. От онези с много децибели, чудесна музика, хора, които пеят, танцуват и като цяло са дошли с идеята да слушат любим изпълнител и да се веселят!
Аз обаче, освен концерта, получих и бонус програма: час и половина подробен разказ за любовните несгоди на напълно непозната девойка.
До мен седяха две момичета. Това непосредствено вдясно от мен беше сравнително мълчаливата страна в разговора и от време на време казваше „мхм“, „да“, „о-о“ и „разбирам“. Приятелката ѝ обаче, седяща от другата ѝ страна, се беше обърнала към нея, и съответно към мен, като крещеше с пълно гърло, за да надвика музиката.
Така научих, че е била на среща, както и какво си е купила за срещата. Как се е облякла. Какво бельо е избрала. Какво е казал той. Какво е направил той. Какво е трябвало да направи, но не е направил. Какво е казала тя. И, разбира се, безсмъртното: „ТИ РАЗБИРАШ ЛИ, ЧЕ ТОЯ ПОСЛЕ НЕ МИ СЕ ОБАДИ?“.
Разбирам. Всъщност всички наоколо разбираме. И вероятно подозираме и защо.
И докато слушах едновременно китарите и последиците от въпросната среща, си мислех колко лесно понякога прибираме социалните си умения в задния джоб, сядаме върху тях и забравяме, че сме ги взели изобщо със себе си на излизане от вкъщи.
Та, понеже концертният сезон още не е приключил, ето един бърз списък с етикета за концерти, основан върху малко съобразителност с хората наоколо.
Пеем. Танцуваме. Радваме се: това е концерт, не библиотека, никой не очаква да стоим мирно с ръце в скута. Особено на рок концерт.
Не водим 90-минутен разговор, надвиквайки групата: ако разговорът изисква да крещим в ухото на човека до нас, вероятно може да почака. Ако не може, излизаме за пет минути и си го довършваме. Същият принцип, впрочем, важи и за телефонните разговори на публични места: останалите хора не са купили билет за нашата лична комуникация и не желаят да седят на първи ред при разгръщането на драмата на живота ни.
Личният ни живот си остава личен, дори когато музиката е силна: децибелите създават измамното усещане, че никой не ни чува. Чуваме ви. Понякога изненадващо добре. Ако след концерта хората от три съседни реда могат да направят психологически профил на бившия ви, вероятно сте прекалили с подробностите.
Обличаме се за концерта, на който отиваме: няма универсален концертен дрескод, има място, жанр, публика, сезон и здрав разум. Най-важното е да можем да стоим, седим, танцуваме и да не прекараме три часа в битка със собствените си обувки. Личният стил и адекватността към ситуацията могат прекрасно да съществуват едновременно.
И не обсъждаме кой как е решил да се облечен. Това е концерт. Не първият работен ден в офиса.
Телефонът е чудесен. До момента, в който стане част от сценографията: едно видео, две снимки, любимата песен, разбира се, снимай на воля. Но ако половината концерт гледаме през екрана, а човекът зад нас гледа концерта през нашия екран, нещо в концепцията леко се е объркало.
Цигари и вейпове – само там, където са позволени: не защото „едно дръпване, какво толкова“, а защото въздухът е общ. Същото важи и за всяко поведение в споделено пространство: собственото ни удобство не е автоматично по-важно от чуждото. Това всъщност е голяма част от смисъла на етикета.
Боклукът отива в кошчето: чаши, кенчета, салфетки, опаковки – не под седалката, не между редовете и не „те после ще почистят“. Да, ще почистят. Това не означава, че сме длъжни да им оставим физически слой мръсотия за доказателство на нашето присъствие.
И накрая: забавляваме се. Много: етикетът на концерт не означава да бъдем тихи, сковани и безрадостни. Точно обратното. Пеем фалшиво. Танцуваме зле. Викаме за бис. Развълнувани сме. Забравяме за малко всичко останало.
Само от време на време си спомняме, че около нас има още няколко хиляди души, които също са си купили билет за концерт. А не за турнето: „Ти разбираш ли тоя какво направи?“.
Аз обаче, освен концерта, получих и бонус програма: час и половина подробен разказ за любовните несгоди на напълно непозната девойка.
До мен седяха две момичета. Това непосредствено вдясно от мен беше сравнително мълчаливата страна в разговора и от време на време казваше „мхм“, „да“, „о-о“ и „разбирам“. Приятелката ѝ обаче, седяща от другата ѝ страна, се беше обърнала към нея, и съответно към мен, като крещеше с пълно гърло, за да надвика музиката.
Така научих, че е била на среща, както и какво си е купила за срещата. Как се е облякла. Какво бельо е избрала. Какво е казал той. Какво е направил той. Какво е трябвало да направи, но не е направил. Какво е казала тя. И, разбира се, безсмъртното: „ТИ РАЗБИРАШ ЛИ, ЧЕ ТОЯ ПОСЛЕ НЕ МИ СЕ ОБАДИ?“.
Разбирам. Всъщност всички наоколо разбираме. И вероятно подозираме и защо.
И докато слушах едновременно китарите и последиците от въпросната среща, си мислех колко лесно понякога прибираме социалните си умения в задния джоб, сядаме върху тях и забравяме, че сме ги взели изобщо със себе си на излизане от вкъщи.
Та, понеже концертният сезон още не е приключил, ето един бърз списък с етикета за концерти, основан върху малко съобразителност с хората наоколо.
Пеем. Танцуваме. Радваме се: това е концерт, не библиотека, никой не очаква да стоим мирно с ръце в скута. Особено на рок концерт.
Не водим 90-минутен разговор, надвиквайки групата: ако разговорът изисква да крещим в ухото на човека до нас, вероятно може да почака. Ако не може, излизаме за пет минути и си го довършваме. Същият принцип, впрочем, важи и за телефонните разговори на публични места: останалите хора не са купили билет за нашата лична комуникация и не желаят да седят на първи ред при разгръщането на драмата на живота ни.
Личният ни живот си остава личен, дори когато музиката е силна: децибелите създават измамното усещане, че никой не ни чува. Чуваме ви. Понякога изненадващо добре. Ако след концерта хората от три съседни реда могат да направят психологически профил на бившия ви, вероятно сте прекалили с подробностите.
Обличаме се за концерта, на който отиваме: няма универсален концертен дрескод, има място, жанр, публика, сезон и здрав разум. Най-важното е да можем да стоим, седим, танцуваме и да не прекараме три часа в битка със собствените си обувки. Личният стил и адекватността към ситуацията могат прекрасно да съществуват едновременно.
И не обсъждаме кой как е решил да се облечен. Това е концерт. Не първият работен ден в офиса.
Телефонът е чудесен. До момента, в който стане част от сценографията: едно видео, две снимки, любимата песен, разбира се, снимай на воля. Но ако половината концерт гледаме през екрана, а човекът зад нас гледа концерта през нашия екран, нещо в концепцията леко се е объркало.
Цигари и вейпове – само там, където са позволени: не защото „едно дръпване, какво толкова“, а защото въздухът е общ. Същото важи и за всяко поведение в споделено пространство: собственото ни удобство не е автоматично по-важно от чуждото. Това всъщност е голяма част от смисъла на етикета.
Боклукът отива в кошчето: чаши, кенчета, салфетки, опаковки – не под седалката, не между редовете и не „те после ще почистят“. Да, ще почистят. Това не означава, че сме длъжни да им оставим физически слой мръсотия за доказателство на нашето присъствие.
И накрая: забавляваме се. Много: етикетът на концерт не означава да бъдем тихи, сковани и безрадостни. Точно обратното. Пеем фалшиво. Танцуваме зле. Викаме за бис. Развълнувани сме. Забравяме за малко всичко останало.
Само от време на време си спомняме, че около нас има още няколко хиляди души, които също са си купили билет за концерт. А не за турнето: „Ти разбираш ли тоя какво направи?“.