Случката е следната: прибирам се с моето кученце от разходка и намирам кучето на съседката в коридора и на външното стълбище на кооперацията. Нейното куче е пудел, моето – чихуахуа, въпреки че това няма значение за историята. Кучето скочи срещу нас и искаше да излезе навън към стълбите и улицата. Гледам – в коридора няма никой. Тръгнах към моята врата и минавайки покрай нейната, виждам, че е отворена наполовина.
Звъннах на звънеца доста пъти – никой не отговаря. Провикнах се – пак никой. Погледнах вратата по-обстойно и видях, че ключът е превъртян и езиците на бравата са навън. Затова вратата не беше затворена и не можеше да се притвори. През това време кучето ѝ почна да скача, да пишка по мен и по целия външен коридор. Искаше или да влезе в моя апартамент, или да излезе на външното стълбище, откъдето, ако някой от съседите отвори входната врата, си е директно на улицата и изгубено.
Аз оставих моето куче вкъщи и писах във Вайбър групата на сградата. Обясних, че кучето от еди-кой си апартамент е отвън, че може да излезе на улицата, че вратата им е заключена без да е затворена и че ще се опитам да го прибера вътре, за да не избяга. Собственичката отговори, че се извинява и идвала до 30 минути. Тук искам да спомена, че тя е 23-годишна жена и понеже живеем на един етаж, доста пъти сме виждали кучето неглижирано – оставяно само за много часове, лаещо, драскащо по вратата и мъчещо се.
Опитах се да прилъжа кучето обратно в апартамента му, притворих вратата и се прибрах вкъщи. Само след 1 минута обаче го чух да лае отново в общия коридор – очевидно си беше отворило само вратата, тъй като не се затваряше. Излязох пак, за да помогна. Вкарах го в техния коридор, притворих колкото мога и писах на собственичката, че кучето излиза постоянно. Предупредих я, че ще се опитам да го затворя в някоя стая, защото междувременно се прибираха други съседи с малко бебе – кучето отново излезе, тръгна към стълбището и започна да скача по бебето в количката.
Реших да го затворя вътре, но вратите в апартамента ѝ бяха някакви стъклени и развалени. Едвам притворих едната и го вкарах в хола, но то излезе от другата страна на стаята, където имаше някаква странна завеса и втора стъклена врата. Затворих и нея, но кучето продължаваше да излиза през другата, която също беше очевидно счупена и не се затваряше. Няма да описвам мръсотията и мизерията в апартамент, който е уж нов, на 2 години – и то на 23-годишно момиче, но това да го оставим настрана.
След като вече 40 минути се занимавах с това куче, за да не изскочи на улицата (където после няма намиране), реших за последно да притворя входната им врата и я подпрях с един стар радиатор от коридора, за да не може да излезе повече. Писах пак на собственичката, която още не беше дошла, и се прибрах.
След 20 минути получих съобщение от нея, че не било нужно да се опитвам да затварям кучето в хола и да ѝ пипам счупената холна врата. Можело просто да го оставя във външния коридор на кооперацията – нищо нямало да стане за 30 минути, нека си бягало там. Няма „благодаря“, няма нищо.
Отговорих ѝ, че понеже самата аз имам куче, знам как се губи животно. Обясних ѝ, че кучето ѝ беше в общите части, щеше да избяга на улицата, ако някой съсед отвори вратата, и можеше да му се случи нещо. Иронично ѝ казах, че се извинявам, че съм помогнала. Тя отвърна с едно „Окей, благодаря, няма да го коментирам“. Предложих ѝ помощ за вратата – въпреки че аз не съм отговорна за това, че вратите ѝ са счупени – и получих „no comment“.
Ако някой може да ми обясни на какво се дължи неблагодарността на хората и защо, като направиш добро, получаваш лай*о, с извинение?