Нашите родители

   

И при мен беше така, не ме обвиниха директно , но се опитаха да ме убедят,че трябва да има още един шанс за него, а аз не исках да давам повече..
Сега малко като моралисти се опитват да го играят, когато се случи да излизам с мъж.. Надявам се и това да им мине.
Благодарна съм , много, че застанаха зад гърба ми, иначе пак бих се справила, но с цената на много повече лишения, нерви и напрежение.

три години след брака се усетих че не това искам,но като се прибрах при нашите започнаха едни опявания и притеснения,та не издържах и се върнах.живях още седем години ей така по инерция-заради детето,заради нашите,заради хората...но не и заради себе си !е не става!при второто ми окончателно завръщане аз им се размърморих,но се оказа че те също са "прогледнали" и ме подкрепят.ама винаги са си били малко "консерви",такова им е поколението и възпитанието.

не, не ме подкрепят по никакъв начин в решението ми да сложа край. нали не ме биел и изкарвал нормална заплата...какво повече да искам

Моите го изживяха доста тежко, но ми помогнаха и ми помагат и до сега. Гледат си внучето и си го обичат.

Моите родители преживяха по-тежко сватбата ми, отколкото развода! За сватбата се опитваха да ме разубедят, въпреки че аз вече бях бременна и категорична, че искам това дете и този мъж! След като се разведох нещата сякаш се успокоиха, живота си влезе в нормални релси, мир и спокойствие, всеки си гледа работата и всички заедно гледаме Ивайло!
Подкрепят ме, много ми помагат и Ивайло умира за тях, мене не ме търси толкова колкото баба си и дядо си, а пък с вуйчо си каква са комбина...

при мен пък как беше-
майка ми се разстрои, защото съпруга ми беше единственото ми гадже някога, което е харесвала и заобичала в последствие
баща ми дойде в София лично да ни пита вярно ли се развеждаме /при все, че ние им казахме при почти излязло решение /
после:
майка ми няколко месеца след това като не знаеше как да говори за него го нарече "изод" и аз и казах, че следващия път като го нарече така ще помисли доста /казала съм, че лоша дума за бащата на детето ми няма да дам да се издума/
баща ми ме пита какво да му кажел като го види /не живеем в един град/ и аз му предложих да му каже "здрасти!" 
родителя /единствения жив/ от страна на бившия ми съпруг като разбра, че се развеждаме единствено попита дали пак ще живеем в квартала и като разбра, че сме на съседната улица остана щастлива
та така... сега честно казано ми е все едно   

Подкрепиха ме, приеха ме в къщи, където живеем и сега.Помагат ми,грижат се за детето.Много съм благодарна!Освен майка ми и баща ми, сестра ми също много ми помага.Сега аз ще връщам за нейното бебе.Получавам подкрепа и от повечето ми близки, никога не ни оставят сами с малката по празници и различни поводи.Да не забравя и приятелите - разбрах кой от тях за какво става точно в този момент.
При все, че открито не се е говорило на тази тема,не са ме питали какво точно се е случило.След една реплика на майка ми, че за всяка грешка има прошка, казана по повод на други снаха и свекърва, аз заявих, че на моята не мога да простя само това, че ми отне шанса да имам  семейство и възможността на дъщеря ми да има баща до себе си.Другото с времето ще го забравя.От тогава не се е говорило за това, но и лоши думи по адрес на таткото и на другата баба не е имало, нищо че дъщеря ми не ги познава.
Малко се отнесох, но като се замислих за тази тема....

За моите родители   
Естественно, че ме подкрепиха /те бяха против от самото начало/ - дума не ми казаха, не ми натякваха /ама ние те предупредихме, че тоя е такъв или онакъв/, майка ми ме прегърна и ми каза, че ние чакала, а баща ми се зае с преместването на багажа ни. Докато аз плаках и се тръшках и т.н. - те ни направиха ремонт на стаята, обзаведоха я, записаха детето на градина - водеха я и прибираха.
Нямаше да мога да се справя без тях, нито емоционално, нито никак.
Сега също не мога без тях , нито аз, нито дъщеря ми. Обръщам се към тях при важни решения - за детето или за мен /не че винаги се съобразявам с мнението им, но .../.

а твоите
давай да се бориме щото тука от цялата тема само 2 сме дето сме си сам сами.. 

Моите родители са разведени, та трябваше да информирам всеки поотделно. Майка ми, на която разчитах да ми помогне, ми каза, че няма да ме пусне в дома си, защото си имам мъж и дете и трябва да си стоя при тях. На опитите ми да обясня причината за решението си, тя ми отговори, че след като ме е бил, значи съм си го заслужила - много голяма ми била устата. 
Баща ми по това време работеше на другия край на България и по телефона ми каза да си вдигам багажа и да отивам с детето в неговия апартамент без дори да се обръщам. Предложи ми и финансова помощ, но винаги съм се въздържала да я приема. Това, че осигури покрив над главите ни беше единственото, от което имах нужда тогава.
3-4 години по-късно се преместих да живея при майка си, защото беше останала безработна - ей така - взаимно да си помагаме - аз да издържам къщата, а тя да ми помага с детето. Някак си успя да ме убеди да пробвам отново с бащата на детето си, но още в края на първата ни съвместна седмица му изхвърлих багажа.
Вече 10 години минаха оттогава. Бяха години на борба за залъка, на преодоляването на най-различни кризи, безработица, проблеми и няколко несполучливи връзки.
Ей наскоро вече миряса - чак когато се омъжих повторно спря да ми натяква за бившия. Сега пък започна да търси кусури в новото ми семейство, ама аз хич и не се поддавам. В резултат на битките, водени през тези години съм достатъчно силна, за да се справя с всичко.
Въпреки това, което ми причини, аз не я мразя - опитвам се да оправдавам действията й с обяснението, че не би искала своята съдба на сама жена за дъщеря си.
А между другото, най-много ме болеше когато се обръщаше към сина ми с "ой горкичкото на баба" 

Моята майка и брат ми също ме подкрепиха,аз имам собствен апартамент и имам къде да живея самосртоятелно,но сега не искам,трябва ми подлрепа от близките ми и живея в на брат ми апартамента,имам си стая тука,и си я подготвих за бебко,майка ми работи сега на морето,но като се роди бебенцвто ще се върне да ми помога 15 дни,после снаха ми надявам се  и мои приятелки,пък наесен пак мама като се прибере окнчателно,тя и финансово ми помага много,а баща ми са разделени,той не ние помагал особенно,ама сега като му казах,той е в Ирландия,ми изпрати там 600 лева,поне някой неща да си взема,че всичко сама съм си купила за бебкп,бивият една стотинка не е дал,а иначе до преди да се разделим много го искаше бебто и всичко щеше дфа си има,та така,хубаво е когато близките ти те подкрепят,имам  и мподкрепата на майка му и сестра му,поне морална засега:)

Чудесна тема
Майка ми отгледа сама мен и сестра ми /разведоха се с биологичния ми баща още когато бяхме невръстни и всеки ден й благодаря за това нейно решение, все още имам страхова невроза от насилие и пиянство/. Майка ми ме подкрепи след загубата на първото ми детенце, пак тя беше до мен когато разбрах, че второто детенце е със синдром на Даун, тя беше тази, която каза, че всичко би продала, ако имаше начин да го излекуваме и си изплака очите заедно с мен като взехме решение да го оставим в дом. Прие ме след първия развод, стисна зъби и не ме спря да се омъжа втори път, за човек, който не одобряваше. Без думи ме прегърна, когато се прибрах след втория развод /поне без натяквания, но все пак вметна, че е трябвало да се вслушам в сърцето си и да споделя, че не е спокойно още преди сватбта/. Направи ужасна криза, като разбра, че ще си взема момиченцето от първия брак от социалния дом, но пак заради мен и защото според нея това ще съсипе живота ми. Слава Богу този кошмарен период отмина, тя ми се извини и сега с много любов ми помага при гледането на слънчевата Маги!  Винаги е била зад гърба ми! Да е жива и здрава, много силен човек е тя. Постигнала е всичко сама, а то никак не е малко. Сестра ми също много ми помага! Написах всичко това, за не забравя, когато нея няма да я има, светлия й пример!   

Green dream, каква невероятна съдба имаш!   
Страхотен дух, енергия, позитивизъм...
Радвам се, че си взела Маги и се грижиш за нея. 

И аз те поздравявам за Маги