Нашите родители

ако не бяха родителите ми, досега да съм се обесила!
дори понякога си мисля, че те са много по-отворени от мен - майка ми категорично заявява: "ама, за какво ни е такъв?! я стига се самосъжалява!"
а баща ми дума не обелва по темата = като че ли е нещо най-стандартно дъщеря му изведнъж с корема след 15 години да се яви и да заживее с родителското тяло.
да са ми живи и здрави!

Майка ми и брат ми да са ми живи и здрави,ако не бяха те сега незнам каде и какво щях да бъда.Мама ме прибра всякаш беше най-естественното нещо на света да се прибера у дома.Брат ми и снаха ми с малкия отидоха на квартира за да има моите деца каде да живеят.Сега имам дом ,спокойствие и МАЙКА си!!!!Помагала ми е цял живот сама,отгледа ни с брат ни,сега гледа и мойте 2 деца!!!!Нито веднъж не е казала лоша дума за бившият ми съпруг ,нито за това което ни причини.Уважаваго и му помага на моменти,не се намеси между нас,само много и тежеше за хлапетата,искаше те да си имат всичко,но сега и двете смятаме ,че по добре с нас отколкото в напрегнатата обстановка в която живеех ме в последните месеци преди да се разделим .Така ,че тя ме е научила да съм силна и да се справям с всяка трудност.Обичам я повече от всичко на света

Да, изцяло ме подкрепиха. Благодарна съм им за всичко което са направили и правят за мен, а, то е страшно много, макар и да не съм им го казвала никога. Абе малко темерут съм си, не мога да си изразявам чувствата както трябва явно....в резултат на което от 2 седмици са ни обтегнати отношенията, за което ми е много мъчно. Обвиних майка ми че твърде много ни обсебва с хлапето и се меси много в живота ни, наговорихме си едни такива дето не искам и да си ги спомням, и сега нито се виждаме нито се чуваме, а живеем врата до врата.  Не знам как стана така че от моя най-добра приятелка, се превърна в човек, с който не мога да намеря общ език.... 

Никога не са ме подкрепяли, всъщност тях все ги няма...
Wish, намери сили да кажеш на майка ти, колко я обичаш и си й благодарна - късметлийка си - да знаеш! 

Wish,
не може да няма как да се преглътнат грозните думи, още повече, че сте врата до врата, а и каквото вижда сега хлапето, така ще се държи след време и с теб.
намерете начин да се помирите!
Godzilla е много права, че си е луд късмет да имаш свестни родители - никой не си ги избира, а ако майка ти е добър човек, само може да си благодарна на съдбата!

моите родители са добри хора.
преглътнаха ми тръшкането, сълзите и про4ие емоционални кризи в офиса, поради създалата се ситуация.
4акаха си вну4енцето.
вси4ко друго нямаше зна4ение.
и сега е така.
и го оби4ат и той тях.
те са му 4аст от света - мама, баба, деде, ву, диди и ги (последните са моите баба и дядо).
те пък си 4акаха правну4енцето и вси4ко останало нямаше зна4ение.
аз сега си имам детето ми - и вси4ко друго няма зна4ение.

Майка ми геройски прие новината, но веднага ме попита - Сигурна ли си, че го искаш? Аз много ревах тогава, защото смятах, че тя по този начин ми отказва каквато й да е подкрепа.....Но в краяна сметка го прие, върна се от чужбина, за да ми помага..чакар че година и половина изгърбих съвсем сама!
Мисля си, че ако един ден щерка ми се обърне към мен в такъв момент ще я приема безрезервно и ще помагам толкова, колкото тя самата поиска!

имам невероятни родители
подкрепят ме във всичко,даже изпитвам чувство на вина,че хем се топят покрай мен,като ме гледат как се тръшкам и слабея,хем понякога си го изкарвам на тях.а стискам зъби пред другите.май трябва да обърна поведението си
ако не е майка ми,която почти ми отгледа и гледа детето,нямаше да мога да работя на 2 места и да се справям финансово.
и в този ред на мисли,като си помисля какво имам,а съм взела да се тръшкам за един истерик и холерик,който незнае какво иска
май аз съм за бой,че не си сложа "червената шапка" и да го наритам по ....... ,ами продължавам да му търпя простотиите,да тормозя себе се,принцесата си и хората,които наистина ме обичат
малко избягах  от темата.
обожавам ги
обичам и вас,мои нови виртуални приятелки

Моите мама и татко ме подкрепиха изцяло 
За което съм им адски благодарна. Без тяхната помощ нямаше да оцелея нито психически, нито физически. Заедно с мен преживяха трудната ми бременност, още по-трудното раждане, при което едва спасиха мен и Вяра, гадната следродова депресия, хилядите ми посещения при лекари и психиатри, престоя в токсикологията...мога да изброявам до довечера...
Ако тези хора не бяха до мен, нямаше да ме има на света...Надявам се обаче, дъщеря ми никога да няма нужда точно от такава помощ!
Ама никога...

Мъчно ми е само като си помисля през какво минаха и продължават да изживяват заради мен. То не че можех да се справя без тях - абсурд, но ми се щеше поне на стари години да нямат притеснения за едно или друго. Просто  и    и  за тях

Ми... незнам аз какво да кажа. Нещо като болна тема ми е. Като залягам да умирам бутнат по некой лев... незнам. Жилището си изплащам, детегледачката си плащам... то така си трябва естествено и на мен няма да ми е приятно след 20 години Кристиян да ми тръсне апартамента си барабар с детето - тамън ми дошло време да почивам..... нали затогава го плануваме - екскурзиите в чужбина и бля бля...  Да речем че самите те са депресе и потиснати и аз на тях трябва кураж да давам в живота - трудно ми е - когато имам нужда от помощ и те да ми се тръснат.. незнам.. да се гледат сами само това искам да не почнат те да искат от мене че тогава вече мамата...
Ааа.. и брат ми наесен заминава по белия свят да си оправя живота, та тогава съвсем ще я втасам.
В търсене на по-добре платена работа съм и така - явно цял живот ще е.... 

Godzilla, trayana, момичета, благодаря ви за подкрепата, наистина се надявам нещата да се оправят, макар че тези 2 седмици ми беше толкова спокойно....и все пак трябва някакси да я има и златната среда. 

Майка ми ме подкрепи и съм й изключително благодарна! Всъщност тя винаги ме е подкрепяла в решенията ми освен в едно и то беше именно - сватбата ми. 

   

И при мен беше така, не ме обвиниха директно , но се опитаха да ме убедят,че трябва да има още един шанс за него, а аз не исках да давам повече..
Сега малко като моралисти се опитват да го играят, когато се случи да излизам с мъж.. Надявам се и това да им мине.
Благодарна съм , много, че застанаха зад гърба ми, иначе пак бих се справила, но с цената на много повече лишения, нерви и напрежение.

три години след брака се усетих че не това искам,но като се прибрах при нашите започнаха едни опявания и притеснения,та не издържах и се върнах.живях още седем години ей така по инерция-заради детето,заради нашите,заради хората...но не и заради себе си !е не става!при второто ми окончателно завръщане аз им се размърморих,но се оказа че те също са "прогледнали" и ме подкрепят.ама винаги са си били малко "консерви",такова им е поколението и възпитанието.

не, не ме подкрепят по никакъв начин в решението ми да сложа край. нали не ме биел и изкарвал нормална заплата...какво повече да искам

Моите го изживяха доста тежко, но ми помогнаха и ми помагат и до сега. Гледат си внучето и си го обичат.

Моите родители преживяха по-тежко сватбата ми, отколкото развода! За сватбата се опитваха да ме разубедят, въпреки че аз вече бях бременна и категорична, че искам това дете и този мъж! След като се разведох нещата сякаш се успокоиха, живота си влезе в нормални релси, мир и спокойствие, всеки си гледа работата и всички заедно гледаме Ивайло!
Подкрепят ме, много ми помагат и Ивайло умира за тях, мене не ме търси толкова колкото баба си и дядо си, а пък с вуйчо си каква са комбина...

при мен пък как беше-
майка ми се разстрои, защото съпруга ми беше единственото ми гадже някога, което е харесвала и заобичала в последствие
баща ми дойде в София лично да ни пита вярно ли се развеждаме /при все, че ние им казахме при почти излязло решение /
после:
майка ми няколко месеца след това като не знаеше как да говори за него го нарече "изод" и аз и казах, че следващия път като го нарече така ще помисли доста /казала съм, че лоша дума за бащата на детето ми няма да дам да се издума/
баща ми ме пита какво да му кажел като го види /не живеем в един град/ и аз му предложих да му каже "здрасти!" 
родителя /единствения жив/ от страна на бившия ми съпруг като разбра, че се развеждаме единствено попита дали пак ще живеем в квартала и като разбра, че сме на съседната улица остана щастлива
та така... сега честно казано ми е все едно   

Подкрепиха ме, приеха ме в къщи, където живеем и сега.Помагат ми,грижат се за детето.Много съм благодарна!Освен майка ми и баща ми, сестра ми също много ми помага.Сега аз ще връщам за нейното бебе.Получавам подкрепа и от повечето ми близки, никога не ни оставят сами с малката по празници и различни поводи.Да не забравя и приятелите - разбрах кой от тях за какво става точно в този момент.
При все, че открито не се е говорило на тази тема,не са ме питали какво точно се е случило.След една реплика на майка ми, че за всяка грешка има прошка, казана по повод на други снаха и свекърва, аз заявих, че на моята не мога да простя само това, че ми отне шанса да имам  семейство и възможността на дъщеря ми да има баща до себе си.Другото с времето ще го забравя.От тогава не се е говорило за това, но и лоши думи по адрес на таткото и на другата баба не е имало, нищо че дъщеря ми не ги познава.
Малко се отнесох, но като се замислих за тази тема....

За моите родители   
Естественно, че ме подкрепиха /те бяха против от самото начало/ - дума не ми казаха, не ми натякваха /ама ние те предупредихме, че тоя е такъв или онакъв/, майка ми ме прегърна и ми каза, че ние чакала, а баща ми се зае с преместването на багажа ни. Докато аз плаках и се тръшках и т.н. - те ни направиха ремонт на стаята, обзаведоха я, записаха детето на градина - водеха я и прибираха.
Нямаше да мога да се справя без тях, нито емоционално, нито никак.
Сега също не мога без тях , нито аз, нито дъщеря ми. Обръщам се към тях при важни решения - за детето или за мен /не че винаги се съобразявам с мнението им, но .../.

а твоите
давай да се бориме щото тука от цялата тема само 2 сме дето сме си сам сами.. 

Моите родители са разведени, та трябваше да информирам всеки поотделно. Майка ми, на която разчитах да ми помогне, ми каза, че няма да ме пусне в дома си, защото си имам мъж и дете и трябва да си стоя при тях. На опитите ми да обясня причината за решението си, тя ми отговори, че след като ме е бил, значи съм си го заслужила - много голяма ми била устата. 
Баща ми по това време работеше на другия край на България и по телефона ми каза да си вдигам багажа и да отивам с детето в неговия апартамент без дори да се обръщам. Предложи ми и финансова помощ, но винаги съм се въздържала да я приема. Това, че осигури покрив над главите ни беше единственото, от което имах нужда тогава.
3-4 години по-късно се преместих да живея при майка си, защото беше останала безработна - ей така - взаимно да си помагаме - аз да издържам къщата, а тя да ми помага с детето. Някак си успя да ме убеди да пробвам отново с бащата на детето си, но още в края на първата ни съвместна седмица му изхвърлих багажа.
Вече 10 години минаха оттогава. Бяха години на борба за залъка, на преодоляването на най-различни кризи, безработица, проблеми и няколко несполучливи връзки.
Ей наскоро вече миряса - чак когато се омъжих повторно спря да ми натяква за бившия. Сега пък започна да търси кусури в новото ми семейство, ама аз хич и не се поддавам. В резултат на битките, водени през тези години съм достатъчно силна, за да се справя с всичко.
Въпреки това, което ми причини, аз не я мразя - опитвам се да оправдавам действията й с обяснението, че не би искала своята съдба на сама жена за дъщеря си.
А между другото, най-много ме болеше когато се обръщаше към сина ми с "ой горкичкото на баба" 

Моята майка и брат ми също ме подкрепиха,аз имам собствен апартамент и имам къде да живея самосртоятелно,но сега не искам,трябва ми подлрепа от близките ми и живея в на брат ми апартамента,имам си стая тука,и си я подготвих за бебко,майка ми работи сега на морето,но като се роди бебенцвто ще се върне да ми помога 15 дни,после снаха ми надявам се  и мои приятелки,пък наесен пак мама като се прибере окнчателно,тя и финансово ми помага много,а баща ми са разделени,той не ние помагал особенно,ама сега като му казах,той е в Ирландия,ми изпрати там 600 лева,поне някой неща да си взема,че всичко сама съм си купила за бебкп,бивият една стотинка не е дал,а иначе до преди да се разделим много го искаше бебто и всичко щеше дфа си има,та така,хубаво е когато близките ти те подкрепят,имам  и мподкрепата на майка му и сестра му,поне морална засега:)

Чудесна тема
Майка ми отгледа сама мен и сестра ми /разведоха се с биологичния ми баща още когато бяхме невръстни и всеки ден й благодаря за това нейно решение, все още имам страхова невроза от насилие и пиянство/. Майка ми ме подкрепи след загубата на първото ми детенце, пак тя беше до мен когато разбрах, че второто детенце е със синдром на Даун, тя беше тази, която каза, че всичко би продала, ако имаше начин да го излекуваме и си изплака очите заедно с мен като взехме решение да го оставим в дом. Прие ме след първия развод, стисна зъби и не ме спря да се омъжа втори път, за човек, който не одобряваше. Без думи ме прегърна, когато се прибрах след втория развод /поне без натяквания, но все пак вметна, че е трябвало да се вслушам в сърцето си и да споделя, че не е спокойно още преди сватбта/. Направи ужасна криза, като разбра, че ще си взема момиченцето от първия брак от социалния дом, но пак заради мен и защото според нея това ще съсипе живота ми. Слава Богу този кошмарен период отмина, тя ми се извини и сега с много любов ми помага при гледането на слънчевата Маги!  Винаги е била зад гърба ми! Да е жива и здрава, много силен човек е тя. Постигнала е всичко сама, а то никак не е малко. Сестра ми също много ми помага! Написах всичко това, за не забравя, когато нея няма да я има, светлия й пример!   

Green dream, каква невероятна съдба имаш!   
Страхотен дух, енергия, позитивизъм...
Радвам се, че си взела Маги и се грижиш за нея. 

И аз те поздравявам за Маги     

Истинският родител е като истинския приятел - в нужда и труден момент се познава 
От тази гледна точка - мисля че повечето тук сме големи късметлийки  - не сме случили на мъже, но пък за сметка на това сме случили на родители 

Сега чета темата и се разревах-аз също имах тяхната подкрепа и знаех колко много ме обичат и мен ,и сина ми-никога не ме притиснаха за нищо,нито ме спряха да опитам да почна наново-гледаха Гого 2 лета,докато аз работех по морето,защото някой трябваше да изкарва и парички(татито не плащаше даже и издръжката)
 Не ме разпитваха,нито кориха,че когато те не бяха съгласни да се омъжвам нито питах,нито казах...Бяха до мен и когато свекито ме изхвърли(ни изхвърли) от къщата и и живеехме при тях,и когато малкия се роди и беше на специална диета(поради алергия),и всичките лекарства и храни те купуваха...щото с едни 150лв. какво можеш да направиш,а таткото пак не работеше....
  И после си ни взеха-2 часа посред нощ,когато той ми каза да си тръгвам и няма какво повече да говорим-и аз си тръгнах(не знам в какво състояние съм си дошла,но си спомням как мама ме прегръщаше...)И всичко е като на лента...Показвах им ,че ги обичам и уважавам,но никога не го казах Татко го прие мн тежко и лично-той наистина се опитваше да помага на бившия...разболя се и после почина
  И днес чета тук и си рева(на рождения ми ден) и искам да кажа-благодаря на Господ за моето семейство,за обичта и подкрепата и,татко,много те обичам!

ммм добре добре
а тези дето на нищо не са случили къде да се сврем
може би нов форум е нужен Още по-самотни родители

Каси, стана ми смешно в първия момент, но сме на трета глуха  може и клуб на озверелите родители
нямам сили вече, рядко се усмихвам и все с черни мисли в главата

аз не съм съвсем в вашата категория, щото развод още не съм започнала... но подкрепа никаква в решението ми, и от думите, които чувам..явно няма да я имам и в бъдеще! така че се присъединявам!

Не се обиждай и не се сърди   
- не искам да ходите в никакъв друг форум или под форум, просто исках да кажа на момичетата тук, че нетрябва само да се оплакваме от положението си, а и че има за какво да се радваме и да сме доволни.

Много дължа на моите родители. Оказват ми неимоверна подкрепа във всяко едно отношение. И ще се нуждая от подкрепата им и за напред, защото тепърва ми предстои развод. Всъщност затова предпиехи стъпката, защото знам,ч е трябва да го направя докато са живи и могат да ми помогнат, после ще съм напълно самаи няма да се справя. Да са ми живи и здрави много години. 

ами не - усмихвам се и не съм все с черни мисли в главата, но някак не получавам разбирането, което ми е необходимо, от околните, и това ми тежи - понякога
някак най - ми е добре, когато се заобикалям с хора като мен, а такива нещо не останаха

Да са ми живи и здрави мама и тате, цял живот са ме подкрепяли и са ми помагали!
И още ми помагат - незнам как бих се оправила без тях.
Страдаха - беше им мъчно за мен и детенце и още им е мъчно за детенце, като реве за и от баща си... ама... живот!!!
Гледам да им спестя, каквото мога, но не мога много, нали живеем заедно.
Добре, че си имат къщичка на село!
Да си почиваме понякога едни от други! 
Пък като вземат и децата там...

Шегата настрана, наистина съм им много благодарна!