Бих сложила с най-дебело удоволствие автограф под всичко, абсолютно всичко, написано от теб! 
- Публикувана: 3 юли 2007, 13:18 ч.
- Последно мнение: 31 юли 2007, 16:02 ч.
Как реагирате когато чужди деца проявяват агресия към вашето дете?
Нещата понякога са много простички..Стига да погледнем на света през чуждите очи - в случая: детските. Не да издигаме детето до степента на нашето съзнание, манталитет и разбирания, и по този начин да ги съдим и оценяме, а ние да клекнем и да се взрем в техния свят и да погледнем през техните очи, за да ги разберем...
Нещата понякога са много простички..Стига да погледнем на света през чуждите очи - в случая: детските. Не да издигаме детето до степента на нашето съзнание, манталитет и разбирания, и по този начин да ги съдим и оценяме, а ние да клекнем и да се взрем в техния свят и да погледнем през техните очи, за да ги разберем...
Ех,повече хора да мислеха така.........
Аз въпреки всичко смятам, че децата си се раждат с характер и темперамент. На братовчедка ми детето идва у нас, на 3 годинки е, моят го гледа и казва високо - мамааа, при което Мартин става, ритна го по дупето и кресна - я, си затваряй устата, заболя ме главата. Предполагам... пример от вкъщи 
Племенникът ми идентично - усмихва се, погалва го, радва му се.
В градинката сме всеки ден - малки сладки момиченца в розови роклички, по-малки от него се засилват като танкчета, блъскат го да го съборят, газят го с крака, скубят и удрят през лицето. Момчетата се ограничават в дърпане на дрехата и събаряне на земята. И родителите на всички реагират, правят забележки, тупват по дупето, карат се, наказват. И след 1 минута всичко се повтаря.
Моят, поне засега, никога не е имал такива прояви и надявам се и да няма, бих се чувствала ужасно
Племенникът ми идентично - усмихва се, погалва го, радва му се.
В градинката сме всеки ден - малки сладки момиченца в розови роклички, по-малки от него се засилват като танкчета, блъскат го да го съборят, газят го с крака, скубят и удрят през лицето. Момчетата се ограничават в дърпане на дрехата и събаряне на земята. И родителите на всички реагират, правят забележки, тупват по дупето, карат се, наказват. И след 1 минута всичко се повтаря.
Моят, поне засега, никога не е имал такива прояви и надявам се и да няма, бих се чувствала ужасно
Нещата понякога са много простички..Стига да погледнем на света през чуждите очи - в случая: детските. Не да издигаме детето до степента на нашето съзнание, манталитет и разбирания, и по този начин да ги съдим и оценяме, а ние да клекнем и да се взрем в техния свят и да погледнем през техните очи, за да ги разберем...
Ех,повече хора да мислеха така.........Донякъде е така, но ако изпуснем нишката, възпитанието, здравия разум и клекнем изцяло до нивото им, едва ли би имало успех подобно начинание
Едно е да се държиш с детето и да го третираш като личност и като голям човек, което аз всячески се старая дя правя, и съвсем друго е същевременно да бъдещ строг и справедлив родител. Защото забелязвам, че повечето агресивни и лоши деца имат и съответния език към родителите си - казва на баба си педераст, на майка си - гледай си работата, на сестра си - идиот...
Аз съм майка на палаво , но НЕагресивно дете !
Палав е , да , много е енергичен - не се спира , катери се , тича , а аз тичам след него . Просто нямам и секунда спокойствие ...
Но никога , ама никога не е посегнал да удари или блъсне друго дете или да изтръгне със сила играчката от ръцете на някое играещо си дете .
И , да - има злобни деца ! И още как
Така че , моля ви , не ми обяснявайте , че това да удариш дете , за да му вземеш играчката и то непрекъснато не е проява на агресия и не го обяснявайте с палавост .
Може би , така е по - удобно , но не е коректно !
Палав е , да , много е енергичен - не се спира , катери се , тича , а аз тичам след него . Просто нямам и секунда спокойствие ...
Но никога , ама никога не е посегнал да удари или блъсне друго дете или да изтръгне със сила играчката от ръцете на някое играещо си дете .
И , да - има злобни деца ! И още как
Така че , моля ви , не ми обяснявайте , че това да удариш дете , за да му вземеш играчката и то непрекъснато не е проява на агресия и не го обяснявайте с палавост .
Може би , така е по - удобно , но не е коректно !
Аз пак да се включа от гледната точка на майките с по-агресивни деца.
Поддържам тезата, че поведението на децата до голяма степен се формира от начина на възпитание и примера от родителите. Но... част от поведението се дължи и на едно друго нещо, наречено характер. Смея да твърдя, че детето ми не е лошо, не е и невъзпитано и се старая да го възпитам възможно най-добре. Просто едни деца са по-кротки, а други - по-палави. И аз искам моето дете да вземе една игрчка и да си играе мирно и кротко или като му каже "не" и да ме чуе, но е факт че през цялото време тичаме из цялата градинка, тук се катери, там се катери, това да пипне, онова да вземе... Като му каже "не" не чува... Искам и да си стои в количката или пък да седне на стола в кафенето до мен и да си пие сокчето, а аз да си говоря с някоя друга мама, ама е факт че и това не може. За 1 минута не мога да го видя да стои на едно място.
Та за мен на този етап в тази възраст - 1.6 - 3 г. децата се делят на кротки и палави. И мисля че само мамите които имат палави деца могат да го разберат това. Защото ако и моето дете беше кротко, мирно и послушно и аз щях да си задавам въпроса "как е възможно?". И настина много, ама много ми се иска да е кротък и послушен, и да ме чува и да не прави бели, и ....май много искам, а той все пак е дете.
Поддържам тезата, че поведението на децата до голяма степен се формира от начина на възпитание и примера от родителите. Но... част от поведението се дължи и на едно друго нещо, наречено характер. Смея да твърдя, че детето ми не е лошо, не е и невъзпитано и се старая да го възпитам възможно най-добре. Просто едни деца са по-кротки, а други - по-палави. И аз искам моето дете да вземе една игрчка и да си играе мирно и кротко или като му каже "не" и да ме чуе, но е факт че през цялото време тичаме из цялата градинка, тук се катери, там се катери, това да пипне, онова да вземе... Като му каже "не" не чува... Искам и да си стои в количката или пък да седне на стола в кафенето до мен и да си пие сокчето, а аз да си говоря с някоя друга мама, ама е факт че и това не може. За 1 минута не мога да го видя да стои на едно място.
Та за мен на този етап в тази възраст - 1.6 - 3 г. децата се делят на кротки и палави. И мисля че само мамите които имат палави деца могат да го разберат това. Защото ако и моето дете беше кротко, мирно и послушно и аз щях да си задавам въпроса "как е възможно?". И настина много, ама много ми се иска да е кротък и послушен, и да ме чува и да не прави бели, и ....май много искам, а той все пак е дете.
Пред блока се познаваме и проблеми няма.Колкото и да му се говори и обеснява той си знае неговото.Не сме го били ,в семейството няма агресия.Но навън ако се сбият по -голямите той вижда и копира.Затова не мисля ,4е вси4ко идва от семейството.А да не говорим какво става в детските градини
За ресторанти и кафета не можем и да си помислим.Да са ни живи и здрави ПАЛАВИТЕ деца,вси4ко отминава.
А майките на кротки де4ица просто не могат да си представят за какво 4удо става навъпрос
Да е палаво е едно,а да е агресивно да удря със злобни очи,да блъска и обижда съзнателно-това е друго.това,че бяга,скача и не си дава играчките няма нищо общо с това да се мъче да убие беззащитно коте и дова да му достави удоволствие.
Майка съм на деца от три различни поколения и смея да твърдя,че като сегашното/до 7г/по агресивни деца е нямало.Говоря за общ процент от деца
На първо място е възпитанието на родителите.Някой родители не осъзнават,но подкланят агресията.
Ето например-все по често се срещат майки и баби ,които непрекъснато повтарят на децата си "недей да буташ тази играчка-тя не е твойта" В главата на детенцето какво става-то си мисли,че щом на него не му дават и непрекъснато му забраняват да бутне нещо ,което не е негово,значи и то не трябва да дава своите неща да ги бута друго дете. И ето повод за агресивно поведение.
Друг пример-удари се детето в нещо и родителя веднага-"ау -кое те удари-дайда го набием"и започват да налагат пързалката или предмета в който детето се е ударило
Мога доста такива примери да дам
Освен това сега децата имат възможност да гледат много филми,да играят много игри пълни с агресия-отколкото децата от предни поколения.Това неминуемо им се отразява.И както знаем психиката на всеки човек е различна,така,че едни са по податливи ,а други по малко .. И тук пак идва ралята на родителя,да може да прецени детето му от кой тип хора е и да вземе мерки -докато детето е малко.
Аз пък не съм съгласна с вас! Дъщеря ми докато не започна да се събира с други деца като видеше на улицата друго дете и му даваше играчката си. Обаче като започна да играе с повече деца и да й грабят от ръцете играчките, да я бутат без причина на пързалката и да не й дават да седне на пейката отдолу /има такива деца, които просто решават, че друг няма да се пързаля или да сяда до тях/, та оттогава малката не иска да си дава играчките. Вкъщи не е виждала агресия по никакъв начин и за нея дори бутането на пързалката е грубост. Другата майка може да е свикнала с поведението на по-агресивното си дете, ако мога така да се изразя, но аз не мога да седя безучастно и да гледам, че на моето дете не му е приятно.
Въпреки обаче, че дъщеря ми е най-кроткото детенци, което съм виждала, и не го казвам, защото е мое дете, бях учудена и изненадана от поведението, което започна да добива от яслата. Ходи по час и половина дневно все още, но след третото посещение, когато я изведох на площадката след това се разигра следната сцена: Играеше на пясъка с нейните играчки /когато не си носим, просто не играем на пясъка / и едно дете се приближи и й взе лопатката от ръцете. Тогава дъщеря ми си върна обратно лопатката и каза на детето: "Марш при майка ти! Това е моята лопатка!", казано на бебешки.
За няколкото часа, прекарани в яслата, тя се беше научила да се оправя сама. А това е нещо, на което аз от доста време се опитвам да я науча.
Въпреки обаче, че дъщеря ми е най-кроткото детенци, което съм виждала, и не го казвам, защото е мое дете, бях учудена и изненадана от поведението, което започна да добива от яслата. Ходи по час и половина дневно все още, но след третото посещение, когато я изведох на площадката след това се разигра следната сцена: Играеше на пясъка с нейните играчки /когато не си носим, просто не играем на пясъка / и едно дете се приближи и й взе лопатката от ръцете. Тогава дъщеря ми си върна обратно лопатката и каза на детето: "Марш при майка ти! Това е моята лопатка!", казано на бебешки.
За няколкото часа, прекарани в яслата, тя се беше научила да се оправя сама. А това е нещо, на което аз от доста време се опитвам да я науча.
Нещата понякога са много простички..Стига да погледнем на света през чуждите очи - в случая: детските. Не да издигаме детето до степента на нашето съзнание, манталитет и разбирания, и по този начин да ги съдим и оценяме, а ние да клекнем и да се взрем в техния свят и да погледнем през техните очи, за да ги разберем...
Донякъде е така, но ако изпуснем нишката, възпитанието, здравия разум и клекнем изцяло до нивото им, едва ли би имало успех подобно начинание
....
Навсякъде подчертавам колко е значимо възпитанието, средата и примера. Но в различни ситуации трябва да се поставиш на мястото на детето, за да разбереш защо действа по даден начин. Когато го разбереш, ще можеш да реагираш адекватно и реакцията ти да има желания ефект. Постоянно издигайки децата до нашето ниво прекъсва или изкривява успешната комуникация в много аспекти.
Даваш пример с малки момиченца и момченца - на по 1,5 годинки, които блъскат, скубят, драскат...Както вече писах, това е копирано поведение или първично - те не могат да поискат и помолят за играчката (още не осъзнават какво значи собственост), нито пък говорят разбираемо, и единствено със сила постигат онова, което са си наумили. Не разбират, че причиняват болка. Не го правят, за да причинят страдание. Не изпитват удоволствие от това. Просто се стремят към целта си. Тук, разбира се, родителя пак трябва да се намесва и да тушира или възпира, и да обяснява... Поводението и възпитанието на родителя трябва да "расте" заедно с детето...При по-големи дечица похватите ще са други, общуването ще е на друго ниво...Пример с 2-3 годишни деца: неподчинението на възрастните и действията им "въпреки" възпитанието не е лошотия и злоба, а домогване и отстояване на собственото "АЗ" - затова го наичат период на бебешкия пубертет...При 4-5 годишни деца непослушанието и агресията дава по-различни индикации и изисква по-различна родителска реакция...
Даваш пример с малки момиченца и момченца - на по 1,5 годинки, които блъскат, скубят, драскат...Както вече писах, това е копирано поведение или първично - те не могат да поискат и помолят за играчката (още не осъзнават какво значи собственост), нито пък говорят разбираемо, и единствено със сила постигат онова, което са си наумили. Не разбират, че причиняват болка. Не го правят, за да причинят страдание. Не изпитват удоволствие от това. Просто се стремят към целта си. Тук, разбира се, родителя пак трябва да се намесва и да тушира или възпира, и да обяснява... Поводението и възпитанието на родителя трябва да "расте" заедно с детето...При по-големи дечица похватите ще са други, общуването ще е на друго ниво...Пример с 2-3 годишни деца: неподчинението на възрастните и действията им "въпреки" възпитанието не е лошотия и злоба, а домогване и отстояване на собственото "АЗ" - затова го наичат период на бебешкия пубертет...При 4-5 годишни деца непослушанието и агресията дава по-различни индикации и изисква по-различна родителска реакция
nati_r, колко голямо е това момиченце, сигурно около годинката? 
На твое място също щях да разделя децата да не си играят. Но също като теб нямаше да "залепя" етикет на детето, че е зло, лошо и невъзпитано. Вече обясних защо. Но тъй като обясненията ми са въз основа на личното ми светоусещане и разбирания, реших да потърся какво е писал Спок примерно за детската агресия и причините за нея. Смятам, че всеки ще открие нещо полезно - и родителите на "непослушните", и родителите на "потърпевшите". Д-р Спок, разбира се, не е най-висша и последна инстанция, но все пак неговата гледна точка е интересна.
Ето цитат:
АГРЕСИВНОСТ И СТЕСНИТЕЛНОСТ
455. Децата се научават да контролират агресивните си чувства.
Безпокоите ли се, когато вашето двегодишно дете дръпне косата на друго дете или пък 4-годишното ви дете си играе с детски пистолет? Някои родители смятат, че тези агресивни действия трябва да бъдат потиснати в самото начало. Не ще и дума, че нашият цивилизован свят не би съществувал, ако хората не се научаваха да контролират своите агресивни чувства. Но родителите не трябва да се безпокоят за това. Нормалното дете, постепенно научава как да се контролира успоредно с напредването на своето развитие и усъвършенствуването на собствената му природа и при наличността на добри взаимоотношения с родителите.
Помислете си само как се променя детската агресивност в различните възрасти. Когато е гладно, малкото бебе се сърди на целия свят. Когато се разсърди, едногодишното дете понякога пляска майка си по лицето, ако тя се остави. Към 2 години, ако с него са се отнасяли внимателно, но твърдо, детето вече е способно отчасти да сдържа раздразнението си, но изкарва яда си, като тропа с крака.
Когато някой грабне играчката на едно двегодишно дете, то без да се замисли, ще го удари с лопатката по главата. 4-годишното е много по-възпитано. Поне известно време то ще спори с този, който му е отнел играчката.
Междувременно детето се научава да изявява агресивните си чувства под формата на игра. В началото е много просто. То насочва "пушката" си и казва: "Бум! Ти си убит". То се забавлява с мисълта за убиване. Не трябва да му се карате или да го поучавате. То вече знае, че е немислимо да причинява истинска болка на близки хора, но че може да го прави на шега. (Това отчасти обяснява защо децата обичат приказките за насилие.) Може даже да се каже, че в резултат на това детето, което в игрите си може уж да причинява болки и да убива, е по-дружелюбно от детето, което напластява враждебните си чувства в себе си, без да ги проявява.
Момчетата между 6 и 10 години по-добре организират своите игри на въоръжено насилие. Когато децата играят на война, те се разделят на групи и установяват правила на играта. В гимназията и в университета въображението вече не ги задоволява.
Организираните спортни игри и състезания, дискусиите и съревнованието заменят играта. За всички тези дейности са необходими агресивните инстинкти. Но те са строго подчинени на десетки правила и условности.
С други думи, когато 2-годишното дете удари друго по главата или 4-годишното си играе на стрелба, или 9-годишното с интерес чете военни романи, това само показва, че детето минава през необходимите етапи на обуздаване на агресивните инстинкти, което ще го направи достоен гражданин.
Не искам да кажа, че трябва да оставите малкото дете да бъде жестоко към другите или да не обръщате внимание на по-голямото дете, ако насилието го занимава много повече, отколкото другите момчета на негова възраст. Прекалената агресивност трябва да се ограничи и ако не може лесно да се контролира, трябва да се потърсят нейните причини (т. 570).
456. Неприлични думи.
Понякога на 3, а по-често на 4 години у децата може да се наблюдава един период, когато им харесва да повтарят ругателни думи. Те със смях се обиждат едни други с неприлични думи и изрази и мислят, че са много остроумни и смели. Вие можете да кажете на детето да престане или да го оставите известно време да се забавлява, а след това да го спрете. Като станат по-големи, всички нормални деца, които имат възможност да общуват с други деца, научават псувни и "мръсни" думи. Дълго преди да научат значението на тези думи, те знаят, че са неприлични. На децата не са чужди човешките слабости и те повтарят неприличните думи, за да покажат колко много знаят и че не се боят да бъдат малко "лоши".
Обикновено Разбиранията на нашите, както и на съветските педагози по въпроса за агресивните инстинкти на детето са принципно различни. Не се приема съществуването на вроден агресивен инстинкт.
Що се отнася до някои придобити агресивни прояви, чрез съответни възпитателни въздействия на различните етапи от развитието на детето те напълно успешно могат и трябва да бъдат своевременно отстранявани. Така например, ако едно кърмаче при своите разнообразни, още необмислени движения случайно удари майка си по лицето, това още не означава агресивна проява. И въпреки това още на тази възраст разумната майка внимателно може да отстрани ръчичката на детето и да му покаже, че това "не може". При това занапред майката трябва да избягва създаването на подобна ситуация, особено ако такъв удар по лицето съвпада с чувство на недоволство и раздразнение у детето.
Ако деца в ранната възраст, когато си играят заедно, започнат най-невинно да се пляскат по главите, майката много внимателно трябва да намери подходящ начин да ги накара да превърнат плескането в поглаждане и галене. С други думи, още от ранната възраст трябва да се насаждат у децата положителни социални форми на общуване. По този начин у детето няма да се създават основания за агресивност спрямо други деца и възрастни. Това, разбира се, съвсем не означава, че у децата не трябва да се развива умението за самозащита, което няма нищо общо с някакъв инстинкт за агресия. Бел. ред.
Родителите са шокирани, когато чуят тези думи -от устата на своето "сладко невинно детенце". Какво трябва да прави добрият родител? По-добре е да не припадате и да не показвате, че сте шокирани. На срамежливото дете това действува много силно. То го тревожи и го кара да се страхува да общува с деца, от които е чувало лоши думи. Но повечето деца поне тайно се радват, че са шокирали родителите си. Някои от тях продължават да употребяват такива думи в къщи с надежда да предизвикат отново същия ефект. Други, на които е било забранено да говорят така в къщи, употребяват лошите думи на друго място. Когато кажете на детето, че като издава известни звуци, то може да скандализира всекиго, това е все едно да му дадете оръжие и да му кажете "Не стреляй с него". От друга страна, не трябва мълчаливо да слушате как детето ви говори неприлични думи. Можете твърдо да му кажете, че вие, както и повечето хора, не обичате да слушате тези думи и не искате то да ги употребява.
457. Срамежливото дете и "маминото детенце".
Ако първородното дете до 2 години почти не е играло с други деца, то ще се оставя да му вземат играчките и да го обиждат. То може да гледа в недоумение или всеки път да тича разплакано при майка си. В повечето случаи това е временно състояние, което се дължи на неговата неопитност. Ако детето продължава редовно да играе с други деца, с течение на времето то ще се научи да се сърди и да си отстоява правата. По-разумно е в такива случаи майката да не проявява загриженост, да не му съчувствува, да не се разправя вместо него с другите деца, да не го съветва, че трябва да си поделя играчките, а просто да му предложи да си вземе играчката обратно.
Второто или третото дете в семейството рядко се изправя пред този проблем, вероятно защото е трябвало да устоява правата си още от едногодишна възраст.
Ако някое дете редовно бие вашето и то все повече се плаши, добре е за 2 месеца да го водите да играе другаде, където ще има по-голяма възможност отново да добие смелост.
Ако след 3- или 4-годишна възраст детето все се оставя да го бият, добре е да се консултирате с детски психиатър. Може би нещо безпокои детето.
На бащата може да не му е приятно, ако двегодишният му син обича от време на време да играе с кукли. Много рано е да се тревожите. На две години децата почти не правят разлика между мъжки и женски занимания. На три години през по-голямата част от времето те показват предпочитание към привичните занимания за техния пол, а на четири години това предпочитание се засилва. За нормално три- или четиригодишно момченце е съвсем естествено да играе с момиченца поне част от времето, особено ако няма момчета на негова възраст, но ако играят на семейство, то обикновено иска да бъде бащата или синът.
Ако три-четири- или петгодишно момче избягва другите момчета или редовно предпочита да бъде майката или момиче при игра на семейство, то сигурно се страхува да бъде момче и се нуждае от помощта на детски психиатър. Също така има нужда от по-близки приятелски взаимоотношения с баща си. Понякога причината е, че майката премного се грижи за него и не го оставя да се отдели от нея.
458. Ако детето хапе.
Естествено е едногодишното дете да ухапе майка си по бузата. Никненето на зъби го кара да хапе и когато е уморено, неговото желание да хапе се увеличава. Когато едно дете на възраст между една и две години ухапе друго дете, това почти нищо не значи. Не се знае дали това е на шега или от злоба.
След 2-2 1/2 години всичко зависи от това, колко често хапе детето и какво е неговото поведение изобщо. Ако, общо взето, детето е весело и общително и хапе само от време на време, когато се сбие, това няма голямо значение. Но ако детето през повечето време се чувствува нещастно, проявява нервност и хапе децата без причина, това показва, че нещо не е в ред. Може би в къщи са прекалено строги с него и го тиранизират, така че то постоянно се намира в състояние на нервно напрежение. Може би не е имало възможност да свикне с други деца и си въобразява, че те са опасна заплаха за него. Може би ревнува малкото бебе в къщи и пренася своя страх и своята омраза върху всички малки деца, като че ли те също така са негови съперници. Ако не можете сами да откриете причината и начина за нейното отстраняване, на помощ трябва да се повика детският психиатър (т, 570).
Когато някое дете хапе майка си, трябва ли тя да му отвръща със същото. Майката може да ръководи своето дете по-добре, като се държи на висотата на своето положение и дружелюбно го насочва, а не като слиза на неговото ниво и му отговаря с хапане, плесница или крясък. Освен това ухапете или плеснете едногодишно дете, то ще продължава да отговаря със същото, защото го мисли за игра. Ако го погледнете укорително, само ще засилите неговата жестокост. Единственото, което трябва да направите, е да не му позволявате да ви хапе, като се дърпате, когато видите блясъка в неговите очи, и като му покажете ясно, че не ви е приятно и няма да му разрешите да ви ухапе.
На твое място също щях да разделя децата да не си играят. Но също като теб нямаше да "залепя" етикет на детето, че е зло, лошо и невъзпитано. Вече обясних защо. Но тъй като обясненията ми са въз основа на личното ми светоусещане и разбирания, реших да потърся какво е писал Спок примерно за детската агресия и причините за нея. Смятам, че всеки ще открие нещо полезно - и родителите на "непослушните", и родителите на "потърпевшите". Д-р Спок, разбира се, не е най-висша и последна инстанция, но все пак неговата гледна точка е интересна.
Ето цитат:
АГРЕСИВНОСТ И СТЕСНИТЕЛНОСТ
455. Децата се научават да контролират агресивните си чувства.
Безпокоите ли се, когато вашето двегодишно дете дръпне косата на друго дете или пък 4-годишното ви дете си играе с детски пистолет? Някои родители смятат, че тези агресивни действия трябва да бъдат потиснати в самото начало. Не ще и дума, че нашият цивилизован свят не би съществувал, ако хората не се научаваха да контролират своите агресивни чувства. Но родителите не трябва да се безпокоят за това. Нормалното дете, постепенно научава как да се контролира успоредно с напредването на своето развитие и усъвършенствуването на собствената му природа и при наличността на добри взаимоотношения с родителите.
Помислете си само как се променя детската агресивност в различните възрасти. Когато е гладно, малкото бебе се сърди на целия свят. Когато се разсърди, едногодишното дете понякога пляска майка си по лицето, ако тя се остави. Към 2 години, ако с него са се отнасяли внимателно, но твърдо, детето вече е способно отчасти да сдържа раздразнението си, но изкарва яда си, като тропа с крака.
Когато някой грабне играчката на едно двегодишно дете, то без да се замисли, ще го удари с лопатката по главата. 4-годишното е много по-възпитано. Поне известно време то ще спори с този, който му е отнел играчката.
Междувременно детето се научава да изявява агресивните си чувства под формата на игра. В началото е много просто. То насочва "пушката" си и казва: "Бум! Ти си убит". То се забавлява с мисълта за убиване. Не трябва да му се карате или да го поучавате. То вече знае, че е немислимо да причинява истинска болка на близки хора, но че може да го прави на шега. (Това отчасти обяснява защо децата обичат приказките за насилие.) Може даже да се каже, че в резултат на това детето, което в игрите си може уж да причинява болки и да убива, е по-дружелюбно от детето, което напластява враждебните си чувства в себе си, без да ги проявява.
Момчетата между 6 и 10 години по-добре организират своите игри на въоръжено насилие. Когато децата играят на война, те се разделят на групи и установяват правила на играта. В гимназията и в университета въображението вече не ги задоволява.
Организираните спортни игри и състезания, дискусиите и съревнованието заменят играта. За всички тези дейности са необходими агресивните инстинкти. Но те са строго подчинени на десетки правила и условности.
С други думи, когато 2-годишното дете удари друго по главата или 4-годишното си играе на стрелба, или 9-годишното с интерес чете военни романи, това само показва, че детето минава през необходимите етапи на обуздаване на агресивните инстинкти, което ще го направи достоен гражданин.
Не искам да кажа, че трябва да оставите малкото дете да бъде жестоко към другите или да не обръщате внимание на по-голямото дете, ако насилието го занимава много повече, отколкото другите момчета на негова възраст. Прекалената агресивност трябва да се ограничи и ако не може лесно да се контролира, трябва да се потърсят нейните причини (т. 570).
456. Неприлични думи.
Понякога на 3, а по-често на 4 години у децата може да се наблюдава един период, когато им харесва да повтарят ругателни думи. Те със смях се обиждат едни други с неприлични думи и изрази и мислят, че са много остроумни и смели. Вие можете да кажете на детето да престане или да го оставите известно време да се забавлява, а след това да го спрете. Като станат по-големи, всички нормални деца, които имат възможност да общуват с други деца, научават псувни и "мръсни" думи. Дълго преди да научат значението на тези думи, те знаят, че са неприлични. На децата не са чужди човешките слабости и те повтарят неприличните думи, за да покажат колко много знаят и че не се боят да бъдат малко "лоши".
Обикновено Разбиранията на нашите, както и на съветските педагози по въпроса за агресивните инстинкти на детето са принципно различни. Не се приема съществуването на вроден агресивен инстинкт.
Що се отнася до някои придобити агресивни прояви, чрез съответни възпитателни въздействия на различните етапи от развитието на детето те напълно успешно могат и трябва да бъдат своевременно отстранявани. Така например, ако едно кърмаче при своите разнообразни, още необмислени движения случайно удари майка си по лицето, това още не означава агресивна проява. И въпреки това още на тази възраст разумната майка внимателно може да отстрани ръчичката на детето и да му покаже, че това "не може". При това занапред майката трябва да избягва създаването на подобна ситуация, особено ако такъв удар по лицето съвпада с чувство на недоволство и раздразнение у детето.
Ако деца в ранната възраст, когато си играят заедно, започнат най-невинно да се пляскат по главите, майката много внимателно трябва да намери подходящ начин да ги накара да превърнат плескането в поглаждане и галене. С други думи, още от ранната възраст трябва да се насаждат у децата положителни социални форми на общуване. По този начин у детето няма да се създават основания за агресивност спрямо други деца и възрастни. Това, разбира се, съвсем не означава, че у децата не трябва да се развива умението за самозащита, което няма нищо общо с някакъв инстинкт за агресия. Бел. ред.
Родителите са шокирани, когато чуят тези думи -от устата на своето "сладко невинно детенце". Какво трябва да прави добрият родител? По-добре е да не припадате и да не показвате, че сте шокирани. На срамежливото дете това действува много силно. То го тревожи и го кара да се страхува да общува с деца, от които е чувало лоши думи. Но повечето деца поне тайно се радват, че са шокирали родителите си. Някои от тях продължават да употребяват такива думи в къщи с надежда да предизвикат отново същия ефект. Други, на които е било забранено да говорят така в къщи, употребяват лошите думи на друго място. Когато кажете на детето, че като издава известни звуци, то може да скандализира всекиго, това е все едно да му дадете оръжие и да му кажете "Не стреляй с него". От друга страна, не трябва мълчаливо да слушате как детето ви говори неприлични думи. Можете твърдо да му кажете, че вие, както и повечето хора, не обичате да слушате тези думи и не искате то да ги употребява.
457. Срамежливото дете и "маминото детенце".
Ако първородното дете до 2 години почти не е играло с други деца, то ще се оставя да му вземат играчките и да го обиждат. То може да гледа в недоумение или всеки път да тича разплакано при майка си. В повечето случаи това е временно състояние, което се дължи на неговата неопитност. Ако детето продължава редовно да играе с други деца, с течение на времето то ще се научи да се сърди и да си отстоява правата. По-разумно е в такива случаи майката да не проявява загриженост, да не му съчувствува, да не се разправя вместо него с другите деца, да не го съветва, че трябва да си поделя играчките, а просто да му предложи да си вземе играчката обратно.
Второто или третото дете в семейството рядко се изправя пред този проблем, вероятно защото е трябвало да устоява правата си още от едногодишна възраст.
Ако някое дете редовно бие вашето и то все повече се плаши, добре е за 2 месеца да го водите да играе другаде, където ще има по-голяма възможност отново да добие смелост.
Ако след 3- или 4-годишна възраст детето все се оставя да го бият, добре е да се консултирате с детски психиатър. Може би нещо безпокои детето.
На бащата може да не му е приятно, ако двегодишният му син обича от време на време да играе с кукли. Много рано е да се тревожите. На две години децата почти не правят разлика между мъжки и женски занимания. На три години през по-голямата част от времето те показват предпочитание към привичните занимания за техния пол, а на четири години това предпочитание се засилва. За нормално три- или четиригодишно момченце е съвсем естествено да играе с момиченца поне част от времето, особено ако няма момчета на негова възраст, но ако играят на семейство, то обикновено иска да бъде бащата или синът.
Ако три-четири- или петгодишно момче избягва другите момчета или редовно предпочита да бъде майката или момиче при игра на семейство, то сигурно се страхува да бъде момче и се нуждае от помощта на детски психиатър. Също така има нужда от по-близки приятелски взаимоотношения с баща си. Понякога причината е, че майката премного се грижи за него и не го оставя да се отдели от нея.
458. Ако детето хапе.
Естествено е едногодишното дете да ухапе майка си по бузата. Никненето на зъби го кара да хапе и когато е уморено, неговото желание да хапе се увеличава. Когато едно дете на възраст между една и две години ухапе друго дете, това почти нищо не значи. Не се знае дали това е на шега или от злоба.
След 2-2 1/2 години всичко зависи от това, колко често хапе детето и какво е неговото поведение изобщо. Ако, общо взето, детето е весело и общително и хапе само от време на време, когато се сбие, това няма голямо значение. Но ако детето през повечето време се чувствува нещастно, проявява нервност и хапе децата без причина, това показва, че нещо не е в ред. Може би в къщи са прекалено строги с него и го тиранизират, така че то постоянно се намира в състояние на нервно напрежение. Може би не е имало възможност да свикне с други деца и си въобразява, че те са опасна заплаха за него. Може би ревнува малкото бебе в къщи и пренася своя страх и своята омраза върху всички малки деца, като че ли те също така са негови съперници. Ако не можете сами да откриете причината и начина за нейното отстраняване, на помощ трябва да се повика детският психиатър (т, 570).
Когато някое дете хапе майка си, трябва ли тя да му отвръща със същото. Майката може да ръководи своето дете по-добре, като се държи на висотата на своето положение и дружелюбно го насочва, а не като слиза на неговото ниво и му отговаря с хапане, плесница или крясък. Освен това ухапете или плеснете едногодишно дете, то ще продължава да отговаря със същото, защото го мисли за игра. Ако го погледнете укорително, само ще засилите неговата жестокост. Единственото, което трябва да направите, е да не му позволявате да ви хапе, като се дърпате, когато видите блясъка в неговите очи, и като му покажете ясно, че не ви е приятно и няма да му разрешите да ви ухапе.
Даваш пример с малки момиченца и момченца - на по 1,5 годинки, които блъскат, скубят, драскат...Както вече писах, това е копирано поведение или първично - те не могат да поискат и помолят за играчката (още не осъзнават какво значи собственост), нито пък говорят разбираемо, и единствено със сила постигат онова, което са си наумили. Не разбират, че причиняват болка. Не го правят, за да причинят страдание. Не изпитват удоволствие от това. Просто се стремят към целта си.
Играчка няма. Не носим на площадката нито една. Сблъсък на интереси няма. Не пречи, не им стои на пътя на тунелчето или на пътеката. Обикновено е настрани и гледа. Детето идва целенасочено и го блъска или удря. Идва с тази цел. Събаря го, удря го и си тръгва. Не казвам, че става често, но на ден по веднъж някое се отчита.
За постигане на цел, играчка, внимание разбирам, но това безпричинното - не. Предполагам, че ходят на ясла и градина, там ги усвояват тези навици доста бързо и безцелно.
За съжаление наистина много майки твърдят, че децата им придобиват агресия от детските заведения, където копират всичко. Схванали са, че като блъснеш и бутнеш, постигаш нещо. Или изразяват натрупано напрежение и нервност. Предизвикват реакция от родителя, търсят внимание. Не са в настроение. Има причина, някъде в тях.
Преди време тук имаше тема от друга майка, че детенцето й - на 3 годинки, блъснало по-малко дете и майката на блъснатото започнала "война" с него - настройвала другите дечица, че "агресорът" е лошо и невъзпитано дете, с което не трябва да си играят. А иначе детенцето, което е блъснало, си е едно добро и възпитано дете. Имало е причина да бутне, взело си е поука. Това значи ли, че постъпката го предопределя като лошо?....
А ето и друг цитат (със съкращения) от друга "библия": Изкуството да бъдеш родител: Дългичък е, ако модераторите решат, да го изтрият.
ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО
......А ни¬кой от нас не иска децата му да станат склонни към наси¬лие. Как да попречим на това?
Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. ... За мен насилието, това е чувството на гняв или враждеб¬ност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищо¬жат някого".
Когато става дума за насилие, трябва да се прави разли¬ка между действия и чувства. Забележете, че горната де¬финиция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.
Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие - ние не желаем децата ни да се държат така.
......
Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмне¬но изпълнено с желание за насилие.
Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контро¬лираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършва¬ме актове на насилие.
..Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата... Зато¬ва трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.
......
Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават кон¬фликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се кон¬статира, че склонните към насилие деца и възрастни са ус¬воили това от родителите си.
Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.
Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! ....
...
Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враж¬дебните му действия.
Когато например детето бие другарчетата си, родители¬те не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!", без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забрана¬та си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.
Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им да ги удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били", но не предпри¬ема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология", за да оправдят страха си да кажат на детето „не" и да му
наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат".
Но децата имат нужда да бъдат „потискани" в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жес¬токи с животните или да чупят каквото им попадне. .... Сериозно гре¬шим, когато не учим децата си да потискат подобни пори¬ви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомис-лещи родители и добре психолози.
Ако родителите не поставят солидни бариери пред физи¬ческите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.
За детето е жизненоважно психологически да приеме гра¬ниците, начертани пред .физическото насилие. ....
......
Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойстие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!"
......
Понякога родителите несъзнателно одобряват враждеб¬ните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.
В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но тряб¬ва да му се признае, че е дете с характер."
Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родите¬лите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.
Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е добро. Но за съжаление същите тези родители правят всич¬ко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враж¬дебните си чувства. Което пък е голяма грешка.
Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изра¬зява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Оба¬че знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.
Точно в такива случаи се получава дете „за пример". Външно то "е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.
.......
Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гнев¬ните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изре¬че или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка."
След това малко пътешествие в страната на „не бива" сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви скло¬нен към насилие възрастен.
• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.
• Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.
• Наложете ограничения на действията на детето си.
• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.
• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го на¬учите да ги контролира.
......
Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи иг-рачките-оръжия и насилието по телевизията, включител¬но в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помоле¬ни да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.
Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неумес¬тен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изола¬ция и свръхзакрила.
.....
Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, дете¬то стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!" Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купува¬ме, те ще си ги измайсторят сами.
......
Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склон¬но към насилие, и агресивно дете - понятия, които родите¬лите често бъркат. Обратното на склонността към наси¬лие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасив¬ността.
Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани вой¬ниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие" по телевизията и в киното, Тя работи, за да на¬прави от него пасивно „момиченце". Не му помага да при¬добие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.
....
Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност - да подарявате на момчето си всякакви играчки-оръжия. ...
Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго. дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно.....
Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети-играчки, да гледа по телевизията рисувани филм¬чета „с насилие" и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, прис¬пособено към мъжката си роля. Родителите следва да ува¬жават и инстинктивните прояви на темпераментното, буй¬но и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!", тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятел¬ност, напористост, способността му да се защитава от дру¬гите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.
Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирни¬те средства, за да разрешават конфликтите си, а не да при¬бягват до насилие.
......
Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чув¬ствата си на враждебност и желанието си за насилие - спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокей¬ни мачове и крещят: „Убийте съдията!", четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизия¬та.
Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона-табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.
.....
Според едно погрешно мнение, което искам да опровер¬гая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза.
Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действай¬ки както посочих в тази глава. А именно:
- когато не задоволяват психологическите им потребнос¬ти и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;
- когато децата подражават на склонни към насилие ро¬дители;
- когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;
- когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от
малкия екран.
....Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи жи¬вотно или похищава чуждо имущество.
Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един мо¬мент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме уда¬ри с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!" Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш." Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като вой¬ските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позво¬лих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.
Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с ва¬шето дете. Очертайте строги граници, но му оставете от¬душник, съобразен със социалните ни навици.
.....
.Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мяр¬ка срещу насилието. Тя се нарича обич.
Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска неж¬ност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е лип¬свала любов.
Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и роди¬телската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм - трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на дру¬гите и да ги уважават. ......
Преди време тук имаше тема от друга майка, че детенцето й - на 3 годинки, блъснало по-малко дете и майката на блъснатото започнала "война" с него - настройвала другите дечица, че "агресорът" е лошо и невъзпитано дете, с което не трябва да си играят. А иначе детенцето, което е блъснало, си е едно добро и възпитано дете. Имало е причина да бутне, взело си е поука. Това значи ли, че постъпката го предопределя като лошо?....
А ето и друг цитат (със съкращения) от друга "библия": Изкуството да бъдеш родител: Дългичък е, ако модераторите решат, да го изтрият.
ДЕТЕТО ВИ И НАСИЛИЕТО
......А ни¬кой от нас не иска децата му да станат склонни към наси¬лие. Как да попречим на това?
Днес много хора говорят за насилието твърде неясно и общо. ... За мен насилието, това е чувството на гняв или враждеб¬ност в най-крайната му и най-разрушителна форма. Бих предложил следната дефиниция: „Гняв, изразен чрез буйни действия, чиято цел е да наранят физически или да унищо¬жат някого".
Когато става дума за насилие, трябва да се прави разли¬ка между действия и чувства. Забележете, че горната де¬финиция се отнася до актовете на насилие. Ние искаме децата ни да се въздържат от такива актове и в детството си, и по-късно в живота.
Две деца си играят в детското училище. Едното иска да си играе с камионче, другото не му го дава. Първото грабва едно кубче и яростно удря второто по главата. Това е акт на насилие - ние не желаем децата ни да се държат така.
......
Ядосаното дете, което истерично крещи, е несъмне¬но изпълнено с желание за насилие.
Много е важно да правим тази разлика между актовете на насилие и желанието за насилие. Не можем да контро¬лираме чувствата си, нито тези на децата ни, но можем да се научим да контролираме действията си и да не извършва¬ме актове на насилие.
..Обратното, искаме разногласията и конфликтите да се решават, без да се прибягва до закона на джунглата... Зато¬ва трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на децата си, а и на самите нас да контролираме действията си.
......
Как да направим това? Как да попречим на децата си да прибягват до насилнически действия, когато решават кон¬фликтите си с другите? Нито едно научно изследване не сочи, че човешките същества са склонни към насилие по рождение. Хората се учат на насилие. Като, разбира се, учителите им не съзнават какво вършат. Тъжно е да се кон¬статира, че склонните към насилие деца и възрастни са ус¬воили това от родителите си.
Естествено, никой родител не проповядва насилие съзнателно и нарочно. Но резултатът е същият.
Детето се учи чрез подражание и отъждествяване. То прави това, което вижда! ....
...
Друг начин да приучим детето към насилие е да търпим поведението му, като не поставяме твърди граници на враж¬дебните му действия.
Когато например детето бие другарчетата си, родители¬те не винаги го възпират достатъчно убедително. В такива случаи майката му подвиква: „Престани!", без всъщност да изисква от него наистина да престане. Детето прекрасно знае, че мама няма намерение да отстоява докрай забрана¬та си и затова продължава да се бие. В края на краищата майката разтървава хлапетата. Но междувременно е насърчила войнственото поведение на детето си.
Мога да дам дори примери с родители, които се оставят децата им да ги удрят. Когато му забранят нещо, детето се разгневява и започва ди ги удря или рита. Майката заявява тогава: „Не е хубаво да правиш така, Били", но не предпри¬ема нищо конкретно, за да му попречи да я удря. В подобни Случаи родителите се позовават на „детската психология", за да оправдят страха си да кажат на детето „не" и да му
наложат твърди граници. Често дори твърдят, че не искали „да го потискат".
Но децата имат нужда да бъдат „потискани" в някои от действията си! Например когато удрят другарчетата си или родителите си. Необходимо е да им се пречи да бъдат жес¬токи с животните или да чупят каквото им попадне. .... Сериозно гре¬шим, когато не учим децата си да потискат подобни пори¬ви. А това, което трябва да желаем с цялото си сърце, е да не потискат чувствата си. Само така ще бъдем здравомис-лещи родители и добре психолози.
Ако родителите не поставят солидни бариери пред физи¬ческите прояви на враждебност, детето не може да усвои ограничението и да се научи да контролира импулсите си. Не си правете илюзии по този въпрос.
За детето е жизненоважно психологически да приеме гра¬ниците, начертани пред .физическото насилие. ....
......
Да предположим, че детето ви налита на бой или чупи всичко наред. Ако сте в състояние да се контролирате и да запазите спокойстие, прегърнете го и го стиснете здраво. Гледайте го право в очите и му кажете: „Не бива да правиш така! Няма да те оставя да удряш брат си (или другарчето си). Можеш да му кажеш, че си ядосан, но не трябва да го удряш!"
......
Понякога родителите несъзнателно одобряват враждеб¬ните и антисоциални постъпки на децата си. Детето им се противопоставя, бие другите деца, отнася чужди предмети, бяга, когато се мъчат да му наложат дисциплина, а те вътрешно се радват и без да искат, го насърчават.
В такива случаи майката или бащата казват с възхита: „Страшен е! Е, понякога прекалява и не ни слуша, но тряб¬ва да му се признае, че е дете с характер."
Такова поведение на родителите показва, че самите те като малки са имали склонност към.бунт и антисоциални постъпки, но иначе са били послушни деца. Затова вече като възрастни несъзнателно подтикват децата си да изразяват във враждебни и антисоциални действия онова, което те някога не са посмели да вършат. Насърчението на родите¬лите подсилва поведението на децата. Поуката е ясна: ако не искате, като порасне, детето вида стане склонно към враждебност и насилие, наложете твърди ограничения на импулсите му и му помогнете да ги приеме.
Любопитен факт: третият начин да превърнем детето във враждебен и войнствен възрастен е съвсем различен от първите два. В този случай става дума за родители, строго възпиращи враждебните действия, което само по себе си е добро. Но за съжаление същите тези родители правят всич¬ко възможно, за да попречат на децата си да изразяват враж¬дебните си чувства. Което пък е голяма грешка.
Децата не могат да не изпитват от време на време такива чувства. Но ето че въпросната майка категорична им забранява да ги изразяват. Според нея, като не позволява на детето да изра¬зява враждебни чувства, ще го научи да не ги изпитва. Оба¬че знаем, че това е невъзможно, колкото и да ни се ще. Майката просто принуждава детето си да потиска този вид чувства и да ги изтласква в подсъзнанието си.
Точно в такива случаи се получава дете „за пример". Външно то "е кротко, мило и възпитано. Навътре в него бушува враждебност и желание за насилие. То е като котел без клапан за изпускане на парата. Дълго сдържаните му чувства в даден момент избухват.
.......
Дайте на детето си безобидна възможност да изрази гнев¬ните си чувства. Оставете го да ги формулира и да ги изре¬че или осигурете на обекта на гнева му някакъв приемлив заместител: „Знам, че си бесен срещу брат си и че ти се ще да го плеснеш. Няма да ти разреша това, но можеш вместо него да удариш ей тази топка."
След това малко пътешествие в страната на „не бива" сигурно вече сте получили доста точна представа за това какво би трябвало да правите, за да не стане детето ви скло¬нен към насилие възрастен.
• Не прилагайте насилие, иначе детето ще ви подражава.
• Правете разлика между акт на насилие и желание за насилие.
• Наложете ограничения на действията на детето си.
• Давайте му възможност да изразява враждебните си и гневни чувства.
• Насърчавайте го да ги назовава с думи. Използвайте техниката на отразяването, описана в глава 4, за да го на¬учите да ги контролира.
......
Страхът от насилието в игрите бе насърчен напоследък от серия от статии в женските списания, критикуващи иг-рачките-оръжия и насилието по телевизията, включител¬но в рисуваните филмчета. Тези статии не бяха писани от психолози и психиатри, които биха могли да бъдат помоле¬ни да се изкажат по въпроса, а от журналисти, изразяващи гледната точка на обикновените граждани.
Мисля, че те излишно разтревожиха много майки. Ужасът от насилието в игрите и представленията е неумес¬тен. Този вид родители не предпазват истински децата си от насилието. Те просто ги държат в положение на изола¬ция и свръхзакрила.
.....
Това е грешка. Детето се нуждае от такива фиктивни отдушници. Ако родителите не му ги осигурят, то ще си ги създаде само. Когато мама, е забранила пистолетите, дете¬то стреля с парче дърво или дори с насочен пръст: „Бум! Убит си!" Децата от векове обичат да си играят с войниче-та. Ако прекалено ги предпазваме от тях и не им ги купува¬ме, те ще си ги измайсторят сами.
......
Важно е впрочем да се прави разлика между дете, склон¬но към насилие, и агресивно дете - понятия, които родите¬лите често бъркат. Обратното на склонността към наси¬лие е миролюбието. Обратното на агресивността е пасив¬ността.
Не бива децата ни да развият склонност към насилие. Но е редно момчетата да притежават известна агресивност, защото не е желателно мъжът да бъде пасивен. Това би му попречило да изпълнява мъжката си роля. Майка, която болезнено предпазва момчето си от всички симулирани форми на насилие, не му прави услуга. Ако му забрани вой¬ниците, пистолетите, рисуваните филмчета и филмите с „насилие" по телевизията и в киното, Тя работи, за да на¬прави от него пасивно „момиченце". Не му помага да при¬добие нормалната сила и агресивност, която му е нужна в контактите с момчетата на неговата възраст.
....
Но не ме разбирайте погрешно. Не изпадайте в другата крайност - да подарявате на момчето си всякакви играчки-оръжия. ...
Не бих купил на детето си никаква пушка или пистолет, които наистина изстрелват патрони, каквито и да са те. Един пластмасов куршум може да извади окото на друго. дете. Не бих му подарил и пистолет или друга играчка, в която има нещо жестоко, провокиращо или безвкусно.....
Но дори да оставим момчето да си играе с войници и пистолети-играчки, да гледа по телевизията рисувани филм¬чета „с насилие" и уестърни, в които често се вада! оръжие, ние пак няма да създадем от него момче без проблеми, прис¬пособено към мъжката си роля. Родителите следва да ува¬жават и инстинктивните прояви на темпераментното, буй¬но и динамично момченце. Когато мама гордо каже: „Ето това е истинско момче!", тя признава активната мъжка природа на сина си. Ако подкрепя неговата самостоятел¬ност, напористост, способността му да се защитава от дру¬гите, то ще стане нормално и здравословно агресивен, но не и склонен към насилие мъж.
Да не смесваме враждебност и склонност към насилие с агресивност. Ние искаме, когато пораснат, момчетата ни да станат агресивни и динамични мъже. Но желаем и да бъдат достойни граждани, да използват разума си и мирни¬те средства, за да разрешават конфликтите си, а не да при¬бягват до насилие.
......
Възрастните си осигуряват безобидни отдушници за чув¬ствата си на враждебност и желанието си за насилие - спорта и спектаклите например. Те ходят на футболни или хокей¬ни мачове и крещят: „Убийте съдията!", четат криминални романи и гледат филми с насилие в киното и по телевизия¬та.
Децата се нуждаят от такива изкуствени отдушници не по-малко от нас. Оставете детето си да играе с войници и пистолетчета, ако иска. Това няма да му навреди. Ако му забраните да го прави, ще създадете в съзнанието му зона-табу. Тогава тези игри ще придобият за него неустоима привлекателност и то ще им се отдава във ваше отсъствие.
.....
Според едно погрешно мнение, което искам да опровер¬гая (и което намираме във вестникарски статии за децата и насилието по телевизията), децата се учат на насилие, като го виждат по телевизията. Няма никакво научно доказателство в подкрепа на тази теза.
Децата стават склонни към насилие, когато родителите ги научават на това, действай¬ки както посочих в тази глава. А именно:
- когато не задоволяват психологическите им потребнос¬ти и пораждат у тях вътрешен гняв и враждебност;
- когато децата подражават на склонни към насилие ро¬дители;
- когато родителите ги насърчават да извършват актове на насилие и не проявяват достатъчно твърдост, ако те бият други деца или чупят предмети;
- когато не ги оставят да излеят враждебните си чувства. Ако избягвате тези грешки, няма за какво да се боите от
малкия екран.
....Вашето дете прекрасно прави разлика между насилието на екрана на телевизора или в киното и истинския акт на насилие, който извършва, когато бие друго дете, мъчи жи¬вотно или похищава чуждо имущество.
Веднъж лекувах четиригодишно дете, което в един мо¬мент ми се ядоса. Преди да успея да му попреча, то ме уда¬ри с юмрук и каза: „Мразя те, идиот такъв!" Отговорих му твърдо: „Томи, можеш да ми съобщиш, че си бесен, да ме наричаш идиот и каквото искаш, но няма да ти позволя да ме удряш." Малко по-късно, по време на съшия сеанс Томи започна да играе на война с войничета в пясъка, като вой¬ските му бомбардираха и унищожаваха врага. Ако не му бях поставил твърди граници, когато ме удари, щях да го насърча да извършва актове на насилие. А като му позво¬лих да изрази чрез игра своите чувства, желанието си за насилие, аз му помагах да изпита облекчение, без да стига до действие.
Давах му шанс да приключи с поривите си към насилие, та после да развие у себе си топли и положителни чувства. Можете да приложите на практика същите принципи с ва¬шето дете. Очертайте строги граници, но му оставете от¬душник, съобразен със социалните ни навици.
.....
.Изчаках, за да ви открия най-ефикасната възможна мяр¬ка срещу насилието. Тя се нарича обич.
Нека никога не забравяме, че враждебните и склонни към насилие възрастни са били деца, лишени от истинска неж¬ност. Възрастните, които убиват и нараняват, са болни, и комплексирани хора, изпълнени с омраза, защото им е лип¬свала любов.
Най-добрата ваксина срещу вируса на насилието, която. можем да предложим на децата си, е нашата обич и роди¬телската ни нежност. Вместо да прекарваме времето си в опити да попречим на вируса да зарази децата ни, по-добре да го посветим на създаването на здрави връзки на обич с тях. Не е достатъчно да не ги учим на садизъм - трябва и да ги възпитаме в дух на положителни ценности като нежност, топлина, съчувствие, искрено желание да помагат на дру¬гите и да ги уважават. ......
Препоръчани теми