............Изобщо, някак не възприемам лепенето на некролози и ходенето по гробища всяка събота........
- Публикувана: 23 май 2007, 20:03 ч.
- Последно мнение: 7 юни 2007, 11:37 ч.
Некролози
Maйка ми го прави,ходи на гробища винаги,когато може.32 години е живяла с един човек и явно има нужда да поседне до тленните му останки.Не я виня,щом съсцето й я дърпа натам нека отиде да си изплаче мъката.Хората сме различни.Аз рядко ходя на гробища,откакто е починал татко съм била 2 пъти-на погребението и на 40 дни.Намам нужда да го правя,но мисълта ми е все за него...
Уважавам скръбта на всеки човек, всеки има право да скърби за близките си. Дори мигновената реакция, с която се дава израз на чувствата е оправдана при почти всички случаи.
Само не одобрявам натрапването на тази скръб на други хора чрез лепенето на некролози и поставянето на паметници там, където не им е мястото. Тези действия се правят вече не в състояние на афект или крайна възбуда от получената скръбна вест и хората изцяло могат да контролират тези свои изяви. Ако в пресата има специален раздел за тези неща това не е лошо. Аз не ги чета и мога да не ги чета, ако желая. Но поставеният на входната врата на блока некролог или паметникът, издигнат до спирката, на която ходя всеки ден не намирам за нещо положително. Нищо не оправдава намесата в личния живот на останалите хора. Всеки човек има починали близки за които скърби по един или друг начин, но не е нужно тази скръб да става постоянна тема за размисъл от лица, които никога не са били близки или познати на починалия. Външният израз на чувствата е нещо много по- различно от самите чувства.
Само не одобрявам натрапването на тази скръб на други хора чрез лепенето на некролози и поставянето на паметници там, където не им е мястото. Тези действия се правят вече не в състояние на афект или крайна възбуда от получената скръбна вест и хората изцяло могат да контролират тези свои изяви. Ако в пресата има специален раздел за тези неща това не е лошо. Аз не ги чета и мога да не ги чета, ако желая. Но поставеният на входната врата на блока некролог или паметникът, издигнат до спирката, на която ходя всеки ден не намирам за нещо положително. Нищо не оправдава намесата в личния живот на останалите хора. Всеки човек има починали близки за които скърби по един или друг начин, но не е нужно тази скръб да става постоянна тема за размисъл от лица, които никога не са били близки или познати на починалия. Външният израз на чувствата е нещо много по- различно от самите чувства.
Не смятам, че натрапвам скръбта си на никой и не мисля, че някой може да ми каже как точно да я изразявам.
Дали ще лепя некролози, дигам паметници и вия по гробовете - не е работа на никой, затова и няма да се съобразявам с това, дали на някой му е приятно или не.
И ще помоля, да не се правят опити за психологически портрет от хора, които представа нямат, как биха се чувствали на мястото на тези съсипани от скръб хора!
Дали ще лепя некролози, дигам паметници и вия по гробовете - не е работа на никой, затова и няма да се съобразявам с това, дали на някой му е приятно или не.
И ще помоля, да не се правят опити за психологически портрет от хора, които представа нямат, как биха се чувствали на мястото на тези съсипани от скръб хора!
Направихме 5 некролога.
Един сложихме на вратата, татко е толкова хубав на снимката, поглеждам го в очите всеки път на влизане.
Долу на входа не.
Един сложихме на гроба му, въпреки че зная, че той отлично знае това, което сме написали.
Един изпратихме във Варна - родния му град.
Два сложихме там, където татко обичаше да ходи. Те събраха много хора на панихидата.
Един сложихме на вратата, татко е толкова хубав на снимката, поглеждам го в очите всеки път на влизане.
Долу на входа не.
Един сложихме на гроба му, въпреки че зная, че той отлично знае това, което сме написали.
Един изпратихме във Варна - родния му град.
Два сложихме там, където татко обичаше да ходи. Те събраха много хора на панихидата.
Не смятам, че натрапвам скръбта си на никой и не мисля, че някой може да ми каже как точно да я изразявам.
Дали ще лепя некролози, дигам паметници и вия по гробовете - не е работа на никой, затова и няма да се съобразявам с това, дали на някой му е приятно или не.
И ще помоля, да не се правят опити за психологически портрет от хора, които представа нямат, как биха се чувствали на мястото на тези съсипани от скръб хора!
Дали ще лепя некролози, дигам паметници и вия по гробовете - не е работа на никой, затова и няма да се съобразявам с това, дали на някой му е приятно или не.
И ще помоля, да не се правят опити за психологически портрет от хора, които представа нямат, как биха се чувствали на мястото на тези съсипани от скръб хора!
Няма да влизаме с излишни спорове, мъката и тъката при всеки са различни по степен, така както и щастието.
Няма еднакви хора, различаваме се дори по това, че не обичаме еднакво и не мразим така.
Много хора са загубили близки хора, въпроса е дали са ги преживяли или не - остави на тези, които по друг начин не могат да се справят, да намерят утеха както им е най - добре.
Няма еднакви хора, различаваме се дори по това, че не обичаме еднакво и не мразим така.
Много хора са загубили близки хора, въпроса е дали са ги преживяли или не - остави на тези, които по друг начин не могат да се справят, да намерят утеха както им е най - добре.
Външната изява и вътрешните чувства не са еднозначни. Фактът, че подобни външни намеси в личния ми живот ми влияят дълбоко означава, че изпитвам чувства и по отношение на собствените си загуби. Последните не натрапвам и не ми е приятно друг да ми натрапва своите. Какво има в моята душа и в душата на другия е нещо съвсем различно. Скръбта не се измерва с броя отпечатани и разлепени некролози и с размера, с цената и височината на издигнатите паметници и паметни плочи.
Чудя се и друго- защо е нашенска черта да си напомняме непрекъснато и насилствено един на друг за неприятните моменти в живота, а да не обръщаме същото внимание на приятните?
Защо, напр., има некролози, а няма широко разгласени обяви за радостни събития? Нима последните са по- маловажни? Защо в нашенските вестници има страничка за скръбни вести, но не е отделено същото място и хората не помества публикации за нещата, които могат да създадат радост?
Никак не е случаен фактът, че българинът бил на едно от последните места по изпитвано щастие. Повечето си спомнят, че преди година- две имаше такова световно изследване. Не, че живее по- лошо от другите, причините бяха отразени именно в насока, че сам непрекъснато акцентира върху негативната страна от живота.
Чудя се и друго- защо е нашенска черта да си напомняме непрекъснато и насилствено един на друг за неприятните моменти в живота, а да не обръщаме същото внимание на приятните?
Защо, напр., има некролози, а няма широко разгласени обяви за радостни събития? Нима последните са по- маловажни? Защо в нашенските вестници има страничка за скръбни вести, но не е отделено същото място и хората не помества публикации за нещата, които могат да създадат радост?
Никак не е случаен фактът, че българинът бил на едно от последните места по изпитвано щастие. Повечето си спомнят, че преди година- две имаше такова световно изследване. Не, че живее по- лошо от другите, причините бяха отразени именно в насока, че сам непрекъснато акцентира върху негативната страна от живота.
Judi,напълно съм съгласна с теб ! И аз не одобрявам некролозите и гледам да не ги чета.
Скръбта си е скръб,всички сме я изпитали при загубата на близък.Но това не значи че на всевъзможни места трябва да висят некролози....
Когато моят най-любим в живота човек почина (моята баба) аз вместо некролог написах за нея едно красиво стихотворение.Залепих го на 2-3 места,сложих и на гроба и .Това беше достатъчно .
Скръбта си е скръб,всички сме я изпитали при загубата на близък.Но това не значи че на всевъзможни места трябва да висят некролози....
Когато моят най-любим в живота човек почина (моята баба) аз вместо некролог написах за нея едно красиво стихотворение.Залепих го на 2-3 места,сложих и на гроба и .Това беше достатъчно .
Некролозите - във вестници или по спирки са ми абсолютно безразлични. Не чета, освен в редките случаи, когато умирам от скука. Но да, дразнят ме паметниците по булеварди и улички. Има си гробища, няма защо да превръщаме и улиците в такива.
Ето това например сама си го измислих за погребението на единия ми родител преди няколко месеца. Не знаех, че съществува някъде подобна практика. Просто удивително много хора твърдяха, че им е бил много близък приятел, та реших, че би било хубаво да имат снимка, на която той е много щастлив.
Аз съм същата . Последните му няколко години направих всичко възможно, за да е щастлив, спокоен и уверен в чувствата ни към него. И мисля, че почина истински щастлив.
Лично мен смъртта ме кара да оценявам по-истински живите, и нещата, които бих могла да направя за тях. И да правя тези неща СЕГА. След това вече нищо няма значение.
Лично аз не правя некролози, имам достатъчно албумчета със снимки от щастливите ни моменти.
П.П. 3 х щастлив, 1 х щастливите
. Ама е вярно .
...тъпия обичай тук е, да се раздават нещо като картички с името и снимка на починалия на хората, присъстващи на погребението. на нас това ни се стори безумно и не пожелахме тази екстра...
Ето това например сама си го измислих за погребението на единия ми родител преди няколко месеца. Не знаех, че съществува някъде подобна практика. Просто удивително много хора твърдяха, че им е бил много близък приятел, та реших, че би било хубаво да имат снимка, на която той е много щастлив.
Все още не ми се е случвало да организирам погребение. Дано и не ми се наложи. А като се знам каква съм особена, некролози най-вероятно няма да правя, черно няма да сложа, скръбта ми ще е лична и само моя. И паметник няма да поръчвам. Човекът за мен заслужава внимание приживе, след смъртта е вече само в спомените и няма нужда от показност.
. Последните му няколко години направих всичко възможно, за да е щастлив, спокоен и уверен в чувствата ни към него. И мисля, че почина истински щастлив. Лично мен смъртта ме кара да оценявам по-истински живите, и нещата, които бих могла да направя за тях. И да правя тези неща СЕГА. След това вече нищо няма значение.
Лично аз не правя некролози, имам достатъчно албумчета със снимки от щастливите ни моменти.
П.П. 3 х щастлив, 1 х щастливите
. Ама е вярно . 
Да висят съдрани и изрисувани, направо е гадно и тъжно. Да залапиш на вратата и на входа на обозначени за това табла да, но по целия квартал 
Всъщност тази традиция не е ли само в България 
Не, че живее по- лошо от другите, причините бяха отразени именно в насока, че сам непрекъснато акцентира върху негативната страна от живота.
Следващото няма общо с горния цитат. А с мненията твърдо против. Да, нося цветни дрехи именно заради живите. Да заблудя близките си, че в душата ми не е толкова черно. Може би така заблуждавам и себе си. Не правя нищо заради чувствата на сульо и пульо. И не е тяхна работа да знаят моите чувства.
Всъщност според мен темата на Тони беше друга? Защо траурът се пренася и във вестниците.
Родовете вече не са концентрирани в едно населено място и всеки който иска да почете или да спомене близките си, които не са вече между живите, да си спомни, че ги е имало. Никой не запълва нашата дупка. И за всеки има по една. Смъртни сме.
Току-що чух по телевизията песента "Хубава си, моя горо" - любимата песен на любимия ми дядо.
Човекът от снимката на възпоминанията не е той! Човекът, от снимката на надгробния паметник също не е той!
Тази песен... ето това е той! Това сме ние с него двамата...
Човекът от снимката на възпоминанията не е той! Човекът, от снимката на надгробния паметник също не е той!
Тази песен... ето това е той! Това сме ние с него двамата...
Аз пък съм така като чуя Калинка Вълчева....Очите ми се насълзяват...Бе любимата певица на моя дядо.....