Студенти в Нидерландия - 29

Maybe, моят син е в този университет, само че Civil Engineering (трета година). Аз съм ходила два пъти при него и мога да кажа, че градът е сравнително малък и спокоен, университетът - също. Според моя син плюсовете са именно това - спокойствието (но това си зависи от съответното дете), жилищният въпрос е сравнително лесно решен, защото има общежитие и може да стои в него през целия курс на обучение. Има българи в различни специалности (университетът по принцип е разположен в този град и в съседния Влисинген). Който има желание, си намира и почасова работа. За самото обучение - прави ми впечатление, че доста се работи по проекти в екип, или самостоятелно, имат и лекции, но не мога да кажа, че са особено натоварени (но това си е моя преценка). През третата година имат обмен в друг университет един семестър и стаж в другия семестър.  По принцип имат дни на отворените врати и може да отидете на място да разгледате, мисля че това е добра възможност за ориентация.
На разположение съм за информация, ако имаш нужда.

Трудно е за децата, разбира се, но да млади, искат да се доказват, да следват мечтите си. Там срещат един нов свят и въпреки трудностите има толкова много интересни и вълнуващи неща.

Аз някак си за тях не се притеснявам толкова. През годините съм се старала да изграждам у синовете ми увереност, че могат да се справят сами. Никога не можем да ги подготвим напълно за всичко, което ги очаква, но може би и не трябва. За тях това е един прекрасен период и аз лично смятам, че в никакъв случай не бива да ги спираме, ако имат желание да заминат.

По-скоро не е излишно да обърнем малко повече внимание на себе си, за да минем ние по-леко през този преход. Аз затова ви споделих и по-горе новите ми идеи — очаквах, че ще ми бъде много тъжно, когато и двамата вече ги няма вкъщи, и съвсем съзнателно си бях поставила задача да насоча времето и енргията си към неща, които ми харесват. Да си държа ума зает, да започна нещо ново, което ме вълнува и ми е интересно, да имам мои занимания и неща, които очаквам с желание.

На мен поне това много ми помага в момента. 😊
Иначе ей сега ще се търкулнат няколко месеца и за Коледа ще са си тук. После става по- лесно.

За всичките години, в които детето ни е без нас, само веднъж се наложи спешно да палим до София. Причината-насилник гадже.
Излязла с приятели и хоп наказание. Удрял и шамари, заплашил я, че ще я убие..Писа посред нощите за помощ. И се хвърляме от Варна за София
Не сте ни чели по медиите само защото аз спрях моя мъж да не го пребие , като пристигнахме. Не ще и да си ходи от квартирата на девойката. . Лигльо долен.Насилник. Още ми е пред очите как моя мъж му даде 2 минути да изчезне.

Леле, Стейси, съчувствам на семейството и най-вече на девойката за изживяното.
А тоя нещастник долен...😡

Съжалявам, че точно тук пиша за проблема.
Ами , случи ни се.
Девойката с риск го пуснала да записва, как я заплашва, как ще я убие.
Имаме го на записи.
А всъщност се оказа ептен лигльо .заплашихме го сериозно.,По добре така.
Амаедно на милион, ама се случва

Вече 7ма година голямата е в Нидерландия. Малката излезе от нас преди година и половина. В началото е тегаво и за двете страни, но може би аз съм от друго "тесто". Мъчно в истинския смисъл не ми е било, напротив - приех това като възможност децата да имат собствен живот, техни си грешки и върхове. Гледам да не проектирам мои желания и страхове, това си е техния живот. И да ви кажа честно - колкото по-рано излязат от крилото на мама и тате, толкова по-добре в перспектива.
Сега сме като гаджета вкъщи, а аз имам време и за всичките ми хобита.

Стейси, плаках, докато го четох.
Браво на дъщеря ти за всичко и най-вече, че веднага ви е казала и викнала за помощ.
Браво и на вас, че не сте го пребили, та да го лежите тоя муньо.

Почнах да пиша истинска история как реагират холандците при домашно насилие, плаках и трих няколко пъти.
Историята е на чуждо, но близко дете. Всичко завърши добре, тя вече е спокойна и без насилника. От цялата история ще напиша малка част - само за да е от полза за други деца, ако не дай боже попаднат в подобна ситуация (без данни за момичето).

След достатъчно дълга връзка, българка заживява е обща квартира с момче с холандски паспорт (роден и живял в друга държава от ЕС). Нещата не вървят и тя иска да се разделят.
И тук холандският мунчо агресира. Обиди, заплахи, няколко дена е била затворник в дома им - заключена и без връзка със света.
 Мунчо обяснява, че е холандец, а тя чужденка и полицията винаги ще заеме неговата страна, а нея ще изгонят от НЛ като мръсно коте. Така тя губи, защото няма да завърши висше. А ако тя избяга от "дома им", той щял да унищожи всичките й вещи. Това са само дрехи, учебници и някой битов предмет, но за студентка в чужнина е всичко, което има.

Пълни глупости, холандците гледат сериозно на сигнали за домашно насилие, дори и да са само заплахи. И естествено паспортите нямат никакво значение.

Накратко, винаги се уведомява полицията, но по различен начин:
1. При физическо насилие се звъни на (мисля) 112 и пращат патрул.
2. Ако са само заплахи - се звъни на друг полицейски номер.
 - Първоначално само записват сигнала и питат има ли къде да отиде в сигурна среда за няколко дни.
 - След време викат подалия жалбата в полицията да даде подробни писмени показания. Питат има ли свидетели.
 - След това решават дали да го дадат на прокурор или (ако няма ескалация) да остане в архив.

 Мунчо е бил толкова самонадеян, че остави свидетели, които няма как да манипулира. Други български студенти са ходили да я търсят в квартирата и той ги е лъгал. Браво на децата ни, че се подкрепят.
Не знам какво е станало с Мунчо, а и не ме интересува.
Нашето момичето е добре, това е важното.

Това с домашното насилие е много страшно, защото се проявяява постепенно във времето, без жената да има време своевременно и безопасно да се отдръпне. Настръхвам като чета, защото дъщеря на добра позната в БГ стана жертва - Калина Симова.

Пиша нов пост  в продължение на предния.
Важни телефони при опасност в НЛ:

- 112 е за непосредствена опасност за живота, престъпление в ход или спешна нужда от полиция, пожарна или линейка.

- 0900-8844 - за неспешен контакт с полицията .

 - 0800-2000 (Veilig Thuis) приема сигнали и въпроси за домашно насилие и насилие над деца.
-
113 или 0800-0113 Zelfmoordpreventie - при суицидна криза, а при непосредствена опасност се звъни на 112.

Повече информация тук:https://bgcompas.com/statiya/speshna-pomost-i-vazhni-telefoni/

Не ми е било тежко, че заминава. Напротив, много се радвах. Тя дълго се адаптира по принцип в нова среда и не обича да излиза от зоната си на комфорт, но според мен това трябва да се случва, за да израства човек.
Приятелите от гимназията се разпръснаха по държавите и това помагаше, въпреки че никой от тях не отиде в NL, но фактът, че липсваха от България беше плюс, за да не тъжи толкова. Ходеше на гости при тях из Европа. Първата година си беше тежичко.  Идваше си често, ние/аз ходихме на гости. Аз някак Амстердам си го чувствам като втори дом. И NL по принцип. Много я харесвам тази страна, въпреки климата (който между другото хич не е толкова зле). Била съм една година и аз там като студентка и си спомням с носталгия времената.
Всеки път като се размрънка нещо и й казвам хайде да се сменим 😂.

Момичета, искам да споделя малко повече за това как върви нашата адаптация в Нидерландия… или по-скоро моята, защото за неговата честно казано почти нищо не знам. ❤️

Аз не се адаптирам. Поне засега.

Ние с него реално 18 години почти не сме се делили. Той е момче, но винаги сме били много близки. И изведнъж от човек, който е всеки ден около мен, той стана човек, който живее в друга държава.

И най-трудното е, че той всъщност е много самостоятелен. В София имаше страхотен живот – много приятели, излизаше почти всеки ден, спортува, работи, има приятелка, с която са много близки. Имаше си своя среда, свой живот. Заминаването беше негово решение и той следва мечтите си. Учи, ходи на лекции, ходи на фитнес, справя се.

Но той никога не е бил човек, който много споделя.

И сега това ми тежи още повече, защото не знам как е.

Не се чуваме почти всеки ден. Не ми изпраща снимки. Обикновено си пишем по няколко неща – какво е ял, че е бил на фитнес, че е ходил на лекции… И толкова.

И аз постоянно се чудя: добре ли е? Адаптира ли се? Самотно ли му е? Липсваме ли му? Трудно ли му е? Или просто си е такъв и не смята за необходимо да споделя?

Понякога си мисля дали не премълчава, за да не ме притеснява. Друг път си мисля, че просто е концентриран върху това, за което е отишъл – да учи и да си изгради живота.

Не знам.

И точно това „не знам“ е едно от най-трудните неща за мен.

А при мен… има дни, в които съм добре. Работя, занимавам се с другото ми дете, имам си задачи. Даже си мисля да започна спорт, да си намеря някакво занимание.

Но има и дни, в които съм в пълна апатия.

Прибирам се от работа, хапвам, лягам и започвам да скролвам безцелно в телефона. И чакам да стане вечер, да приключат лекциите му и евентуално да се обади, за да си кажем две-три думи и да чуя гласа му.

Иначе много обичам да чистя и да подреждам. Това си е моето хоби 😂 Винаги съм намирала нещо за правене вкъщи. А сега понякога гледам и просто нищо не ми се прави.

А празната му стая е отделна тема.

Само да вляза вътре. Да отворя гардероба. Да видя дрехите му. И започвам да плача.

Постоянно разглеждам снимки. Връщам се назад. Спомням си как е бил малък, как съм го отгледала, през какво сме минали.

Имало е моменти, в които не ни е било лесно. Не сме оставали без храна, винаги съм намирала начин да има всичко необходимо, но е имало трудни периоди. И сега, като го гледам вече голям, сам в друга държава, си давам сметка колко бързо са минали тези 18 години.

А сега предстои и рожденият му ден в началото на ноември.

За първи път в живота му няма да сме заедно на рождения му ден. И това ме натъжава ужасно много.

Искам поне да му направя някаква малка изненада – торта, подарък, нещо, което да му напомни, че въпреки че е далеч, ние сме тук.

Само че не познавам съквартирантите му, всички са чужденци, а и не познавам добре града. Ако някой е във Венло или има идея откъде може да се поръча торта с доставка, ще съм много благодарна. ❤️

Не планираме да се виждаме преди Коледа. Той дори отказа да се прибере за един уикенд, въпреки че много ми се искаше да види приятелите си, приятелката си и нас.

От една страна си мисля, че може би така е по-добре. Ако се видим за кратко, може да ни стане още по-тежко после. Може би и на него, и на нас.

Но от друга страна… като майка просто ми се иска да го прегърна.

Имам и друго дете вкъщи, работа, ежедневие. Опитвам се да си намеря нов ритъм. Знам, че това е животът. Знам, че той не е изгубен – напротив, той върви напред, следва мечтите си и аз трябва да се гордея с него.

И се гордея. Безкрайно.

Просто явно едновременно с гордостта трябва да се науча и да живея с липсата.

И май точно това не знам как се прави.

Затова ми е интересно да ви попитам – колко време ви отне да се адаптирате, когато детето ви замина да живее в друга държава?

И как разбрахте, че то се е адаптирало, ако не е от хората, които споделят много?

Ще ми е много интересно да прочета вашите истории. ❤️

Извинявам се за дългият пост!

Не е дълъг поста. Добре правиш, че споделяш, макар и с чужди хора.
Знаеш ли, дори и д ати напишем как са се адаптирали нашите деца...няма да помогне. Не знам...различни хора, различна психика и обстоятелства.
Едно ще ти кажа– просто се качи на самолета и иди ти при него за два дни. Вземи си хотел. Занеси му торта лично. Холандия е толкова близо, а границите са само в главите ни.

Моят син също не е от споделящите. В началото си пишехме по някоя и друга дума няколко пъти седмично. Основно какво си е приготвил за ядене, от къде пазарувал. Аз намилах да си купува плодове, не им беше любител. Звънеше само, ако има да каже нещо важно.  Разбрах, че се е адаптирал чудесно, когато се обади и попита къде ми е дома. Отговорих, че ако чувства мястото където е свой дом, то това е много добре, да не се притеснява ат това, а тук в България е родния му дом и винаги е добре дошъл.
Това беше още през октомври. В Нидерландия е от 9г и няма никакво желание да се връща. Сега вече се чуваме по често и по рядко пишем. Обикновено в почивните му дни се виждаме и говорим дълго. На живо срещите са по редки.
Липсва ми, много, имам само него, но се утешавам с мисълта, че той е добре, щастлив е и сбъдва мечтата си.
За рождения му ден гледам да отида. Миналата година с приятелката му му спретнахме страхотна изненада.

Да споделя и аз за адаптацията, надявам се да не се повтарям само...Имам две деца - дъщеря ми се отдели, след като завърши гимназия. Макар че сме в един град, се виждаме не повече от веднъж седмично (понякога и на две седмици) - тя учи, работи, има си свой живот, като цяло е много самостоятелна. Разбира се, чуваме се всеки ден, но все пак това не може да замести физическото присъствие. Две години след нея завърши и синът ми, който беше убеден, че няма да остане да учи тук. За мен беше много странно - той по принцип си е домошар, да не говорим, че едно яйце не можеше да изпържи (образно казано), и не бях много сигурна как ще се справи.
Две години по-късно мога да кажа, че това беше най-доброто решение в неговия случай - замина сам, оправи се сам, започна да готви, да чисти, започна да работи, изобщо все едно е друго дете. Разбирам кога му е трудно или нещо не е наред  - тогава е изнервен, иска набързо да приключи разговора или пък изобщо не се обажда и само драсва два реда...Но то си е до характер, разбира се. За себе си мога да кажа, че много ми липсват и двамата - ние бяхме свикнали да се събираме на вечеря, да си споделяме на кого как е минал деня, а сега сме само двамата с мъжа ми и дето се вика няма на кого да се скараш за нещо. И не си мислете, че не плача и до ден днешен, особено, когато го изпращам на летището (старая се да не е пред него обаче), но това са си естествени емоции и няма как да ги преодолеем - те си остават нашите деца, независимо колко са порастнали.
Успокоявам се, че явно е дошло времето, в което да обърна внимание на себе си, на неща, които харесвам, да намаля темпото и да си организирам посещения при децата....Вярвам, че нашите деца са много по-гъвкави, много по-адаптивни от нас - важното е да знаят, че винаги са добре дошли у дома и че винаги може да се обадят дори за 5 минути, но да си споделят всичко, което имат нужда или да потърсят съвет...Границите днес не са това, която бяха, разстоянията са лесно преодолими. Всичко може да се нареди добре, само здраве да има, животът е пред тях и съм сигурна, че всеки ще намери своя път.
И не на последно място - забелязвам, че и двамата имат желание да изкарат поне една седмица почивка с нас (което беше много трудно, когато бяха в гимназията и смятаха, че с нас ще им бъде много скучно), така че това време, макар и кратко, се оказва определено пълноценно прекарано за всички:)

Това с почивките и при нас е така. Големият ми син замина да учи извън България след 10клас.
Семейните почивки са закон. Малкия също настоява за тях, нищо че беше ученик до скоро.
Това са ми любимите седмици. Да сме 4- та някъде заедно, все едно къде.
Ние играем настолни игри заедно и винаги ги мъкнем, отделно в къщи яко се играе когато големият се прибира.
Нормални са всички емоции, които изпитваме и те, и ние. Важно е да не се оставяме емоциите да ни контролират.