- Публикувана: 16 юли 2007, 02:47 ч.
- Последно мнение: 3 авг. 2009, 00:18 ч.
КЪМ ОСИНОВЕНИТЕ ДЕЦА: вътрешни усещания, детски фантазии,интуитивни прозрения...
знаеш ли какво?ГРЕШИШ.не мога да повярвам ...изглежда мн съм грешала за този форум.И заради ей такива като тебе които изобщо не те знам имаш ли нещо общо с осиновяване изоставяне и груб живот че да коментираш каквото и да е било в този форум?и какво значение има на какъв език съм го написала??????????по-различна ли съм, "маймунка ли съм?изобщо първо мисли преди да пишеш.защото си ми никаква,а ме караш да се ядосвам на теб...обещавам повече изобщо да не погледна тук.Как ще ми кажеш 4е си измислям???.........нямам думи.Искам да помоля някой,който е администратор или незнам,който може да премахне написаното,споделеното от мен,.....ЖИВОТА Е ТАКЪВ КАКЪВТО Е ....само мога да си мечтая да не е такъв,ама уви..........................................................................мога само да ти пожелая приятен ден и дано не ти се случи някой да ти каже това което ти на мен......И не те знам какъв смяташ че е смисъла на това да си измисля нещо ОТ точно от ТОЗИ РОД и да го постн-а/.........................не искам и да знам.
Към кого точно е насочен този гневен пост???? Явно си предубедена към писането в този форум, защото никъде не видях някакво отрицателно становище към теб. Като изключим писането на латиница (което е регламентирано във правилата на форума), друго няма.
Извинявам се на всички за спамването, но просто не се сдържах.
знаеш ли какво?ГРЕШИШ.не мога да повярвам ...изглежда мн съм грешала за този форум.И заради ей такива като тебе които изобщо не те знам имаш ли нещо общо с осиновяване изоставяне и груб живот че да коментираш каквото и да е било в този форум?и какво значение има на какъв език съм го написала??????????по-различна ли съм, "маймунка ли съм?изобщо първо мисли преди да пишеш.защото си ми никаква,а ме караш да се ядосвам на теб...обещавам повече изобщо да не погледна тук.Как ще ми кажеш 4е си измислям???.........нямам думи.Искам да помоля някой,който е администратор или незнам,който може да премахне написаното,споделеното от мен,.....ЖИВОТА Е ТАКЪВ КАКЪВТО Е ....само мога да си мечтая да не е такъв,ама уви..........................................................................мога само да ти пожелая приятен ден и дано не ти се случи някой да ти каже това което ти на мен......И не те знам какъв смяташ че е смисъла на това да си измисля нещо ОТ точно от ТОЗИ РОД и да го постн-а/.........................не искам и да знам.
Много те прегръщам, не знам как да ти намаля яростта и болката.
За пръв път отказвам да се извинявам без да имам вина, явно форумът и момичетата тука като цяло и всяка една по отделно, ме правят да съм по-спокоен и зрял човек.
Математиката, която ми е голяма любов, сочи, че вероятността да си дете, изоставено и после осиновено, е много малка, но каквато и да си, прегръщам те с най-добри чувства.
НЕ- категорично не се сърдим, пък и за какво???!!!!Аз лично като разбрах страдах, не заради друго , а точно защото ме грабна съвестта с какво майка ми е заслужила дете като мен.Спрях да оспорвам , стараех се по всякакъв начин да не я наскърбя,спомням си го много добре,бях малка,.......това ми се въртеше тогава в главата.
Моето дете страда и непрекъснато ми го повтаря-"Защо не си ме родила ти?","Защо роди Паола ,а мен -не?","Кажи ми ,че това,което знам е шега и не е вярно!"
Може и да е защитна реакция,може и да усеща тази"болка"от "първичната рана" или да ревнува - незнам.
Зная обаче ,че страда ,че не съм я родила аз.
Може и да е защитна реакция,може и да усеща тази"болка"от "първичната рана" или да ревнува - незнам.
Зная обаче ,че страда ,че не съм я родила аз.
Напълно подкрепям казаното от Дива-не. Много въпроси са минали през главата ми, но никога не съм си задала точно този. Може би защото научих за осиновяването си когато бях вече голяма и знаех (макар да не бях раждала), че просто да родиш не е всичко- без да искам да омаловажавам този акт, разбира се.
Според мен, това което променя нас, осиновените деца, е мисълта, че сме били изоставени. И че не знаем причината за това. Та нима има човек, който да не страда, когато бива изоставен от някого- приятел, близък, съпруг/а... А какво остава ако знаеш, че те е изоставила тази, която би трябвало да бъде до теб завинаги? Мисля си, че това е нещото, което най-трудно се преодолява. Но се преодолява- с любов и с истина.
Според мен, това което променя нас, осиновените деца, е мисълта, че сме били изоставени. И че не знаем причината за това. Та нима има човек, който да не страда, когато бива изоставен от някого- приятел, близък, съпруг/а... А какво остава ако знаеш, че те е изоставила тази, която би трябвало да бъде до теб завинаги? Мисля си, че това е нещото, което най-трудно се преодолява. Но се преодолява- с любов и с истина.
Привет на всички .. често чета форум-а ви най-вече секцията "Осиновяване, осиновители, осиновени " Никога не съм говорила на тази тема освен с майка и татко, може би от притеснение, не знам.. Аз също съм осиновена. Научих за това .. не знам и аз .. имам увството че от както се помня... явно съм била наистина много малка, когато са ми го казали и просто съм си израснала с това. Охх ще ми се да кажа много неща, но нещо не мога да си подредя мислите..
Моите родители са загубили син на 23 години и няма да крия че съм имала проблеми като малка. този отваратителен въпрос: Това баба ти ли е? Или пък Защо майка ти е толкова стара... доста съм плакала заради това...от малка да обеснявам че мама ми е мама и татко ми е татко. И на майкини знам че не им е било лесно, като ме бъркат за тяхна внучка.
Но никога това не е пречило на относшенията ни, напротив и тогава и сега знам че имам най-прекрасните родители на света. Дали са ми обич, и са ме научили и аз да обичам, дали са ми уют и сигурност, дано и аз мога да дам някога това и на моето дете или деца.. Е имали сме си своите периоди, и аз минах побертета и аз имах първо гадже, излизания и пр. но винаги са били либерални с мен. Въпреки възраста си са изключително еродирани хора. Дамм и аз като всяко дете на моето място съм задавала въпроси относно осиновяването ми. И си получих и отгворите, кой дом, кога, дори познавам сестрата която ни е срещанала за първи път. Това бе по повод едно осиновяване, за което моите родители съдействаха
Сега съм на 23 (годините на които е починало първото им дете) и нещо нормалните притеснения на родители при тях са вповече, но мисля това е нормално, не мисля че някога ще забравят за загубата на сина си.
Тук се написа, че темата осиновяване, вече не била табу, или че ги нямало тези предрасъдаци.. и да и не. Преди време си смянах адресната регистрация. Нормално акта ми за раждане да не е издаван в годината ми на раждане. В ГРАО почнаха да ми твардят че акта ми е грешен, че не могат да ми го приемат, че не знам си какво... не че нещо, но на мен лично ми беше трудно в стая от 7-8 непознати жени да кажа аз съм осиновена, акта ми си е наред. Когато го казах.. хихихихи чух тишината в стаята Жената която ми попълваше документите.. милата доста се притесни, изчерви се, почнаха едни извенения.. изклучително неадекватна реакция за човек в такава служба....
Но най-важното е човек да знае кой е. Аз съм Мария и съм осиновена и съм щастлива че има на кой да казвам мамо и тате
Моите родители са загубили син на 23 години и няма да крия че съм имала проблеми като малка. този отваратителен въпрос: Това баба ти ли е? Или пък Защо майка ти е толкова стара... доста съм плакала заради това...от малка да обеснявам че мама ми е мама и татко ми е татко. И на майкини знам че не им е било лесно, като ме бъркат за тяхна внучка.
Но никога това не е пречило на относшенията ни, напротив и тогава и сега знам че имам най-прекрасните родители на света. Дали са ми обич, и са ме научили и аз да обичам, дали са ми уют и сигурност, дано и аз мога да дам някога това и на моето дете или деца.. Е имали сме си своите периоди, и аз минах побертета и аз имах първо гадже, излизания и пр. но винаги са били либерални с мен. Въпреки възраста си са изключително еродирани хора. Дамм и аз като всяко дете на моето място съм задавала въпроси относно осиновяването ми. И си получих и отгворите, кой дом, кога, дори познавам сестрата която ни е срещанала за първи път. Това бе по повод едно осиновяване, за което моите родители съдействаха
Сега съм на 23 (годините на които е починало първото им дете) и нещо нормалните притеснения на родители при тях са вповече, но мисля това е нормално, не мисля че някога ще забравят за загубата на сина си.
Тук се написа, че темата осиновяване, вече не била табу, или че ги нямало тези предрасъдаци.. и да и не. Преди време си смянах адресната регистрация. Нормално акта ми за раждане да не е издаван в годината ми на раждане. В ГРАО почнаха да ми твардят че акта ми е грешен, че не могат да ми го приемат, че не знам си какво... не че нещо, но на мен лично ми беше трудно в стая от 7-8 непознати жени да кажа аз съм осиновена, акта ми си е наред. Когато го казах.. хихихихи чух тишината в стаята
Жената която ми попълваше документите.. милата доста се притесни, изчерви се, почнаха едни извенения.. изклучително неадекватна реакция за човек в такава служба.... Но най-важното е човек да знае кой е. Аз съм Мария и съм осиновена и съм щастлива че има на кой да казвам мамо и тате
Мария, една голяма прегръдка за теб и твоите родители!
Но най-важното е човек да знае кой е. Аз съм Мария и съм осиновена и съм щастлива че има на кой да казвам мамо и тате
Радвам се да разбера, че едно осиновено дете, на 23 г. знае кой е, кое е, защото има семейство .
Добре дошла тук!
Но най-важното е човек да знае кой е. Аз съм Мария и съм осиновена и съм щастлива че има на кой да казвам мамо и тате
Радвам се да разбера, че едно осиновено дете, на 23 г. знае кой е, кое е, защото има семейство .
Добре дошла тук!
Мария, добре дошла и от мен! Дано се чувастваш добре сред нас и да се вклучваш често. Аз имам нужда от вашите мнения и вашето разбиране на нещата, за да се науча да реагирам адекватно на нуждите на децата си, за да разбирам и чувствам проблемите им.
Написаното от теб е страхотно. Поздрави за родителите ти, които са се справили, поздрави и на теб за мъдростта!
А бюрократите трудничко "загравят", ако някоя запетайка не си е на мястото.
Написаното от теб е страхотно. Поздрави за родителите ти, които са се справили, поздрави и на теб за мъдростта!
А бюрократите трудничко "загравят", ако някоя запетайка не си е на мястото.
Не знам дали тук му е мястото, но искам да попитам дали децата ни се сърдят, че точно ние не сме успели да ги родим? Как се променя детето от мисълта, че не е родено от майка си?
И аз съм осиновила едно много, ама много красиво момиченце, на което още от сега, а то е твърде малко, му казвам, че мама е тази, която се грижи за детето си, а не тази която те ражда. Тази, която ражда и си оставя детето е родилка. И трябва да ви кажа, че то се справя доста добре. А на хората, които му казват, например - А, слушай баба си /т.е. - мен/ то страхотно уверено отговаря - Това не е баба, а мама. Това е за сега, надявам се за в бъдеще да вървим стъпка по стъпка към истината заедно.
Не знам дали тук му е мястото, но искам да попитам дали децата ни се сърдят, че точно ние не сме успели да ги родим? Как се променя детето от мисълта, че не е родено от майка си?
Мамче Галя, искам да ти кажа, че моят син вече ми каза, че иска аз да съм го носила в коремчето си. Не ми се сърди, разбира се. Но и все още не осъзнава разликата между родила и осиновила, макар че винаги когато ми подаде обеснявам. Вчера точно това обеснявах- отново- какво значи осиновила. А той ме попита- "Ти знаеше ли, че такова хубаво дете ще си намериш?"
Да, когато споделих с Теа за желанието на Ирина да е "излязла от моето коремче", ме зарадва много отговора й: Вече сте постигнали вътреутробната връзка!
После имахме ситуация, в която не искаше да се казва Ирина, а Петя или по-добре Мама Петя. Ситуация, в която аз се притесних ужасно и отново се наложи да ме успокоят, че всъщност е за добро!
За сега не съм забелязала явни знаци да ми се сърди, че не съм я родила аз, но израза на лицето й беше доста тъжен, когато й казах, че и аз бих искала много, но не е възможно. Възможното гледам някак да го наваксаме с игри и символични действия. Все още си играем на бебе и майка с всички придружаващи това състояние характеристики.
И все пак.
Онази първична болка, раната, за която всички тайно се надяваме да ни подмине, се проявява така внезапно и изненадващо в някои моменти...
Това лято Ирина се видя с доста непознати и нови хора. Видях я в нова светлина. Видях я да се държи като шут за да се хареса. Видях я нарочно да ме нарича 'Петя' пред тях, докато у дома винаги ми вика така сладко 'мамо'...Видях я да смесва моменти на бягство и отдалечаване с неистово сближаване, сливане между майка и дете.
Виждам я все още на моменти някак да "бяга", докато я прегръщам, а после да се сгушва в мен като коте...или импулсивно да се мята на врата ми, викайки с цяло гърло "Много те обичкааам!".
Давам си сметка, че колкото повече тя напредва и се привързва, токова повече ние имаме тенденцията да забравяме за все още неосъзната й болка.
Затова направих от "Първичната рана" моя настолна книга. Така успявам да "слезна на земята" и да си припомня, че детето ми има нужда да изрази тази болка, независимо от начините.
После имахме ситуация, в която не искаше да се казва Ирина, а Петя или по-добре Мама Петя. Ситуация, в която аз се притесних ужасно и отново се наложи да ме успокоят, че всъщност е за добро!
За сега не съм забелязала явни знаци да ми се сърди, че не съм я родила аз, но израза на лицето й беше доста тъжен, когато й казах, че и аз бих искала много, но не е възможно. Възможното гледам някак да го наваксаме с игри и символични действия. Все още си играем на бебе и майка с всички придружаващи това състояние характеристики.
И все пак.
Онази първична болка, раната, за която всички тайно се надяваме да ни подмине, се проявява така внезапно и изненадващо в някои моменти...
Това лято Ирина се видя с доста непознати и нови хора. Видях я в нова светлина. Видях я да се държи като шут за да се хареса. Видях я нарочно да ме нарича 'Петя' пред тях, докато у дома винаги ми вика така сладко 'мамо'...Видях я да смесва моменти на бягство и отдалечаване с неистово сближаване, сливане между майка и дете.
Виждам я все още на моменти някак да "бяга", докато я прегръщам, а после да се сгушва в мен като коте...или импулсивно да се мята на врата ми, викайки с цяло гърло "Много те обичкааам!".
Давам си сметка, че колкото повече тя напредва и се привързва, токова повече ние имаме тенденцията да забравяме за все още неосъзната й болка.
Затова направих от "Първичната рана" моя настолна книга. Така успявам да "слезна на земята" и да си припомня, че детето ми има нужда да изрази тази болка, независимо от начините.
Препоръчани теми