Може би чувствате вина, че не сте разбрали какво мъчи детето ви? Навременна консултация с психиатър/ психотерапевт, е била нужна, по скоро това ви е проблема и търсите вина на вън, което е най- лесно в момента за вас, не е виновен той и вие, а някакви подстрекатели от вън. Отработете си вината, ако изобщо е във вас , защото човек ако реши да се самоубива, няма кой да го спре, но е трябвало и помощ и вие сте усещали че нещата не са наред, най вероятно , и сега търсите виновници. Трудно, дано намерите покой!
- Публикувана: 4 юни 2026, 18:02 ч.
- Последно мнение: 14 юли 2026, 21:15 ч.
Тежка загуба на дете
Съболезнования за загубата ви.Само искам да ви кажа да не се обвинявате, защото нямате вина.Психическите заболявания са тежко нещо и за много хора неразбрано.Моя близка отключи шизофрения на 33 г.Не вярва ,че е болна, за да се подложи на лечение.А за форума сигнализирайте полицията,дано предприемат мерки.
Може би чувствате вина, че не сте разбрали какво мъчи детето ви? Навременна консултация с психиатър/ психотерапевт, е била нужна, по скоро това ви е проблема и търсите вина на вън, което е най- лесно в момента за вас, не е виновен той и вие, а някакви подстрекатели от вън. Отработете си вината, ако изобщо е във вас , защото човек ако реши да се самоубива, няма кой да го спре, но е трябвало и помощ и вие сте усещали че нещата не са наред, най вероятно , и сега търсите виновници. Трудно, дано намерите покой!
[/quote
Детето ми беше болно през последните 17 години и е лекувано многократно, както е посещавало и психотерапевт през годините многократно. Тъй като това заболяване няма лечение, през последните 2 години положението се влоши, и той отказваше да си пие лекарствата, защото казваше, че не е болен. Вижте това , което е писала съфорумката след вас, ivelina_80
Наистина хората, които не са минали през това трудно разбират психическите заболявания.
[/quote
Детето ми беше болно през последните 17 години и е лекувано многократно, както е посещавало и психотерапевт през годините многократно. Тъй като това заболяване няма лечение, през последните 2 години положението се влоши, и той отказваше да си пие лекарствата, защото казваше, че не е болен. Вижте това , което е писала съфорумката след вас, ivelina_80
Наистина хората, които не са минали през това трудно разбират психическите заболявания.
Детето ми беше болно през последните 17 години и е лекувано многократно, както е посещавало и психотерапевт през годините многократно. Тъй като това заболяване няма лечение, през последните 2 години положението се влоши, и той отказваше да си пие лекарствата, защото казваше, че не е болен. Вижте това , което е писала съфорумката след вас, ivelina_80
Наистина хората, които не са минали през това трудно разбират психическите заболявания.
Наистина хората, които не са минали през това трудно разбират психическите заболявания.
Като човек, който е бил с тежка депресия и суицидален опит, мога да кажа, че психичните заболявания се омаловажават, не се разбират и когато вече станат явни положението е почти неспасяемо.
Спомням си през този период от живота си как казвах, че се чувствам зле, подтисната и да не ме товарят допълнително и ми трябва помощ. Възприемаха го като прищявка, глезотия, мързел, нежелание и др. подобни докато не стигнах до чертата.
Вероятно синът Ви е виждал смъртта като изход за него и освобождаване на близките.
Още веднъж съболезнования, прегръщам Ви и Ви желая много сили да се преборите.
Моите съболезнования! Приятелка на майка ми дойде веднъж вкъщи, когато бях малка и сама вкъщи, и помоли за дамска превръзка. Не знаех точно какво търси, но показах шкафа с мамините неща, тя използва банята и си тръгна.
Само след няколко седмици чух нашите да шушукат, че се е самоубила и изпаднах в шок, първият ми сблъсък с жестокия свят беше отрицание - не е възможно, та тя съвсем скоро беше тук и беше добре. Тя имаше син на моите години, който изчезна от града и не разбрах кой роднина се погрижи за него. Тогава в онези безпросветни времена самоубийството беше стигма, позор за комунистическото общество.
Дори не знам защо споделям това...никога досега не съм разказвала за тази случка. Всеки път, когато мина край къщата, в която жената живееше, си спомням за нея и за това колко лесно е да заблудиш света - един ден си нормален човек, подчинен на биологията и търсиш превръзка, когато те е изненадала менструацията, и скоро след това стигаш до решение да приключиш земния си път.
Още тогава, с детския си мозък, чувствах вина, че не съм й предложила кафе или чай (не че имах уменията да ги направя) и се питах можех ли да направя нещо, за да променя събитията. Много ясно, на рационално ниво, че не можех - някакво хлапе незначително. От друга страна, разбрах едно - независимо колко добре функциониращи изглеждат хората, никой не знае каква болка носят у себе си и с какви демони се борят. Затова нека бъдем внимателни и добри към околните.
Само след няколко седмици чух нашите да шушукат, че се е самоубила и изпаднах в шок, първият ми сблъсък с жестокия свят беше отрицание - не е възможно, та тя съвсем скоро беше тук и беше добре. Тя имаше син на моите години, който изчезна от града и не разбрах кой роднина се погрижи за него. Тогава в онези безпросветни времена самоубийството беше стигма, позор за комунистическото общество.
Дори не знам защо споделям това...никога досега не съм разказвала за тази случка. Всеки път, когато мина край къщата, в която жената живееше, си спомням за нея и за това колко лесно е да заблудиш света - един ден си нормален човек, подчинен на биологията и търсиш превръзка, когато те е изненадала менструацията, и скоро след това стигаш до решение да приключиш земния си път.
Още тогава, с детския си мозък, чувствах вина, че не съм й предложила кафе или чай (не че имах уменията да ги направя) и се питах можех ли да направя нещо, за да променя събитията. Много ясно, на рационално ниво, че не можех - някакво хлапе незначително. От друга страна, разбрах едно - независимо колко добре функциониращи изглеждат хората, никой не знае каква болка носят у себе си и с какви демони се борят. Затова нека бъдем внимателни и добри към околните.
Да, пишете! Това, което може да направите е да пишете и да информирате. Аз подавам много често сигнали за разни проблеми. В някакъв момент осъзнах, че институциите няма как да знаят всичко и ако никой не ги информира, тогава няма и шанс да разберат. В някои случаи е имало положителен резултат, в други е липсвал. За мен важното е било, че съм направила възможното от себе си да го реша.
Моите съболезнования! Приятелка на майка ми дойде веднъж вкъщи, когато бях малка и сама вкъщи, и помоли за дамска превръзка. Не знаех точно какво търси, но показах шкафа с мамините неща, тя използва банята и си тръгна.
Само след няколко седмици чух нашите да шушукат, че се е самоубила и изпаднах в шок, първият ми сблъсък с жестокия свят беше отрицание - не е възможно, та тя съвсем скоро беше тук и беше добре. Тя имаше син на моите години, който изчезна от града и не разбрах кой роднина се погрижи за него. Тогава в онези безпросветни времена самоубийството беше стигма, позор за комунистическото общество.
Дори не знам защо споделям това...никога досега не съм разказвала за тази случка. Всеки път, когато мина край къщата, в която жената живееше, си спомням за нея и за това колко лесно е да заблудиш света - един ден си нормален човек, подчинен на биологията и търсиш превръзка, когато те е изненадала менструацията, и скоро след това стигаш до решение да приключиш земния си път.
Още тогава, с детския си мозък, чувствах вина, че не съм й предложила кафе или чай (не че имах уменията да ги направя) и се питах можех ли да направя нещо, за да променя събитията. Много ясно, на рационално ниво, че не можех - някакво хлапе незначително. От друга страна, разбрах едно - независимо колко добре функциониращи изглеждат хората, никой не знае каква болка носят у себе си и с какви демони се борят. Затова нека бъдем внимателни и добри към околните.
Само след няколко седмици чух нашите да шушукат, че се е самоубила и изпаднах в шок, първият ми сблъсък с жестокия свят беше отрицание - не е възможно, та тя съвсем скоро беше тук и беше добре. Тя имаше син на моите години, който изчезна от града и не разбрах кой роднина се погрижи за него. Тогава в онези безпросветни времена самоубийството беше стигма, позор за комунистическото общество.
Дори не знам защо споделям това...никога досега не съм разказвала за тази случка. Всеки път, когато мина край къщата, в която жената живееше, си спомням за нея и за това колко лесно е да заблудиш света - един ден си нормален човек, подчинен на биологията и търсиш превръзка, когато те е изненадала менструацията, и скоро след това стигаш до решение да приключиш земния си път.
Още тогава, с детския си мозък, чувствах вина, че не съм й предложила кафе или чай (не че имах уменията да ги направя) и се питах можех ли да направя нещо, за да променя събитията. Много ясно, на рационално ниво, че не можех - някакво хлапе незначително. От друга страна, разбрах едно - независимо колко добре функциониращи изглеждат хората, никой не знае каква болка носят у себе си и с какви демони се борят. Затова нека бъдем внимателни и добри към околните.