Не мога да се справя...

Утро 77, неприятно е това, което се случва между теб и мъжа ти, но за съжаление не  всеки е склонен да прояви разбиране....
Опитвала ли си да поговориш с него? Да го попиташ защо се държи така? Да му обясниш за усилията от твоя трана? Та нали това дете трябва да е плод на вашата любов, а не просто ей така......
Тежко е когато имаш нужда от подкрепа да няма откъде да я получиш и да се опитваш да се справяш сама!.....
Стискам палци скоро нещата да се наредят!

Утро 77 разбирам как се чувстваш  И аз имам подобен проблем ... Мъжа ми не оби4а да споделя и поти не говорим на тема бебе  Когато му спомена не6то или се опитам да попла4а все ми казва 4е това е божа работа и да взема да се стегна А аз няма с кой друг да поговоря ...
Но после открих този форум и вси4ки тези прекрасни жени които искат също като мен да станат майки и когато им споделям надеждите си толкова много ми олеква и толкова много им се радвам   
Утро 77 6те види6 че скоро бебето 6те се появи и вси4ко 6те се оправи    Със сигурност и на мъжа ти не му е лесно . Успех   

Утро, миличка, всичко това, което си написала, казвала ли си му го на него?

Да поговоря с него? Да, правя го непрекъснато - обстойно обяснявам причината за лошото си настроение, когато съм в такова.  Мисля, че той е напълно наясно за ситуацията,  в която се намираме с него.
А защо се държи така? Предполагам, че просто вече се е отказал да се надява за бебе, уморил се е да проявява воля и да се бори да се справи, да продължава да ме подкрепя...

Не знам... Напълно се отчаях вече.
Довечера ще се опитам отново да поговорим... Но аз не знам какво да му кажа. Както казах, той е наясно със ситуацията. От там нататък трябва да е наясно и с това, че ми е нужна неговата подкрепа. Но въпреки това той е решил вече да не ми я дава....  
Най-неприятен ми е факта, че ме възприема като досадна и непрекъснато изнервена.
Не искам да съм такава в неговите очи...

Изследвания някакви правихте ли?
От колко време опитвате?

Мисля, че е време за малко почивка - отдайте се един на друг и на обичта си, мъжете по принцип по-иначе ги приемат тези неща, може би се чувства на заден план, изместен от стремежът ти да успеете да имате бебе.
Ако бях на твое място, може би наистина бих спряла за малко с бебеправенето, с изследванията (ако правите такива), ще си дам психическа почивка, ще си обичам мъжа и когато се почувствам пак готова, може би тогава ще се върна на фронта с бебеправенето.
Все пак, не забравяй, че може би наистина донякъде си обсебена от мисълта за бебе, което хем е нормално, хем не е хубаво...и помни, че връзката между теб и мъжа ти е силна и трябва да бъде съхранена, обгрижвана - дори това да значи малка почивка от мисълта за дете.

Утро77,
Успокой се малко, звучиш доста напрегната.

И аз мисля така

Успех

Съжалявам, че се чувстваш така.
На мен ми е адски познато  Бях така с първото дете. Имахме много проблеми и не можах да забременея дълго време.
НЕ срещах особено разбиране, макар че уж ме подкрепяше.
Но моята теория по въпроса е (с риск да ме оплюете), че мъжете просто НИКОГА няма да разберат как НИЕ, жените, преживяваме това  Когато го разбрах просто спрях да го занимава, ревях си сама, ходех си сама по мъките на терзанията си, а той разбра какво съм изпитвала (поне го информирах, не знам дали е разбрал и ще разбере изобщо някога) чак след като родих 
Мъжът ми много ме подкрепя и разбира по принцип, но това...това смятам, че никой мъж няма да го разбере както една жена, която го е преживяла.
Моят съвет е (пак с риск да бъда оплюта): спри да изискваш от него да те разбира. Опитай се да си в добро настроение и кондиция, защото те(мъжете) виждат само в черно и бяло: добро настроение/лошо настроение. И мислят: "Е, какво толкова като не става, все ще стане, какво толкова страдаш не мога да разбера... "
Поне моите наблюдения са такива, като не изхождам само от моят мъж 
Сега пак не става. Но изооообщо хабер си няма какво ми е. И смятам, че е по-добре.
Ако се налага да се изследва-ходи. Ако се налага да идва с мен-идва.
Но не знае какво е вътре в душата ми, защото никога не би разбрал.
Ако можеш, поеми си нещата в себе си и спри да го натоварваш, защото няма да разбере така и така...Само ще се изнервяте 

Прегръдки! 

Кали, абсолютно си права за всяка една думичка...за съжаление

Утро   кураж. Наистина си изнервена, мила...
Напълно подкрепям Кали. И ние минахме през момента, в който моят кандидат татко ми каза, че съм се променила, станала съм затворена и мрачна, че не иска да ме вижда такава и че ако мисълта за бебе ми действа така, той не иска. А аз дори не бях усетила...
Като се замисля, нормално е. Този човек те познава по-добре от себе си, знае какео означава всеки поглед и всеки нюанс на изражението ти. Естествено, вижда, че си напрегната. И естествено, не му харесва - особено, ако се е проточило дълго време. Той иска да вижда жена си - такава, каквато я познава и обича.
И аз мисля, че не трябва да задълбаваш да говориш с него на тази тема. Не се получава. Не могат. По-добре идвай тук и говори с нас.
Вкъщи почти не водим дълбоки разговори за бебето. Понякога, когато ми е тежко, се сгушвам и му казвам колко ми тежи, че не мога да му родя дете  , когато съм в добро настроение подхвърлям някоя и друга закачка за бъдещата му дъщеря  , уведомявам го, ако реша да ходя на лекар, понякога му разказвам за мацките във форума  ... Но като цяло аз искам дете, а той иска да ми направи дете. Така ги разделям аз нещата. Мъжете просто няма как да го усетят, при тях го няма този болезнен писък на празната ти утроба  

Имаш едно детенце - радвай му се. Обичай съпруга си. Намери лекаря си и му се довери (като се замисля, май това е най-трудното... - аз сега това опитвам). Вярвам, че ще успееш - всички ще успеем - и ще гушнем своите дечица накрая. Може да отнеме малко време, но... Когато след 18 години на дипломирането на детето си погледнеш назад, толкова важни ли ще ти се сторят тези наколко месеца?
Когато ми е тежко, че бебето се бави, си мисля за това, че с милото имаме 11 месеца разлика. Когато той е бил вече роден и майка му му се е радвала, моята само си е мислила колко иска да има дете. А сега? Едва ли за някоя от тях има някаква разлика... важен е резултатът, нали така?
Дерзай, но я карай по-полека  

мила моя ще ти кажа че те разбирам защото ние от година и половина се мъчим за детенце.
моят мъж  е много готин човек ама както казва Кали не може да ти влезе в главата.просто генетично не му е заложено колкото и да ни се иска.те винаги са на съвсем друга вълна от нас.
и моичкия ме подкрепя,иска  и той,ходи ако се наложи по изследвания,но неможе да е на сто процента в същата стихия както съм аз.и започнаха проблемчета-аз изнервена той недоволен от това и така до един ден когато трябваше за 2 седмици да се пазим защото пиехме едни хапчета.тогава правихме луда любов и то без мисълта да виря ли краката,да се измия ли ли да седя още малко,без да се чудим ся има ли ово па станало ли е или не е.и тогава просто разбрахме колко много сме се отдалечили заради стремежа за бебе и си обещахме че това няма да го допускаме.
дсега вече нещата са по друг начин.вече незнае кога ми е оволацията кога ми е цикъла-държа го на страна от тез неща.ТЕ СА СЛАБИЯ ПОЛ ДА ЗНАЕШ И СЕГА ми е гадно и криво когато не се получи но стискам зъбки и слагам усмивката и се радвам на това което имам-един страхотен мъж и едно космато куче което постоянно ми вдига нервите. но мои са си и си ги обичам и ги дарявам с цялата си любов а един ден ще дойде и бебето а тогава ще обичам  него(може би най-много от всички )но това е живота жената трябва да е силна и да е мултифункционална. успех мила и наистина успокой душата си.все пак имаш една рожба бъди благодарна и на нея

Аха...
за жалост или не-факт!
Иначе, ако не сме мултифункционални, пак ние сме губещата страна.
Защото на мъжете като им писне си вдигат чукалата и хайде, гледат си животеца.
Така че ако не лавираме м/у всички и всичко, сме за никъде.
Така си мисля аз, де, и така се стремя да живея, нищо че не винаги успявам 

То не било лесно да си жена, пфу 

Момичета, благодаря ви безкрайно много за подкрепата!  
Беше ми нужно да видя, че не само аз се чувствам по този начин, че не съм нещо откачила, както напоследък на моменти ми се струваше....

Снощи поговорихме със  съпруга ми. Днес отново се обичаме  

Но периодът, който преживяваме наистина е труден и неприятен.
Дано за всички нас този период свърши скоро!