Бих искала да чуя вашето честно и безпристрастно мнение по един казус, който ме мъчи от много време. Историята е дълга, затова ще я разказвам хронологично.
Аз съм единствено дете, в момента на 26 години. Майка ми и баща ми винаги са имали сложни отношения, откакто се помня вкъщи имаше скандали. Като малка имах страх от баща ми. Важно е да отбележа, че бях типичното послушно и кротко дете. Бях отличничка в училище, вкъщи бях научена да помагам с домашните задължения с каквото мога.
Та, към същинската част.
Дядо ми по бащина линия беше решил да помогне на родителите ми да ремонтират семейния ни апартамент. Имаме и къща, където живееха баба ми и дядо ми по бащина линия, както и прадядо ми. Та, дядо ми беше пенсиониран от военните, но ходеше на работа като пазач, разполагаше с пари, колкото да са му достатъчни да живее прилично и спокойно. Беше говорил с майка ми и баща ми да изтеглят кредит, за да разширят и ремонтират апартамента, в който живяхме ние триматс по това време, с уговорката, че той ще помага за вноските. Малко след като изтеглиха кредита, обаче, дядо ми почина внезапно. Отидохме да живеем в къщата на село, защото баба ми имаше нужда от помощ - прадядо ми беше жив, но беше възрастен, както и имахме доста домашни животни. Баща ми постепенно се пропи, вероятно не е очаквал да остане без помощта на баща си толкова рано. С годините стана домашен алкохолик. Наложи се тримата с майка ми и баба ми да ипотекират апартамента, защото не можеха да изплащат кредита иначе. Баща ми обаче отказа да плаща вноски и след няколко рефинансирания банката взе апартамента, даде и тримата на ЧСИ и го продаде за нищожни пари. Не стигнаха да покрият кредита и той продължи да нараства. Майка ми и баща ми се разделиха, с нея живяхме при нейните родители и вуйчо ми (брат й), докато не отидох да следвам висше в голям град. Баща ми си намери друга жена по това време и не ми плащаше нито издръжката, нито семестрите - баба ми (майка му) ми помагаше през цялото време, както и майка ми, която дойде да живее с мен, за да може да ме издържа. След около половин година и аз започнах работа, освен, че следвах, и така до края.
Към края на следването ми другата ми баба (по майчина линия) се разболя от рак, наложи се майка ми да се прибере при нея, за да я гледа, защото вуйчо ми постоянно й се оплакваше, че нямал отпуск, време, пари и т.н. След около половин година баба ми почина и майка ми се върна при мен, за да ми помогне да дозавърша образованието си. В същото време баща ми се раздели с втората си жена и започна да ни се обажда, да идва на гости и да се обяснява колко съжалява, и искаше да се върнем при него. Изглеждаше като човек, който наистина съжалява за постъпките си.
След като завърших, се върнахме при баща ми и баба ми в бащината ми къща. Баща ми, обаче, претърпя инсулт. Малко след това аз се запознах с приятелят си, който живееше в голям град, и отидох да живея при него. Разбирахме се, и до ден днешен (почти 2 години) се разбираме прекрасно.
Нашите не го харесаха много, макар и да не го показваха отначало. Постепенно майка ми започна да ми подмята разни приказки от типа "Той няма да ти помага за къщата един ден" и "Тук има много работа, а ти отиде там да си гледаш живота", а баща ми се държеше направо отвратително с него - все му натякваше как знае и може много повече от него, държеше се снизходително и му даде ясно да разбере, че в неговите очи той е никой. Въпреки всичко, приятелят ми и до днес се държи на положение и търпи заради мен. Няколко пъти ясно им казах, че животът и изборите са си мои - дали са верни или не ще покаже времето. Те обаче продължиха. Преди почти година баща ми почина, въпреки че дори не беше навършил 50 години. Майка ми и баба ми останаха сами в голямата селска къща. Аз си ходех колкото мога по-често, но приятелят ми работеше от офис и много му се мръщеха, когато искаше да работи от вкъщи, за да можем да пътуваме. Знам го, защото работех в същата фирма, но от вкъщи - просто ходех често с него в офиса.
С течение на времето всеки път, когато си отида или пък се обадя на майка ми и баба ми да ги чуя, майка ми намираше начин да ми натърти колко много работа има, как къщата има нужда от ремонт и как няма кой да им помага. Това го знам отлично - само че баща ми не е оправил документите на къщата, за да не я запорира ЧСИ-то (реално по документи тя е собственост на пра-прадядо ми все още). Вече една година се опитвам да обясня на майка си, че докато не се вдигне запора (може да стане ако тя осъди ЧСИ-то, защото въпросната жена ЧСИ години наред неправомерно налагаше запрещение на обезщетения за безработица, както и на пенсията на баба ми), аз няма как да налея пари в ремонти, при положение, че този имот реално не е мой и някой ден могат да ми го вземат (ако запорът им стигне до мен, ще трябва или аз да я съдя, или да правя отказ от наследство). Казах й, че с каквото мога, ще й помогна - било то да намерим адвокат, или пък финансово. Наскоро се скарахме жестоко, тя ми каза, че съм лицемерка и егоистка, и какво ли още не. Обвини ме отново, че съм отишла да си гледам живота, а нея съм я оставила да ми гледа къщата и да я ремонтира. Не пожелавам на никое дете да чуе такива обиди от устата на майка си. Знам, че е уморена, в безизходица, но никога не съм й казвала, че трябва тя да ми прави някакви ремонти - единственото, което искам от нея, е да намери начин да вдигне запора, за да не стигне до мен и да не ми се наложи да се откажа от имот, в който евентуално съм наляла солидна сума пари. Като пак казвам - винаги съм насреща да й помогна с каквото мога за това. Нито пък съм я вързала като куче - голям човек е все пак, има право да си ходи където иска. На това отгоре ми пожела някой ден да видя същото държание от моите деца. Нормално ли е според вас това поведение на родител спрямо дете? Аз имам чувството, че са свикнали с мисълта винаги да съм детето за пример, което им ходи по свирката, и че ме приемат за даденост. Сякаш каквото и да направя, никога няма да съм достатъчна. Приятелят ми не се кара с нея, вероятно мълчи заради мен. Но виждам, че тези скандали не са му приятни, и е прав. А той е добър човек и не смятам, че заслужава подобно отношение.
Аз съм единствено дете, в момента на 26 години. Майка ми и баща ми винаги са имали сложни отношения, откакто се помня вкъщи имаше скандали. Като малка имах страх от баща ми. Важно е да отбележа, че бях типичното послушно и кротко дете. Бях отличничка в училище, вкъщи бях научена да помагам с домашните задължения с каквото мога.
Та, към същинската част.
Дядо ми по бащина линия беше решил да помогне на родителите ми да ремонтират семейния ни апартамент. Имаме и къща, където живееха баба ми и дядо ми по бащина линия, както и прадядо ми. Та, дядо ми беше пенсиониран от военните, но ходеше на работа като пазач, разполагаше с пари, колкото да са му достатъчни да живее прилично и спокойно. Беше говорил с майка ми и баща ми да изтеглят кредит, за да разширят и ремонтират апартамента, в който живяхме ние триматс по това време, с уговорката, че той ще помага за вноските. Малко след като изтеглиха кредита, обаче, дядо ми почина внезапно. Отидохме да живеем в къщата на село, защото баба ми имаше нужда от помощ - прадядо ми беше жив, но беше възрастен, както и имахме доста домашни животни. Баща ми постепенно се пропи, вероятно не е очаквал да остане без помощта на баща си толкова рано. С годините стана домашен алкохолик. Наложи се тримата с майка ми и баба ми да ипотекират апартамента, защото не можеха да изплащат кредита иначе. Баща ми обаче отказа да плаща вноски и след няколко рефинансирания банката взе апартамента, даде и тримата на ЧСИ и го продаде за нищожни пари. Не стигнаха да покрият кредита и той продължи да нараства. Майка ми и баща ми се разделиха, с нея живяхме при нейните родители и вуйчо ми (брат й), докато не отидох да следвам висше в голям град. Баща ми си намери друга жена по това време и не ми плащаше нито издръжката, нито семестрите - баба ми (майка му) ми помагаше през цялото време, както и майка ми, която дойде да живее с мен, за да може да ме издържа. След около половин година и аз започнах работа, освен, че следвах, и така до края.
Към края на следването ми другата ми баба (по майчина линия) се разболя от рак, наложи се майка ми да се прибере при нея, за да я гледа, защото вуйчо ми постоянно й се оплакваше, че нямал отпуск, време, пари и т.н. След около половин година баба ми почина и майка ми се върна при мен, за да ми помогне да дозавърша образованието си. В същото време баща ми се раздели с втората си жена и започна да ни се обажда, да идва на гости и да се обяснява колко съжалява, и искаше да се върнем при него. Изглеждаше като човек, който наистина съжалява за постъпките си.
След като завърших, се върнахме при баща ми и баба ми в бащината ми къща. Баща ми, обаче, претърпя инсулт. Малко след това аз се запознах с приятелят си, който живееше в голям град, и отидох да живея при него. Разбирахме се, и до ден днешен (почти 2 години) се разбираме прекрасно.
Нашите не го харесаха много, макар и да не го показваха отначало. Постепенно майка ми започна да ми подмята разни приказки от типа "Той няма да ти помага за къщата един ден" и "Тук има много работа, а ти отиде там да си гледаш живота", а баща ми се държеше направо отвратително с него - все му натякваше как знае и може много повече от него, държеше се снизходително и му даде ясно да разбере, че в неговите очи той е никой. Въпреки всичко, приятелят ми и до днес се държи на положение и търпи заради мен. Няколко пъти ясно им казах, че животът и изборите са си мои - дали са верни или не ще покаже времето. Те обаче продължиха. Преди почти година баща ми почина, въпреки че дори не беше навършил 50 години. Майка ми и баба ми останаха сами в голямата селска къща. Аз си ходех колкото мога по-често, но приятелят ми работеше от офис и много му се мръщеха, когато искаше да работи от вкъщи, за да можем да пътуваме. Знам го, защото работех в същата фирма, но от вкъщи - просто ходех често с него в офиса.
С течение на времето всеки път, когато си отида или пък се обадя на майка ми и баба ми да ги чуя, майка ми намираше начин да ми натърти колко много работа има, как къщата има нужда от ремонт и как няма кой да им помага. Това го знам отлично - само че баща ми не е оправил документите на къщата, за да не я запорира ЧСИ-то (реално по документи тя е собственост на пра-прадядо ми все още). Вече една година се опитвам да обясня на майка си, че докато не се вдигне запора (може да стане ако тя осъди ЧСИ-то, защото въпросната жена ЧСИ години наред неправомерно налагаше запрещение на обезщетения за безработица, както и на пенсията на баба ми), аз няма как да налея пари в ремонти, при положение, че този имот реално не е мой и някой ден могат да ми го вземат (ако запорът им стигне до мен, ще трябва или аз да я съдя, или да правя отказ от наследство). Казах й, че с каквото мога, ще й помогна - било то да намерим адвокат, или пък финансово. Наскоро се скарахме жестоко, тя ми каза, че съм лицемерка и егоистка, и какво ли още не. Обвини ме отново, че съм отишла да си гледам живота, а нея съм я оставила да ми гледа къщата и да я ремонтира. Не пожелавам на никое дете да чуе такива обиди от устата на майка си. Знам, че е уморена, в безизходица, но никога не съм й казвала, че трябва тя да ми прави някакви ремонти - единственото, което искам от нея, е да намери начин да вдигне запора, за да не стигне до мен и да не ми се наложи да се откажа от имот, в който евентуално съм наляла солидна сума пари. Като пак казвам - винаги съм насреща да й помогна с каквото мога за това. Нито пък съм я вързала като куче - голям човек е все пак, има право да си ходи където иска. На това отгоре ми пожела някой ден да видя същото държание от моите деца. Нормално ли е според вас това поведение на родител спрямо дете? Аз имам чувството, че са свикнали с мисълта винаги да съм детето за пример, което им ходи по свирката, и че ме приемат за даденост. Сякаш каквото и да направя, никога няма да съм достатъчна. Приятелят ми не се кара с нея, вероятно мълчи заради мен. Но виждам, че тези скандали не са му приятни, и е прав. А той е добър човек и не смятам, че заслужава подобно отношение.
